С поезия
по политиците

Неотдавна Никола Георгиев публикува в “Култура” текст, в който анализът на поетически творби е и средство за критика на днешните ни политически реалности. Споделям тази критична нагласа, но не сам убеден, че начинът, по които проф. Георгиев използва миналото за поука на настоящето, ни помага кой знае колко да проблематизираме българския политически живот.
Разсъжденията на проф. Георгиев са основани на връзка между история и съвременност, която поражда редица въпроси. Тази връзка се осъществява от едно разбиране за общност, едно “ние”, което със своята еднородност и внушения за единство е част от проблема, а не от решението. Това е така, защото същото “ние” се използва и от политиците в стремежа им да получат обществена подкрепа за своите действия. Сарказмът на Никола Георгиев сигурно е доставил удоволствие на мнозина, но дали проблемите на днешна България се свеждат до умствените и словесни способности на нашите управници? Нещо повече, струва ми се, че критиката единствено на техните думи и действия води, иронично, до утвърждаването на управленския проект, мотивиран от това “ние”, проект, от който политическите решения са само част. Ако задачата на критиката е да ни покаже алтернативи на действащите управленски проекти, текстът на Никола Георгиев не постига целта си.

Кои сме “ние”?

Възможно ли е колективният субект на българския политически живот да бъде определен чрез тъждеството на език, култура и народ? За разлика от проф. Георгиев не мисля, че въпросът е в това “какви” са българският народ и култура. “Културата” не е израз на духовната същност на един народ, а е винаги незавършен и разнороден продукт на подбор, смесване и взаимодействие, поради което не може да бъде само славянска или каквато и да е друга. Опитите да се наложи подобно “чисто” етническо определение, най-сериозният от които е вариантът, налаган от държавата и наричан “национална култура”, са неизменно опити да се нормализира противоречивото културно и обществено разнообразие, като се превърне в еднородна управляема цялост. Венецът на тези опити в България бе онзи момент между 1984 и 1989 г., когато изведнъж се оказа, че всички български граждани са само и единствено славяни.
За Вапцаров и за проф. Георгиев най-свидните за “нас” места са определени от държавната ни граница и националните ни претенции. При Вапцаров обаче “свидното” има и интернационално (или казано по днешному “глобално”) измерение. Основните жертви на войната са не просто “хората”, или, да речем, буржоазията или селяните, а работниците от всички страни. Може би класическите определения на войната не вършат работа на Вапцаров просто защото за него тя е преди всичко класова? Може би дори войната не е унижение за човешкия дух изобщо, а за “нас”, прогресивните и достойните, които трябва да й се противопоставим? Поставям тези въпроси не за да натяквам класовия аспект на Вапцаровата поезия, а за да припомня, че нейният хуманизъм е възможен благодарение на едно “ние”, което не може изцяло да бъде вкарано в национални или етнически рамки, и което липсва в разсъжденията на проф. Георгиев.
Необходимостта от глобално измерение на хуманизма поражда и следващия въпрос: ако споделяме хуманитарния патос на Вапцаров, но не вярваме в неговия класов интернационализъм, как ще определим общността, обхваната от нашия хуманизъм? Ако не успеем да заменим класовото “ние” на Вапцаров с някакво друго, глобално “ние”, попадаме в неудобното положение на проф. Георгиев да говорим за безобразната интервенция на НАТО в Югославия и да мълчим за дързостта на опаките косовари, които показаха, че не искат да приемат режима на Милошевич. Мисля, че да се мълчи за положението и националните претенции на косоварите е също така безнравствено, както и да се твърди, че натовските удари по граждански обекти са хуманитарна интервенция.
В текста на проф. Георгиев “ние” и “народ” имат заклеймителна, а не обяснителна сила, тъй като представят за действителна една въображаема еднородна общност, обединяват минали събития в морален разказ, който става историята на тази общност, видяна като история на достойнство и унижение, възход и падение, геройство и предателство, извършвани от опаки мъже и послушен народ. Въпросната еднородност се постига чрез изключването на всички онези, които застрашават тъждеството на език, култура и народ. Да се говори за еднородно “ние” означава да се забравят резките граници, чрез които това “ние” бива институционализирано, граници, които превръщат физически, езикови, религиозни, сексуални различия в условия за (не)принадлежност и (не)участие в политическия и обществен живот.
Проф. Георгиев сигурно има основание да негодува срещу политическото търгуване на части от “българското” срещу бъдещи облаги. Проблемът е в това, че подобно негодувание има критически смисъл само ако твърдо знаем какво точно е “българското”. Как да постъпим обаче, когато “българското” е в криза, разколебано и несигурно, и то не просто защото политиците търгуват с него, докато народът спи, а защото и по света, и у нас текат процеси, които дестабилизират заварените ни представи за “българско”, показват тяхната проблематичност и ни карат отново и отново да се питаме какво значи да си българин днес?
Носталгичното твърдение на проф. Георгиев за необходимостта от завръщане у дома има нещо общо с позабравения дебат около “Митът за Одисей' на Тончо Жечев. Едно бързо успоредно припомняне показва колко по-силно днес се чувства нуждата от осигуреност и неизменност, колко по-отчаяна е необходимостта да се намери твърда опора в бързо променящия се свят. Докато при Жечев принадлежността към “родното” се аргументираше чрез анализ на една културна форма, при проф. Георгиев завръщането е ни повече, ни по-малко естествен нагон, т.е. наложително по силата на природен закон. Натурализиращите разсъждения на Никола Георгиев ни отпращат не към дебатите в антропологията, както твърди той (ще ми се да попитам коя точно - физическата, философската или социокултурната), а към мъглявините на народопсихологията, откъдето няма връщане.

Цивилизация
и цивилизационен избор

Етническото определение на политическата общност дава възможност на Никола Георгиев да очертае едно пространство на българското историческо поведение, в което днешният ни “цивилизационен избор” става съпоставим с три предишни “избора”. Съпоставянето разкрива, че въпреки привидните разлики, нещо твърде съществено неизменно се повтаря. Според проф. Георгиев тези избори показват готовността на българските управници да превърнат България в държава под попечителство и склонността на “българите” да проявяват верноподаничество към поредния опекун.
Струва ми се, че както идеята за повторяемост, така и разсъжденията върху “българския характер” са неубедителни. Дори и да приемем, че историята може да бъде сведена до еднолинейна политическа история, която от своя страна да се ограничи до действията на политиците, възможностите за политически действия в България днес се определят не толкова от повторяеми събития, колкото от някои съществени необратими промени. Например, не е възможно да се повторят комунизмът, възродяването на българските турци, влизането на българската армия като освободител/окупатор в Македония, или пък суспендирането на конституцията от този или онзи цар.
Народопсихологическите твърдения за склонността на “българите” да триумфират и/или верноподаничат са възможни само ако се пренебрегне разнородният характер на българското общество. Ако обаче държим критично да изследваме историята на нашето настояще, а не да “обговаряме” идеализираната същност на “българското”, въпросните склонности стават твърде проблематични. Бихме могли да се запитаме например дали българските евреи споделиха всенародния възторг при посрещането (и пребиваването) на немските войски? Може ли да се обясни съдбата на българската буржоазия и на българските селяни след 9 септември 1944 само с радостта при посрещането на Червената армия? C какво твърденията за триумфа и падението през 1913 или 1915 г. ни помагат да разберем мястото на българските турци в тези събития? Или отивайки напред във времето, дали българските турци изживяха последното десетилетие на предпоследния ни цивилизационен избор по същия смирен начин както останалите български граждани?
Фокусирана върху проявленията на “българското” при серията исторически избори, критиката на проф. Георгиев пропуска възможността да анализира самото словосъчетание “цивилизационен избор” и с това утвърждава неговата валидност. Политическата употреба на това словосъчетание (както и на по-новото, но също така проблематично “български етнически модел”) заслужава отделно внимание. Тук искам само да се спра на неговата вътрешна противоречивост.
Днес “цивилизационен избор” има смисъл, несводим до никои от предишните исторически избори на България. Този смисъл се формира от дебата около тезата на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите и носи отпечатъка на днешния, а не на вчерашния ден. Хънтингтън търси глобална сигурност в хаоса, настъпил след края на Студената воина. Подобно на Никола Георгиев, и харвардският професор вижда основата за стабилност в рязкото разграничаване на големи общности, чиято еднородност обаче се определя не на етнически, а на религиозен принцип. Тъй като вътрешната еднородност гарантира стабилност, конфликти са възможни само между цивилизациите, което пък отново изостря въпроса за защитата на техните граници. За разлика от американските академични среди, някои български политици не се притесниха от обсадния манталитет на тази теза и я приеха съвсем насериозно. Не съм сигурен обаче дали са я разбрали.
Ако искаме да сме верни на Хънтингтън, ще сме наясно, че Цивилизация не се избира, защото според него (и според проф. Георгиев) православният ни народ вместо избор си има място и трябва да си го знае. Амбивалентността и в крайна сметка провалът на “цивилизационния избор” е в това, че претендира да преодолява непреодолимото, като същевременно утвърждава едно бъдеще, което ще е светло и сигурно, именно защото е защитено от същите тези непреодолими граници. Веднъж достигнали острова на блажените, неговите граници ще са все така непреодолими, но за други, не за нас.
Тъй като изборът се представя просто като волеви акт, забравя се, че за да влезеш, необходимо е не само да почукаш, но и да бъдеш приет, а веднъж влязъл, да бъдеш третиран като равен. Ето защо проблемът с “цивилизационния избор” е не в това дали отговаря на националния интерес, а в това, че “цивилизация” възпроизвежда неравенството, което “избор” е призван да изтрие. Ние може и да сме избрали, но “те” са тези, които ще изберат дали да ни приемат и “те” диктуват условията, при които това ще стане.
Внушението е, че сме избрали да преминем от една статична и защитена чрез резки граници цялост към друга такава цялост. Като оставим настрана съмнението, че такова прескачане изобщо е възможно, по-важното е, че се премълчава необходимостта от вътрешна промяна, при това радикална, която евентуално би ни направила като “тях”. С други думи, процесите, чрез които можем да станем различни, процеси противоречиви и без гаранции за успех, остават непроблематизирани.

Каква ни е Хекуба?

Ако за момент забравим тревогите около нашата чест и достойнство, може би ще осъзнаем, че проблемът, който доведе до дебатите около коридора за НАТО, е първо по-различен от проблемите, “решавани” при предишните “цивилизационни избори”, и второ, остава нерешен и до днес. Независимо от политическите изявления, въпросът, който отминалата пролет постави, бе не дали да се присъединим към най-силния и побеждаващия, а как да реагираме, когато България е изправена пред нарушения на човешките права, т.е. пред глобализиран феномен, който поставя на изпитание “националния суверенитет”.
След Втората световна война международната общност институционализира нов универсален идеал, който се превърна както в мотив за политически действия, така и в норма за оценяване на искреността, успешността и целесъобразността на тези действия. С други думи, можем да се питаме дали обявените хуманитарни цели са истински или лицемерни, дали не прикриват други никакви амбиции, един стандарт ли се използва при решенията, кога какво да се прави в името на тяхната защита, само защото имаме този хуманитарен идеал като хоризонт за морална политика.
Кризата в Косово показа на България, че универсализирането на човешките права ги прави не между-, а над- национален проблем, чието решаване не може да стане в рамките на междудържавни отношения, основани на суверенитет. Поставяйки морален принцип над принципа на суверенитет, човешките права са основа на морална, а не “реална” политика, която не просто оправдава, а налага (мирна или военна) интервенция. И обратното, твърденията, че човешките права са вътрешнодържавен проблем, са опити да се блокира възможността за такава интервенция. Друг е въпросът, че след Косово далеч не съм убеден, че в подобни случаи силата върши работа.
Универсалното “ние” на човешките права е двояко предизвикателство към българския етнически политически субект. Както се видя по време на дебата при подписването на конвенцията за малцинствата, етническата еднородност е застрашена от плуралистичния потенциал на универсалното “ние”, който позволява на маргинализирани етнически групи да поискат равноправно участие в полиса. От друга страна, етническият субект получава възможност да се намесва в проблеми, засягащи части от общността извън неговите държавни граници. Проблемът е в това, че отварянето навън е и отваряне навътре: защитата на правата на българското малцинство в “западните покрайнини” (между другото, на коя точно държава са западни тези покрайнини?) не може да бъде убедителна, ако се мълчи за малцинствата в България.
Още Русо бе посочил, че националният суверенитет е основан на парадокс. Според него суверенитет е израз на политическата воля на общността, която го упражнява; същевременно тази общност се създава чрез суверенните политически действия. С други думи, модерният политически субект е нестабилен, винаги незавършен и се формира в хода на политическия процес. В такъв случай въпросът не е в това дали само големите държави могат да пазят своя суверенитет, а в това за формирането на какъв тип политически субект се използва националният суверенитет. Ако наистина желаем българската политика днес да бъде не бакалска, а принципна, би следвало да се запитаме не какво печелим или губим, дръзко отстояваме или верноподанически даваме, а каква политическа общност искаме да бъдем - етническа или плуралистична.
Етнически определената общност стабилизира колективния политически субект, като лишава от равноправно участие всички онези, които не принадлежат към доминиращия етнос. Тази общност поставя “другите” в ситуацията да избират между невъзможността да предявяват политически претенции и асимилацията, т.е. невъзможността да запазят своята етническа принадлежност. Изборът обаче е привиден, тъи като асимилацията не заличава докрай етническите граници, а ги възпроизвежда по нови начини. Тъй като асимилиращите се трябва отново и отново да доказват своята лоялност, тяхното пълно приемане в доминиращата общност постоянно се отлага. Плуралистичната общност премахва господството на един етнос и търси стабилност в разнородното “ние”, което интериоризира съпричастието към другия. В тази общност различни групи участват в определянето на идеите за общото благо, без да жертват своите морални и културни традиции.
Едва ли има нужда да подчертавам, че след края на идеологиите все по-често ще бъдем изправени пред необходимостта да се определяме къде стоим в ситуации, изискващи съпричастност към общности, чиито права се нарушават. При такива вътрешни и международни реалности принципът на суверенитет и свързаните с него идеи за затвореност и етническа еднородност трябва не безкритично да се защитават, а да се преосмислят. Българският проблем е в това, че подобно преосмисляне все още се оказва невъзможно. Слабо утешение е фактът, че по тази линия не се налага да догонваме когото и да било, защото никъде по света няма готово решение на тези проблеми.

Позорът на премълчаването

Представено като предупреждение към настоящето, миналото в текста на проф. Георгиев стабилизира еднородния субект на българската национална литература и култура. Изправени пред предизвикателствата, които налагат плурализирането на политическата ни общност, струва ми се, че е време да се запитаме каква е цената, която обществото плаща за стабилността, получена чрез налагането на този субект. За да можем да си отговорим на този въпрос, не е достатъчно да се спираме единствено на казаното в класическите текстове на българската литература. Необходимо е изследване и на това, за което тези текстове не говорят и не могат да говорят - на заглушената или маргинализирана българска разнородност. Струва ми се, че от тази гледна точка най-позорното в българската литература е не казаното, а премълчаното.
За съжаление, текстът на Никола Георгиев е още един пример за силата на премълчаването в българското общество. Няма съмнение, че той владее похватите, чрез които съвременното литературознание, а и не само то, проблематизира и анализира замълчаванията, на които се градят авторитетни текстове и субективности. Проблемът е именно в това, че не става въпрос за незнание или неумение, а за невъзможност, която се дължи не на индивидуални интелектуални способности, а на обществени конфигурации, които правят наложително поставянето на едни въпроси и немислимо поставянето на други. Тази немислимост се проявява в избора на това, което се проблематизира и очертава като легитимен обект на изследване.
Може би ще ни е от полза да си припомним думите на още един френски мислител, който бе казал, че модерната власт оперира чрез заглушаване, чрез създаване на условия, при които определени видове знание стават невъзможни. Изходът от ситуацията в такъв случаи е да се проблематизират нормализиращите практики на заглушаване, да се накара замлъкналото да заговори, да се разруши еднородността на колективния субект, в името на който властта оперира и който е едновременно условие за и продукт на нормализиращите управленски практики.
Ако проф. Георгиев сериозно желае да проблематизира българската политика, то би трябвало да започне оттам, откъдето това може да бъде направено със средствата на литературоведския анализ, а именно, от взривяването на даденостите в националната литература, в мисленето за народ и общност, което тя въплъщава и които са част от националния управленски проект. Тъй като засега той не прави това, и след прочита на неговия текст си оставаме при политиканите в кръчмата на село Радевци.

Борис Николов