10 точки
за градоустройството

Наскоро беше присъден тазгодишният златен медал за архитектура на Кралския институт на архитектите във Великобритания. За разлика от други години той отличи не архитект, а цял един град - Барселона. В знак на благодарност при приемане на наградата изказване направи испанският архитект Ориол Боигас, представител на MBM Arquitectes и един от двигателите на архитектурното преобразяване на Барселона. Изказването му е истински градостроителен манифест, който публикуваме с незначителни съкращения.
Изправителен център за малолетни, Барселона. Архитекти Едуард Бру, Жорди Белмунт, Гема Тараго.
Днес строители на нашите европейски градове са не архитектите, инженерите, урбанистите, географите или икономистите, а съвкупността от гражданите на един град, които избират свои представители в лицето на политиците. В десет точки бих искал да оформя една методология на градоустройството, която е отражение на политическата реалност в Барселона.

1. Градът е
политически феномен

Градът е политически феномен и като такъв той носи и съдържа идеологически значения и политическа практика. В Барселона приемствеността в идеите и градоустройствените програми на три поредни кмета от социалистическата партия: Сера, Марагал и Клос и техните сътрудници, направи възможна постепенната трансформация на града.

2. Градът е
територията на общността

Политическите и градоустройствени идеи, които използвахме в Барселона, стъпват върху една радикална теза: градът е физическата територия, върху която в нашето съвремие може да бъде градена сплотена общност от индивиди. Той не е място на индивида, а място на индивидите, които заедно правят една общност. Такава работна база се различава съществено от твърдението на един прочут британски политик, че “няма такова нещо - 'общество' “ и че има само индивиди, а освен тях - държавата. Тъкмо взаимоотношенията между индивидите обаче постоянно редят и пренареждат мозайките от съществуващи идеи, растящото познание и информация. Всеки град трябва да предложи пълни гаранции за това познание, гаранции за достъп до резултатите от натрупващата се в него информация и за материализирането на всяка социално-политическа програма, която изхожда от тази информация. Никоя цивилизация не може да съществува, ако ги няма тези три фактора.
Напоследък редица гласове, дошли с развитието на технологиите, се опитват да внушат, че градът ще бъде изместен от телематични съвкупности от мрежи, които сами по себе си ще представляват градове без собствено физическо пространство. Такова твърдение е антропологически и екологичен абсурд, който произхожда от определени политически интереси. То е визия, защитавана от онези, които отказват да отдадат приоритетно място на колективното и се обявяват за приватизация на обществената територия.

3. Съществуващите напрежения
и случайността са инструменти
на информацията

Когато казвам, че градът трябва да предостави възможност да използваме определени негови незаменими инструменти за получаване на информация, имам предвид обогатяващото влияние на различни напрежения, съществуващи в него, както и влиянието на случайността. Цивилизацията, по своя път от племенната уредба до хармонизираното устройство на града, може да се развива единствено като следствие на наслагването на потенциално конфликтни индивидуалности и различия, както и благодарение на непредвидимите подаръци, които ни прави случайността.
Градът е център на такива обогатяващи конфликти, чието разрешаване е възможно единствено чрез утвърждаването им като такива или чрез съжителството им с други конфликти от различен произход. Според мен голямата грешка на урбанистите от Атинската харта е опитът им да заличат тези конфликти. Да ги елиминират, вместо да ги разрешат в светлината на други съществуващи конфликти. Градските магистрални шосета, проектът 7V на Льо Корбюзие, функционалното зониране и големите търговски зони не облекчиха съществуващите социално-политически проблеми, а унищожиха облика и функциите на много европейски градове.

4. Градът е
общественото пространство

Ако приемем, че градът е физическата територия, върху която в нашето съвремие може да бъде градена общност от индивиди, трябва да приемем, че във физическо отношение градът е пресечна точка на всички публични пространства на тази общност. Градът е общественото пространство - това е един от основните теоретични градоустройствени принципи, залегнал в дейността на трите последователни градоначалника на Барселона, издигнати от социалистическата партия.
За да може едно градско пространство да изпълни ролята си, то трябва да реши два въпроса: да има своя идентичност и да бъде четимо.

5. Идентичност

Идентичността на едно обществено пространство е свързана с физическата и социална идентичност на района, в който то се намира. Независимо от това, тази идентичност се ограничава от граници, които обикновено са по-малки от големината на града, взет като цяло. Поради това, ако задачата ни е да създадем и поддържаме автентични колективни идентичности, необходимо е да разбираме града не като една обособена хомогенна система, а като поредица от относително автономни по-малки системи. В един град, който е обект на реконструкция, е възможно тези системи да съвпадат с исторически утвърдилите се квартали и райони. Един от основните критерии при реконструирането на Барселона бе именно разбирането на града като сбор от съществуващи квартали и други негови фрагменти с отличима идентичност - с цялото политическо значение, което се съдържа в този принцип, и използването на съответни децентрализирани административни звена в процеса на работа.
За нашата работа обаче беше важна не просто идентичността на един квартал сама по себе си, а специфичната представителна идентичност, която той има в рамките на града - с други думи неговата форма, функция и обществен образ. Пространството на колективния живот трябва да бъде не остатъчна среда, а планирано в подробности и изпълнено със смисъл пространство, на което се подчиняват всички обществени и частни проекти и сгради. Ако тази йерархия не бъде установена, градът престава да съществува и пример за това са предградията и периферните зони на много европейски градове, обърнали гръб на градоустройствените си ценности.

6. Четимост

Архитектурната форма на всяко обществено пространство трябва да отговаря и на друго задължително условие: да бъде четима, разбираема. Ако това не е така, ако гражданите нямат чувството, че се движат и са направлявани от пространства, които изразяват тяхната идентичност и им дават възможност да планират своите маршрути, както и да предвидят желаните от тях пресечни точки, градът губи голяма част от способността си да предава информация и да осигурява достъп до нея. С други думи той престава да бъде стимул за обществен живот.
За да бъде установен разбираем градоустройствен език, необходимо е да се използват архитектурната семантика и синтактичните правила, които гражданите вече са асимилирали по пътя на натрупването и наслагването на исторически утвърдили се условности. Тук не става въпрос за обикновено възпроизвеждане на съществуваща морфология, а за нова интерпретация на онова, което е разбираемо и антропологически обусловено в моделите на улицата, площада, градината, паметника, квартала и т.н.
Не се и съмнявам, че с тези мои идеи бързо ще стана обект на обвинения в консерватизъм, реакционерство и старомодност от страна на многобройни специалисти по урбанистика, които възприемат себе си като новатори. Но не мога да не настоявам, че градът има свой език, от който е много трудно да се избяга. Не излизам в защита на обикновеното възпроизвеждане нито на булевардите на Осман, нито на градските координатни планове от времето на XIX век, нито на бароковите площади или пък на градините на Льо Нотър. А говоря за внимателен анализ на основополагащите ценности, които тези площади изразяват, на многопосочната сила на една традиционна търговска улица и на величините, позволили утвърждаването на другите често срещани типологии. Настоявам също така, че изоставянето на тези канони води до смъртта на града и до познатите ни остатъчни пространства на предградията, до огромните търговски зони в периферията на града, до градските магистрални шосета, до университетските сгради, отдалечени значително от градския център, и т.н.

7. Архитектурен проект
или генерален план

Изложените по-горе съображения водят до друг важен извод, който също беше ръководен за нас в Барселона: урбанистичният инструментариум, използван за реконструкцията и разширяването на един град, не може да бъде ограничаван до нормативни и количествени генерални планове. Необходимо е да се отиде по-далеч и да се даде конкретна дефиниция на градските форми. С други думи, вместо генералният план да бъде единственият документ за реконструкция на града, върху него трябва да бъдат насложени и други автономни проекти. Говоря за замяна на урбанизма с архитектурата. Необходимо е публичното пространство - т.е. градът - да бъде оформян със средствата на архитектурата точка по точка, район по район. Генералният план може да служи добре като обща схема на градоустройствени намерения, но той няма да бъде ефикасен, докато не се превърне в сума от тези автономни архитектурни проекти, към които да бъдат добавени проучвания на по-големите и общи системи в местността и политическа дефиниция на целите и методите на работа. През последните 30 години в цяла Европа генералните планове служат като оправдание за разрушаване на градовете, за липсата на физическа и обществена цялост в градската среда и за превръщането на отделни части на града в гета, като така се създават условия за развитие на спекулативна търговия на земя в райони извън застроителните планове. В същото време в процеса на това фрагментиране при изпълнението на генералните плановете се симулира дух на съучастие от страна на обществото, но това е съучастие на дребно и неговите критерии не могат да бъдат логично приложени по-далеч от границите на отделните градски квартали.

8. Свързаност
с централните части

Контролирането на града на базата на цяла поредица от проекти вместо ограничаването до униформен генерален план дава възможност за осигуряване на приемственост между отделните части на града по отношение на градския облик и осигурява принадлежността им към градския център. Това е начин да се разрешат острите социални различия, които съществуват между историческия градски център и периферията.
Съзнавам, че през последните няколко години мнозина издигат пръснатата среда в перифериите на градовете за желания и предвидим бъдещ модел на съвременните градове. Смятам тази позиция за изключително погрешна.
Градските периферии се строят не за да задоволяват нуждите на обитателите си. Те се появяват по две причини: за да служат на интересите на капиталите, вложени в обществените и частни строежи, и допълнително да разширяват влиянието на консервативната политика. Те експлоатират стойността на земите, които се намират извън застроителните планове, и отделят от основното обществено тяло онези негови прослойки и дейности, които управляващите смятат за проблематични.
Специалистите по планиране и градоустройство, които поддържат модела на градските периферии, не съзнават, че застават на страната на спекулантите на недвижима собственост без каквито и да било етични съображения. Или, както се изразяват някои неолиберални политици, пазарът изземва функциите на политиката, но без политически и културни съображения, и пренебрегва всякакви икономически и социални щети, които нанася на периферията, а и на предградията.

9. Качеството в архитектурата:
между служене на обществото
и революционното пророчество

Никое градоустройствено предложение не може да има смисъл, ако не се основава на качество в архитектурата.
Това е труден въпрос. Ако градът и архитектурата трябва да са в услуга на обществото, то обществото трябва да може да ги приема и разбира. Но ако архитектурата е изкуство, т.е. усилие на културата, тя трябва да бъде акт и на новаторство, сочещ към бъдещето и в опозиция на приетите обичаи. Добрата архитектура не може да не бъде и пророчество, да не е в конфликт с действителността. От една страна, тя е действително служене, тук и сега, а от друга - пророчество, насочено срещу приетите норми. Това е трудната за разрешаване дилема, която стои пред добрата архитектура.

10. Архитектурата
като проект в името на града

Не искам да завърша, без да съм засегнал и един друг архитектурен проблем. За всички нас е очевидно, че понастоящем съществува огромно разделение по отношение на разнообразието на архитектурната продукция. Работата на големите архитекти - получавана на строги дажби, илюстрирана в списания и показвана по архитектурни изложби - е от едната страна на това деление. А от другата е свръхизобилието от реална архитектура, същата онази, която виждаме да се изгражда в ужасните ни предградия, по морските ни курорти, покрай магистралите и в търговските центрове. Това е много лоша архитектура, най-лошата в историята, и тя руши град след град и местност след местност.
За този феномен съществуват множество причини, но най-очевидните от тях са в типологичните особености на архитектурните проекти на големите майстори и в комерсиализацията на една вулгарна архитектура. Съвременните високи образци в архитектурата изгубиха способността си да произвеждат методологически и стилистични модели, които да бъдат следвани, и в резултат на това голямата част от продукцията на вулгарната архитектура не може да прибегне дори до проектиране на откровени копия.
Съвсем ясно е, че днес е невъзможно да се обявим за изготвянето на академични модели, както това е ставало в историята на досегашните стилове. Може би единствената възможност, с която разполагаме, е да установим едно правило, което е повече методологическо отколкото стилистично: новата архитектура да бъде преди всичко следствие от формите на града и местността и едновременно да бъде участник в тяхното преконфигуриране. Такова правило може да стане добър инструмент за установяването на нов ред, който да се противопостави на самодоволството и нарцисизма на голямата архитектура и на безкултурността на ежедневната.

_________
Започнах с твърдението, че градът трябва да бъде архитектурен проект и завършвам с това, че решението на проблемите на съвременната архитектура може би се крие в проектирането й като част от града.
Ориол Боигас


The Architectural
Review
,
September
1999

От английски
Борис Делирадев