... Но какви пък хора има

Наскоро в Берлин бяха раздадени годишните европейски награди за кинол. Отар Йоселиани бе удостоен с приза на критиката за цялостно творчество.

- По време на ретроспективата на творчеството ти тук, на фестивала, с колегите кинокритици се чудехме кой от филмите ти е най-хубав. Единството в мисловността, в атмосферата, в меланхоличната и едновременно закачлива интонация на филмите ти създава усещането, че те са сякаш едно голямо произведение...
- Истинският кинематографист отначало докрай отговаря за своето произведение. У човека обикновено някъде към двадесетата, двадесет и петата му година вече се е оформил кръг от идеи. И той може вече с ключа, придобил чрез учението, живота, възпитанието си, да отваря различни врати с определени очаквания за онова, което става зад тях. Имам предвид автори като Рене Клер, Жак Тати, Орсън Уелс или Борис Барнет, които сами са писали сценариите си. Такъв беше и Тарковски. В днешното кино разпределението на труда е такова, че режисьорът е по-скоро осъществител на някаква колективна идея. Това е много опасно, досадно и обидно. Във всеки случай, ако ти смяташ, че моите филми представляват едно голямо произведение, то е само поради това, че никога не снимам чужди сценарии и не съм губил време за екранизации. Тъй че моят кръг от идеи или се обогатява, или се обеднява, но основната идея, която ме вълнува, е как всичко се променя, колко е нетрайно... За щастие, заниманието с кино има свойство, близко писането - запечатва. Ако всичко това бяха изчезващи, размиващи се образи, както в театъра, би било безкрайно жалко. А чрез киното мисълта остава като вещ, която по-късно може да се разглежда отдалеч, може да се съизмерва с изтичането на времето... Имах сценарий, който така и не заснех - за двора на Людовик ХIV, куртизанките, придворните, за онова зърно, породило изобщо номенклатурата и привилегиите - все пак дворянските привилегии на болшевишката номенклатура бяха интересни именно с подобието си на придворния живот във Франция през XVI и XVII век. Това трябваше да бъде костюмен филм с пищни декори, армии, дворци и щеше да струва твърде скъпо, но понеже не бе “Тримата мускетари”, пари за него не намерих. Мина време и продуцентите ми казаха: “А защо да не заснемем сега този филм?”. Огледах отново сценария - когато съм го писал, съм мислил така, но то е било тогава и вече си е отишло, и това повече не ме вълнува... Говоря всичко това, защото е много важно да напишеш и да успееш да заснемеш даден филм, докато не си размислил. Нещастието на моите колеги в Грузия е в това, че снимат по 8-9 години един филм. За този период можеш да възненавидиш това, което правиш. Абсолютно да измениш гледната си точка. И да си противоречиш... Във всеки случай филмите, които съм правил на младини: “Птица безгрижна”, “Пасторал” или “Листопад”, днес вече е невъзможно да заснема и няма смисъл. Но те са запечатано свидетелство за времето. Между другото, става ясно, че е било съвсем нелошо.
- Защо “нелошо”?
- Разбира се, целият този блок на така наречените “народни демокрации” си беше голям затвор или концентрационен лагер. Както във всички концлагери, там чувството за солидарност и вкусът към живота бяха особено остри. Затова и отношението към човешките ценности бе съвсем друго. Ние прекрасно знаехме кой е мерзавец и кой е свестен човек. Защото цената да останеш свестен в онези условия бе съвсем друга. Сега се отнасят към бившите функционери като към продажници или негодници. Но аз съм наясно, че без помощта на някои редактори в Госкино например нямаше да направя много от филмите си. Те понякога рискуваха креслата си - просто и на тях им бе дотегнало. Имаше една редакторка Зусева, тя защити филма “Птица безгрижна”. Предварително на летучка си били разпределили кой какво ще унищожава във филма. И за всички, изглежда, е било изненада, че тя стана и каза нещо съвсем друго. От вълнение по лицето на Зусева дори избиха петна... Глухата съпротива спрямо натиска на московския режим е много типична за персонаж като Шеварднадзе например. Независимо от това, че той бе комунист, дълбоко в него всичко това предизвикваше протест. Навремето, когато политбюро реши да унищожава националните езици в републиките и да въведе навсякъде руския, той така ловко организира манифестации в Грузия за защита на родния език, че властта трябваше да отстъпи. Той разруши и Берлинската стена като министър на външните работи на СССР... Така че, живеейки в концлагер, ние знаехме цената на благородните жестове. И всичко това създаваше друга атмосфера - на хора, живеещи въпреки всичко, продължаващи да общуват помежду си, знаещи кого могат да поканят на своята маса и кого не бива... Ето, заради всичко това бяха заснети моите филми в Грузия. И то е вече неповторимо. Сега ще трябва да изясняваме кой е чист, кой е бандит, кой е убиец, кой е крадец на собствената си страна... Възникнаха съвсем други проблеми. И едновремешните ми филми сега предизвикват носталгия.
- В България знаехме, че ти още преди 20 години си напуснал Грузия, но тогава у нас за това не можеше да се пише. Би ли разказал как стана всичко?
- Беше ми ясно казано, че повече няма да работя и тогава с Тарковски ни пуснаха - с надеждата, че повече никога не ще се върнем. Той действително не се върна. Цялата онази система предизвикваше у него омерзение. Искаше му се да е свободен. И освен това, да не забравяме, че Тарковски бе напуснал Русия и, в частност, Москва, където убиваха с удоволствие. А зад моя гръб бе Грузия и на мен не ми се искаше да бягам никъде. Заминах, заснех един филм и се върнах. С което предизвиках голямо недоволство у министъра на киното Ермаш. Това не бе очаквал. После пак заминах, пак заснех филм и пак се върнах. През това време стана перестройката и киното бе закрито. Аз не мога да снимам един филм 9 години, бих полудял. И за да практикувам занаята си, налага се да снимам във Франция. Щом завърша работата си, веднага си отивам у дома. Пристигам, откривам колосални, твърде тъжни промени... И после пак заминавам и пак снимам на Запад, но през цялото време снимам за това, което е у мен там... Например филмът “И стана светлина”, който заснех в Африка, е за абсолютното разрушаване на духовността, за напускането на родните места... Сякаш бях предвидил онова, което ще стане в Грузия след 2-3 години... Това, което се случва във филма “Лов на пеперуди”, е, че едно поколение си заминава и отнася със себе си всичко. Настъпва физическият край на една епоха и всичко става меркантилно... Ето, това ме занимава - феноменът, че всичко у нас отиде по дяволите, всичко се разруши много бързо, нескопосано, неправилно... В това число и нашият занаят. На кого пречеше качественото кино - и руското, и грузинското? Още повече, имаше добре организирана система на разпространение, представителства на Совекспортфилм в целия свят, които биха могли да осигурят разпространението на филмите ни в чужбина... Киното ни можеше да премине на нормални релси, да продължи да съществува и без идеологическата пропаганда. Вместо да направят това, разрушиха всичко и оставиха на улицата хората от всички кинематографични професии - цяла армия от специалисти, която бързо не се създава. Ще минат още десет години в безделие, това поколение ще си отиде и никому нищо не ще предаде от своя професионализъм. И ще стигнем до нулата. Ще бъде страшно.
- Цялата тази печална ситуация витае в атмосферата на филмите ти - техният грузински хумор е винаги тъжен, меланхоличен. И все пак в тях няма отчаяние...
- Щом човек работи, значи има някаква надежда. Във филмите, които съм правил и правя, присъства човешката безценност. Щом я има, дори на персонажите ми нещо да не се удава, да са сторили глупост или грешка някаква, тези хора са прекрасни, носят дълбоки и сериозни чувства, доброта и широта... Съществуването на такива персонажи лишава зрителя от чувство за безнадеждност. Повечето персонажи в днешното американско кино, а и в немското, не предизвикват съжаление, съчувствие и съпреживяване. Те са все мерзавци. А ако си тъй уверен, че всички са мерзавци, за какво тогава изобщо работиш? За едните пари? Основното, което откривам, е, че колегите ми ненавиждат този свят, но продължават да го снимат. Това на никого нищо не носи, освен обърканост, раздразнение, безсилие и... досада. Предпочитам някакъв мистериозен филм - на Орсън Уелс, да речем. Нещо от живота се изплъзва на неговите персонажи. И те през цялото време носят тъгата в себе си, измъчват се, но не са отвратителни. Ние прекрасно знаем, че винаги всичко свършва зле и въпреки това на нещо се надяваме, за нещо мечтаем... Това е за мен основното определение за произведението на изкуството - разбира се, всичко ще свърши зле, но затова пък какви хора има...
- В киното ти особено излъчване има и природата - птиците, животните и онази вездесъща луна, която преминава от филм във филм...
- Това с луната е подсъзнателно. Става някак си странно. Има такова понятие - “подлунный мир”...
- Да, като при Пушкин...
- ... докато ние се суетим като мравки... Иска ми се да се опра на нещо нетленно, вечно, недостижимо. И тайнствено. След дългото описание на суетата във филма спирам вниманието на зрителя на луната като на ням свидетел - спокойно, без акценти...
- Необикновени, чудни птици неизбежно присъстват във филмите ти, често в едър план - паунът в “И стана светлина”, папагалите в “Разбойници, глава VII”, екзотичното марабу в “Сбогом, земна твърд!”...
- Отношението към птиците е дълбоко скрито в подсъзнанието ни. То е някакъв елемент, подхранващ критериите ти какво искаш да показваш във филмите си и какво не. Птицата е съвършено друго, различно от нас същество, тя умее да лети и обглежда света от висота, недостъпна за нас; лети по своя воля, а не в самолет. Снимал съм различни животни и от всякакви гледни точки, най-често ниски - тъй, както те гледат едно към друго. Това е светът долу. Ние, хората, общуваме на бел етажа, тъй да се каже, а всички тези същества живеят паралелно в партера. Що се отнася до птицата, която заснех в последния си филм, отговорът е прост - нужен ми бе философ. Но как да заставиш зрителя да повярва, че човек мисли, ако не говори? Видях тази птица марабу, тя беше една такава замислена, независима, горделива, любопитна и осъждаща. Затова се отказах от философа и взех птицата. Тя изпълнява същите функции. Дори ми се струва, че се справи по-добре от актьор.
- Отар, как успяваш при тази тотална комерсиализация да отстояваш авторското си кино?
- Не умея да правя комерсиални филми и дори не знам защо е нужно. Това не е производство на макарони или кренвирши... Според някои киното е стока. Но ако погледнем внимателно, такъв род кино става излишен след няколко години. Той отмира, защото не носи искрено запечатаните мисли на автора за днешния ден.
- Как се справяш с финансирането на филмите си?
- Наистина, за осъществяването на собствените идеи могат да се намерят само ограничени средства. Понеже големите пари се влагат в онова, което ще донесе приходи. Но ако знаеш какво искаш да направиш и си уверен, че то има стойност, можеш да убедиш хората с финансите да се съгласят. Дори и да загубят материално, те знаят, че ще им остане това създаване на духовни ценности. Моят проблем е да конструирам и формулирам мисълта, която бих искал да доведа до зрителите. Оттам нататък имат думата продуцентите. Впрочем и Фелини е бил принуден да се ограничава - след “И корабът пътува...” той засне доста по-скромния финансово “Джинджър и Фред”. А при последния си филм замахна нашироко и, ако не бе заболял, все едно, нямаше да го заснеме, защото щяха да му трябват много пари. В Италия започват да уважават човека, след като умре. Докато Фелини бе жив, там твърде хладно се отнасяха към киното му. Защото то приличаше на самите италианци, всичко в него им бе познато. А когато те се промениха, изведнъж започнаха да гледат филмите му. Но него, уви, го няма...
- А как се отнасят към живия творец във Франция?
- Отношението към живия творец се измерва, за съжаление, чрез касата. Навсякъде по света е така. В Америка то е безсъвестно - човек може да заснеме пълна глупост, но ако спечели три пъти повече пари, отколкото са вложени в нея, той е горд. Там отношението към парите е друго - ако изкарваш много, никой не се интересува как го постигаш. Смятат те за преуспял. В Европа все пак са останали още някакви белези на съвест. Затова европейската кинокритика е в пълно противоречие с приходите от филмите. Но пресата ни най-малко не може да подтикне младите да идат на кино - те просто не я четат. Тъй че четеш критиката, драго ти е и в същото време изпитваш вина към продуцентите. И все пак във Франция непрестанно се пускат в производство некомерсиални проекти, защото там е създадена система за облагане с данъци на кината, които печелят много от американските филми. Ако върви, да речем, някакъв американски хит, билетите за него са по-скъпи и след отчитането на приходите държавата събира 11% от тях, за да отглежда собственото си кино. Тези пари отиват за авторско кино, което е все по-слабо и по-слабо, не знам защо. Но държавата го поддържа, тъй като смята, че това е духовна ценност, национално богатство и постижение, което трябва да се защитава и съхранява. Езикът на киното, мисленето в образи и звуци не може да изчезне. Но навярно той се нуждае от някакво голямо социално събитие, за да добие нова сила.

Разговаря Неда Крънзова-Станимирова

Манхайм-Хайделберг, октомври 1999 г.
Разговор
с Отар
Йоселиани