Две танцови истории

Люк Буи: Роден съм в прекрасно семейство. Родителите ми имаха широки културни интереси. Майка ми много държеше и аз да придобия знания, най-вече богата музикална култура. Като малък много обичах да слушам Белини, Верди, Пучини, но мама ми казваше: “Това е музика за портиери” и ме водеше да слушам Прокофиев, Стравински, Барток, Албан Берг. Но истината е, че аз и сега обичам Белини и Пучини. Бил съм на годинка, когато родителите ми са се преместили в Заир - Белгийско Конго. Спомням си, че имаше разкошна градина, а в дъното й извор и високо дърво с огромни листа. Разправяха ми как на около 3-4-годишна възраст съм започнал всеки ден да ходя в градината, вземал съм вода от извора и листа от дървото, които са били по-големи от мен, и съм започвал да танцувам с тях. И аз си спомням - те бяха големи, но много леки, а родителите ми, за да ме поощрят да продължа да танцувам, ми донасяха от тези листа вкъщи.
Веднъж, когато изпълнявах хореографиите си, ме забеляза един негър, който работеше там. Той дойде при мен и от този момент в продължение на три години ме обучаваше на автентичните африкански танци. Но събитието, което промени живота ми, бе спектакълът на Морис Бежар “Пролетно тайнство”. Когато го видях, бях потресен и взех решение да посветя живота си на танца. Дадох си дума да се обуча така, че до десет години да бъда приет в трупата на Бежар. Стана точно така. След десет години кандидатствах, приеха ме и първият спектакъл, в който танцувах, бе “Пролетно тайнство”. При Бежар бях солист, асистент и педагог, но аз изпитвах желание и да поставям. Само че това беше трудно. Той не ми разрешаваше. Едва след шест години направих спектакъл по мои стихове. След генералната репетиция Бежар дойде при мен. Виждаше се, че е настроен критично. “Кой си ти? - попита, какво правиш? С какво ще се храниш? - Танцьор съм - отвърнах - танцьор хуманист. Изглежда не харесваше превеса на поетичното начало в творбата ми.
- Да не би да е изпитал ревност?
- В никакъв случай! Просто това, което бях направил, бе противно на неговия начин на мислене. За мен тогава, пък и сега, центърът, същността на едно произведение на изкуството би трябвало да бъде хуманната идея, заложена в него. Парадоксално е, но по време на най-големия мой успех и блясък на трупата аз започнах да мисля, че съм престанал да се развивам, че съм се изчерпал. Всичко бе прекалено хубаво. Навсякъде триумфи, цветя, овации. На мене ми носеха куфарите, спях в луксозни хотели, хранех се в скъпи ресторанти. Навсякъде ни посрещаха като богове. Колкото до Бежар, само да го видеха отнейде, и избухваха френетични овации. Заминахме на турне в Швеция. Там получих покана от кралската опера да направя постановка. Това беше чест за мен, защото навсякъде взимаха само големи и прочути имена. Но някой танцьор ми каза, че е по-добре да се опитам в “Кулберт балет”. Мой колега при Бежар бе Никлас - сина на Биргит Кулберг. Говорих с него. Той ми каза, че бих могъл да работя там, но трябва да танцувам и да поставям. Все пак се колебаех. За мен Бежар беше равно на Бог. Но когато се сблъсках със света на Макс и Кулберг, разбрах, че това е истинският хуманистичен свят, в който всяко движение има своя смисъл. Разбрах, че съм достигнал етап на развитие, в който не мога повече да водя лек и съвършен живот. Светът на Бежар бе прекрасен, но превъзнесен, измислен. Заминах за Швеция и там промених възприятията си, светоусещането си. Слава, Богу! Бях щастлив! Северният начин на мислене, творчеството на Ибсен - земно и възвишено едновременно ме заредиха с енергия.
- Маестро, осведомен сте за танцовите процеси в света. Кои творци намирате за най-значими днес и какъв според вас ще бъде езикът на танца на двадесет и първи век?
- Много трудно е да се каже. Днес съществуват безброй трупи и състави, които правят различни неща. Харесвам Анжолен Прелжокаж. Фантастичен хореограф от албански произход. В Каталуния работи испанецът Рамон Сиер. Модерен хореограф, който е създал собствена съвременна движенска култура. Но погледнато в общ план, танцът върви към абстракция на усещанията.
- Винаги сте бил модерен танцьор, въпреки че перфектно владеете класическия стил. Възхитихме се на показните ви уроци, които дадохте в “Арабеск”, операта и музикалния театър. Споделяте ли мисълта на Бежар, че ХХ век е век на танцовото изкуство?
- Да.
- Но въпреки това се наблюдава рецесия. Тя се отнася не само до танца, но и за другите изкуства. Не сте ли съгласен, че в нашия век, културата е загубила висшето си призвание на духовен водач, задоволявайки се с функциите на развлекателната индустрия. Същевременно отминалите епохи ни завещаха могъщи стилове и форми, а. модерният танц още не е достигнал завършеността и съвършенството на класическия от романтичната епоха.
- Това е така, защото днес няма стил на живота. Той заприлича на вино, смесено с вода. Световното изкуство е мешавица от различни култури и стилове на различните страни. Изчезнаха големите меценати - принцове, импресарии, естети. Масмедиите действат разрушително. Те дават на народа не каквото трябва, а каквото той иска. За жалост, интересът е над всичко. За футбол, за технологии, за оръжие, за луксозния живот на политиците пари има, но за изкуството не. Днес обществото много повече се вълнува от бикините на някоя нашумяла манекенка, отколкото от творческите постижения на една примабалерина. И все пак в ХХ век се направиха много нови и много хубави неща в областта на танца. Аз съм оптимист за неговото бъдеще през идващия двадесет и първи век.
- Преди седемнадесет години работихте с трупата на балет “Арабеск”. Към кой състав имата предпочитания - към тогавашния или към днешния?
- Не бива да се правят такива сравнения. То е същото като да сравнявам две красиви жени. И едната е хубава, и другата - също. Същественото е, че и с първия, и със сегашния състав изпитахме взаимна радост от творческия си контакт и работа.
Само поглед, отправен към Александра Ферари, те убеждава, че пред теб стои роден артист. Одухотворено лице, с огромни тъмни очи, изящна, крехка фигура. Екзерсизът, който преподава на трупата на “Арабеск”, издава педагог от висока класа. Самата тя танцува отпред, превръщайки учебните задължителни движения в изкуство. Питам каква е системата, по която работи?
Александра Ферари: Това е моя система, смесица от различни стилове, направления и техники. Тук присъства френско модерно направление, американският танц с неговите импулси, а също така и класическият танц. Целта ми е да постигна ново качество на движението, което да идва от базата на всички техники. Това качество кореспондира със студенината и стабилността на класиката и свободата на изразителността на модерния танц.
- Освен танцьор и педагог, вие сте и хореограф. Създала сте своята трупа “Елеборо”, чиято продукция впечатлява с нестандартния, авангарден начин на мислене.
- Така е. Започнах твърде късно, на двадесет години, да се занимавам с модерна техника, а после се обърнах и към класиката (удивителен факт, имайки предвид забележителното майсторство на изпълнителката - М. М.), която тренирам и до днес. През 1987 г., в специализирания курс за танцьори и хореография, проведен в Реджо Емилия, срещнах талантливи професионалисти. Осем момичета от този курс се обединихме и създадохме компанията “Елеборо”. През годините танцувах и поставях, трупайки добър опит от контактите ми с големи хореографи и изпълнители. Така се срещнах и с господин Люк Буи. Гледах негов спектакъл. Хареса ми и го поканих да предава класически екзерсиз в трупата ми. После той направи за нас и хореографии. Моите лични търсения като постановчик са в областта на мултимедийното представление. Това е интеграция между танц, театър, видео. Такава е творбата ми “Сансо” - мултимедийно вълнуващо представление, поставяно в Реджо Емилия и Милано. “Il giro del tavolo”, в която танцувам пък в творба, създадена по фотографии на Роберто Масоти. Хореографията е на Таглиавия, а музиката на Евън Паркър. Аз ще покажа и тук мои творби, за да могат ценителите на танца да се запознаят със стила ми.
Маргарита Михайлова


Разговор
с Люк Буи
и Александра
Ферари