Малко са хората в Западна Европа, които знаят, че по времето, когато България е била съюзник на нацистка Германия, българите са спасили своите евреи от концентрационните лагери. На Цветан Тодоров дължим събирането и коментара на важни текстове, описващи този високоблагороден жест на група политически мъже и на представители на православната църква, които са посмели да кажат “не”, както и на цял един народ, без чиято подкрепа подобна инициатива не би се осъществила.
Понякога малките страни дават пример на по-големите.
Разбира се, спасяването на българските евреи (за съжаление не и на тези от Егейска Тракия и Македония) не е било така лесно, както в продължение на последните петдесет години го описваха. В този смисъл е много интересен изключителният увод на Цветан Тодоров, който се опитва да отговори на въпроса “Чия е заслугата”, въпрос, поставен и от Хана Арендт в книгата й “Айхман в Ерусалим”. “Никой досега не се е опитал да обясни поведението на българския народ, което е уникално за този регион със смесено население”, твърди Цветан Тодоров.
След края на войната комунистическата историография твърди, че цялата заслуга за този акт принадлежи на партията. Българската комунистическа партия дори си позволява нахалството в края на 70-те години да предложи Тодор Живков за Нобелова награда, тъй като той бил в основата на всичко. А истината е, че през 1944 г. комунистите чрез Народния съд не са се поколебали да осъдят по-голямата част от депутатите, противопоставили се на антисемитското законодателство.
Другата, антикомунистическата теза, превръща цар Борис III в главен герой за спасяването на евреите. Анализът на предложените в сборника текстове обаче показва твърде двусмислената роля на царя в тази история; от една страна той подписва антисемитския закон през 1940 и не се противопоставя на депортирането на евреите от Егейска Тракия и Македония, от друга поема отговорността за запазването на българските евреи след март 1943 г. в резултат на “бунта” на част от мнозинството в тогавашния парламент, иницииран от зам.-председателя на Народното събрание Димитър Пешев и от още 42 депутати.
Цветан Тодоров показва много добре, че без акцията на Пешев цар Борис III едва ли би взел подобно решение; той подчертава изключителния жест на този депутат в европейския контекст на 1943 г.; според Тодоров “в тази Европа, подчинена на нацистката власт, той е вероятно единственият държавен мъж, противопоставил се на безчестието и успял да предотврати унищожението на евреите”.
Димитър Пешев не е сам. За това свидетелстват многобройните протести на българи (адвокати, лекари, интелектуалци и т.н.), които отричат антисемитските мерки.
Поведението на Българската православна църква е особено забележително и е изиграло много голяма роля. Френският читател не без учудване и вълнение ще се запознае с позициите на пловдивския митрополит Кирил, както и на софийския Стефан. Специално Стефан е заявил, че “ще отвори вратите на всички православни храмове и манастири за евреите”.
Тези документи, днес на разположение на всички, позволяват по-добре да се вникне в това, което Цветан Тодоров нарича “крехкостта на доброто”: “Хората със съвест и с кураж, всички тези митрополити, депутати, общественици щяха да си отидат мърцина, ако в края на краищата царят не беше решил да застане на тяхна страна; те самите, от друга страна, не биха действали по този начин, ако не бяха усетили, че българското население (почти без изключение) поддържа техния избор.” За да заключи: “Точно това е необходимо, за да се случи доброто на определено място, в определен момент; най-малкото отклонение във веригата би могло да обезсмисли тези усилия. Изглежда злото, проникнало веднъж в публичното пространство, се увековечава много по-лесно от доброто, което винаги е трудно, рядко, крехко. И все пак възможно.”
Без съмнение последните думи, написани точно от Цветан Тодоров, ще получат резонанс и в България.

Франсоа Фризон-Рош

Крехкостта на доброто. Спасяването на българските евреи, сборник документи, събрани и коментирани от Цветан Тодоров.
Превод от български Мари Врина и Ирена Кръстева, изд. Албен Мишел (от поредицата “История на два гласа”), 1999, 222 стр.