Литературата
като памет

16 септември 1999. Конференцията започва в присъствие на новия секретар на Международния ПЕН шведът Тери Карлбом (едно добро излъчване!). От страна на Международния ПЕН и на ЮНЕСКО двехилядната година ще бъде посветена на литературата и изкуството. Той подчертава колко подходящ климат за изкуството намира тук.
Дошли са представители на Австрийския, Албанския, Босненския, Галицийския, Каталунския, Датския, Полския, Сръбския, Хърватския, Словенския, Турския ПЕН-центрове... но отсъстват черногорци, гърци (май както винаги!), румънци, словаци...
Между новите познати най-много ме очарова Ханифа Капиджич-Османагич, председателката на Босненския ПЕН, професор по френска литература, есеистка, теоретичка, литературна критичка, отлична познавачка на сюрреализма и преводачка. Не може да не й вярва човек, когато разказва как на базата на толерантността и мултикултурата, “една от характеристиките на Босна и Херцеговина от векове”, основали ПЕН-център на 31 октомври 1992 в един от жестоките дни на войната, бягайки под огъня на снайперистите, в бомбардирания “Холидей”...
Темата на тази пета конференция е “Литературата като памет”.
В предварително изпратения, но без претенция за внушения текст, младият критик и специалист по английска литература Зоран Анчевски шеговито напомняше как след победата си над Титаните Олимпийците помолили Зевс да осигури божества, способни да възпяват техните дела. По този случай Зевс гостувал в леглото на Мнемозина девет нощи, та като му дошло времето, тя родила от него девет дъщери - Музите.
(Моите “данни” са малко по-различни. Няма да възразявам на ерудирания Зоран, но тъй като Мнемозина е сестра на Зевс от баща Уран и майка Геа, пак се е получил инцест, а това не е на добро за поколението. Деветте дъщери, според варианта на Хезиот, са Калиопа - на епическата поезия и сладкодумието, Клио - на историята, Ерато - на еротичната или да я наречем лирическа поезия, останалите шест музи няма да споменавам в случая.)
“Нашите” Калиопа или Ерато караха много поети да възпяват делата на най-посредствени победители-властници чак до края на 80-те години. За тях се пишеха дитирамби... А Клио почти винаги подвежда историците. Отнасях темата “памет” главно към документалната литература. Може би подсъзнателно ми е “изнасяло” да я сведа до своите семпли изводи, а именно как “обслужва” литературата субективно, като прекроява историята и не само по тоталитарно време, а всякога. И в твореца, и в историка бушуват националистически страсти, ирационални тенденции, опити за приспособяване към конюнктурата... В годините на собствения ми живот литературата служеше и на расизма, на дискриминацията, преиначаваше факти от обективната история, разказваше други, отминали битови истории за човешки взаимоотношения, за да живее творецът по-спокойно в трескавото настояще...
Но македонската поезия веднага след Втората световна война започна преди всичко като “памет”. В нея дълго, пряко или косвено, историчността се преплиташе и с фолклора, и със спомена, и с нови душевни състояния на творците, освободени от опеката на партията и държавата... (На Тито трябва да се признае поне заслугата, че остави творците на мира!) Те обикаляха западния свят - учеха се в него и от него, опознаха го - това се отрази на творчеството им, модернизира ги в най-добрия смисъл на думата, обнови и лексиката. И всеки, според таланта и възможностите си, по своему, продължи да влага в творчеството си нещо от преживяната история.
Катица Кулавкова - председателката на Македонския ПЕН-център, поетеса, критичка и есеистка, професорка във Философския университет в Скопие, в изказването си “Амнезия на злото, анамнеза на доброто” анализира елегичното стихотворение на Блаже Конески “Песйо брдце”(“Куче бърдо”), дето Крали Марко вижда Злото персонифицирано в пълчищата на неприятеля. То се удвоява под меча му, положението става безнадеждно и героят си пожелава смъртта, защото може би само в нея няма добро и зло... Все пак, за да заблуди неприятеля, оставя ветровете да бият тъпаните в калето и изчезва в нощта, победен, без да се е отказал от борбата... И устната легенда съвпада с основния мотив. “Стихотворението носи архетипната структура на цялата (балканска) история. А мотивът е специфичен и за другите средиземноморски народи, ползващи културите на три континента”. “Вероятно е общочовешка прагма, фатум, вечен спомен от неизменния ритъм на цикличното повторение и връщане, онова, което поддържа будност на съвестта - антропологическа, етническа, етическа и естетическа...” Катица изтъква колко много синоними има в македонския език за феномена “памет”. (Слушам изказването й на македонски и както в превеждането на антологията на македонската поезия, пак се оказва, че ми е трудно да схвана много неща от толкова близкия уж език, но и от наглед простия, всъщност много изискан текст.) Говори и за селективността в поетическия модус на спомняне: “Да се помни поетически, значи да се творят визии, да се мисли чрез метафори и аналогии, да се преплитат далечни и близки неща, едни в други, по нов начин, несвойствен на ефемерната и фриволна реч, на колоквиумните дискурси и практики... Да се помни поетически значи още да се съблюдават и изразяват умело по избран и усъвършенстван начин парадоксите и антиномиите на универсума, на микро- и макрокосмоса, амбивалентните и абсурдни прагми, които се възправят срещу човека, но и онези, които той сам предизвиква. Поетическата мнемотехника е хибридна, бих рекла, андрогинна и се движи в граничната линия между ноуменалното и феноменалното, между интуитивното и рационалното, между логичното и паралогичното...” Не успях да запиша повече... Вече не разчитам на онази проста, механична памет от младите години...
Изказването на босненската председателка на ПЕН - Ханифа Капиджич-Османагич е съвсем различно. Според нея, от една страна, стои въпросът доколко и в каква степен писателят помни, какъв е методът, който използва, за да се досети по-точно, цялостно. От друга страна, какво прави претендиращият да описва настоящето и непосредствената реалност, за да спре процеса на паметта. Векът, вече достигнал своя край, е видял да се изработват толкова различни, противоположни естетически прийоми с цел да се каптират най-точно менливите източници на литературния факт и да се стимулира или просто да стане възможно творчеството. Тя започва да търси колебливите връзки между памет и забрава в творчеството на Пруст, при него - волна или неволна - паметта мощно възсъздава миналото - спомена на интелекта и на тялото, които ситуират елементите на авторовата идентичност...
Нататък Ханифа напомня противоположния случай на сюрреализма - в бруталните си креации той забранява спомена, изключва паметта или поне онази за ясната интелигентност, изобретява автоматичното писане. Но Бретон сам признава, че всички автоматични текстове, писани заедно с Филип Супо, видимо носят чертите на техните две различни натури - едната динамична, другата - статична. И сега тя се пита дали това е неназованата, безименна, нулева степен на паметта, която прави възможна идентификацията. И Пруст, и Бретон са близо до психоанализата - Пруст, защото я долавя в атмосферата на времето, обхваща я мощно, разбира се, напълно субективно. Бретон, защото откривайки я, я практикува върху себе си, служи си научно с нея до предела на възможностите на независимото и артистично изследване.
Необходимият избор на автора, редът, с който възсъздава реалността и времето, действията, фактите и постъпките, които смята за многозначителни, са все субективни. Обективност е невъзможна за онтологическата природа на литературата и изкуството. За щастие човек не е робот, дори преди да се е осъзнал, е имал творчески влечения, създавал е свои светове, паралелни на дадената реалност...
По подобие на американските писатели срещу естетиката от началото на века се възправят и Сартър, и Камю - те идентифицират изкуството с дяволията, направена съзнателно, стигаща до предела на ангажираната естетика. Екранът на съзнанието на “Чужденецът” не позволява да се прокраднат факти и постъпки, ако не са напълно контролирани от автора, а героят на Камю всъщност е достоверен Камю и историята му - неизбежна част от автобиографията на писателя. Филтрирала събития и факти, паметта му е избрала да пази в мрежите си само селекционираните ...
От своя страна и късният Арагон в “Бланш или забравата” прави съзнателен експеримент в процеса на спомняне-забравяне, играейки си с паметта и фикцията върху тъканта на реалността. За тази цел изобретява удобното понятие “да се лъже вярно”, отхвърляйки ясната памет. Баражът на психически несъзнаваното възпира разкриването на истината... и въпреки всички игри на светлина и сенки, истина-лъжа, пред читателя се очертават истинските отношения между Арагон и Елза Триоле. (Тук доста съкращавам анализа, който третира забравата!)
Ханифа се спира на една творба на Пол Остер, “най-европейският от американските писатели” - търсещ едновременно чрез спомена и забравата “мистериозната си идентичност”. После цитира големия магьосник Морис Бланшо: “Който иска да си спомни, трябва да се довери на забравата и на добрия случай, защото тогава ще се върне споменът”. Но най-много си служи с примери от книгата “Писането или животът” на Федерико Санчес, концлагеристът от Бухенвалд, все под нелегалното му име Жорж (Хорхе) Семпрюн. Той възстановява (историята) 47 години по-късно, след едно почти туристическо посещение на лагера. Би било равносилно на смърт да представи събитията веднага след това. Може ли оцелелият да живее в смъртта заедно с мъртвите, които са останали там? През тези 47 години Семпрюн е търсил идентичността си в “кръстопътищата на душата, където абстрактното Зло се противопоставя на реалността, докато разбере, че именно в Бухенвалд се е върнал към себе си, жив, до сенките на своите загинали другари...
Накрая Ханифа си “позволи” да разкаже как в продължение на 4 години е преживяла в адския огън на Сараево и установила както за себе си, така и за толкова много съграждани, че едновременно й е било необходимо да си спомня, и в същото време да забравя, защото обсадата я е променила. “Когато осъзнах, че тежкият собствен опит завинаги ще бъде част от моята идентичност, реших да си го припомня по възможния най-пълен начин и разбрах, че случилото се с мен стана след прочита на “Писането или животът” (на Семпрюн) - да забравя или да си спомня, да изтече всичко в думите, да не остане, да се затрие напълно в паметта. От времето на обсадата промених и писането си и без да се сравнявам с мъченика Семпрюн, нито с писателя, какъвто е станал, зная, че от времето на моето откритие на абсолютното Зло играя на криеница с паметта си, плъзгам се от спомена към забравата и от забравата към спомена, за да не страдам, за да се опозная и самата аз по-добре, и за да предам (завещая) своя опит във възможната най-добра мярка...”
Не съм в състояние да предам всичко, което чух и отчасти успявах да запиша (разчитах на копия, но още не съм ги получила). Тук беше изказването на Коле Чашуле, на академик Милан Гюрчинов за условията в развитието на духовната традиция, връзките с устното творчество, историческите препятствия (от страна на съседите), за съхраняването на идентичността, оригиналните стойности, съвремената изразност, творческата интензивност... Говори каталунецът Изидре Грау, Томе Момировски, хърватският поет Анте Земляр, охридският поет Зоран Ковачески... Сеансът завърши с посещение в резиденцията на президента.
17 септември 1999. За идентичността на писателя като историк се изказа датчанинът Ирген Кнудсен, последван от сърбина Михайло Пантич, Урсула Хайнзе де Лорензо от Галиция за Антология на македонската поезия, Елизабета Шелева със задълбочено изследване на текстовете и интертекстуалността... Тя цитира обилно Фройд, Кундера, Бахтин, Дерида, Фуко, Барт (за текста - мрежа на ехото от всички посоки), Айнщайн, Борхес (за фетишизирането на библиотеката), Бейли (за културното спомняне), Юлия Кръстева... (Според нея имаме апокалиптична представа за литературата, информационна травма; говори още за паметта и спомнянето, за анамнезистичната поезия и ми беше извънредно интересно, но нищо не успях да запиша... Всъщност това стана в последните часове на конференцията, при така наречената промоция на новите антологии и по-специално на “Седем женски гласа” на френски (подбор на Влада Урошевич, издадена от “Култура” - Скопие, и “Духът на полуостровите” - Париж, с помощ на ЮНЕСКО.)
18 септември 1999. Разбита съм от 15-часовото завръщане. Нося екземпляр само от изказването на Иван Дзепароски - “Литературата като помнене и като архив” - бих искала да бъде преведено изцяло. С голяма ерудиция той се впусна в разсъждения за литературата не като памет, а “като архив”. Също си служеше с множество цитати от “Поетиката” на Аристотел, през Данте, до съвременниците Уилямс, Гадамер, Гонзалез Ехевариа, Дерида, Стийдмън, Хайдегер, Хамбъргър до Адорно...(Дали пък той не отричаше изкуството да може да разреши проблема на обществото?)...

Невена Стефанова


P.S. Колкото до цитирането и предимно психоаналитичната терминология, и в Охрид, като и у нас, употребата им е на мода сред младите поколения литератори. Не смятам това за претенциозно и снобско, но малко се боя, че кръгът на читателите съвсем оредява и “пишещото братство” се затваря в самозадоволяващ се “елит”.
Н. Ст.


Охрид
’99