С леденостудени крака върху
посипаната със сипкав пясък пътека
в Дрибергенския парк през юли 97-ма

Прочетох поемата на Илко Димитров, когото много ценя, една нощ и безброй думи забръмчаха из уморената ми глава. Казах си, че на всяка цена ще ги запомня и ще ги кажа на премиерата. Както много пъти обаче, добрите намерения погиват в омачканите чаршафи и свлеченото на пода одеяло. Така и реших на другия ден - ще напиша нещо различно, не онези разбъркани мисли, а другите, подредените, които в момента съчинявам, докато вървя по улицата. Накрая, разбира се, се получи нещо средно. (Подобно може би на добрите намерения на издателите, избрали абсолютно нечетимия и претенциозен шрифт и буквалната картинка на корицата. Както често се случва в нашето книгоиздаване, дух и тяло не се постигат.) Но сега искам да изразя, онова неизразимо с думи трептене, което усетих при първото и при последващите прочити на поемата. Правя такъв дълъг увод, защото се считам несигурна в полето, в което се опитвам сега да нагазя, но нали цапардосахме вече жанровете, почваме да си правим всичко. Всеки търси себе си, питайки за другите. Може би през “Паркът” съм нагазила и в себе си?
Не зная как става, но тя постига невероятната пресечна точка между образци на старокитайската поезия и дълбоко умозрителните стихове на Рилке. Във всеки случай - взима и от двете най-доброто. С това не търся тояжки за подпиране, а искам да подчертая философския блясък в “Паркът”.
Не мога да чета тази поема, без да изпитам на живо естественото сливане с вселената, отварянето на всички сетива, изчезването на Аз-а всред реалността и неговото появяване в разклоненията на духа. Прочитам я отново и отново - пластовете се разместват - полето за размисъл е различно и по-задълбочено, концентричните кръгове са образували нови съчетания и нови смисли. “Паркът” максимално съсредоточава, но не потиска, оставя те да се насладиш на съществуването си, да бъдеш част от Естеството - лек и същевременно вглъбен. Така ясно си представям автора всред планинска обител, но той е в своя въображаем парк - и в себе си, и вън от себе си. Паркът като планина и като част от града, който е на една крачка. Във възможностите за усамотяване и самовглъбяване, които той предлага като територия, има нещо от миналия век, нещо старомодно и очароващо, нещо като патината по стара кутия за моливи. Но има ли място, в което сме постигнали съвършенството да се сливаме, да се изличаваме, без да се разпадаме, да се връщаме отново и отново към изначалната пустота и с лекотата на езерната вода зиме да застиваме в ледена безмълвност, отново бидейки себе си?
Каквото и да напиша сега, то вече е казано по-съвършено в стиховете на Илко Димитров. Той е намерил и декора, и точния актьор, дал му е в ръката, населил е ума му с търсачката на думите, с които човекът броди из/за себе си в света. Сигурно това е най-старият въпрос, но пък какво изключително изобилие от отговори! И все верни.
Поетът има какво да каже и го прави непринудено, с език, който следва природата на нещата и улавя смисъла отвъд думите, влага в стиха дълбоките си прозрения за човешкото съществуване.
Има и още нещо, което изцяло ме запленявя в тази поема, а и в други творби на Илко Димитров. То е спокойствието и бавността, с които мисълта разлиства всеки следващ ред. Когато върви през поемата, човек забравя къде е, разтваря се изцяло, постига онова усещане на поезията не само с тялото, но и с разума, от което пък идва недостъпното за мнозина усещане за “цялостна празнота”, пустота, и изначална чистота.
Не знам какви паркове е преброждал поетът през двете години, в които текстът е добивал своята сладост и пълнота. Знам, че зачената в хладината на Холандия и завършена в трептящата топлина на родния септември, поемата “Паркът” е станала единен къс, в който самотата е участ - човешката самота, самотата на дървото, самотата на въздуха. Онова, което поетът е пожелал, се е случило.
В края отново ми се връща към първото, въвеждащото стихотворение, за да преодолея отново пътеката физически и в следващите стихове да се отдам на стопяването всред “любовта, животът и смъртта”.
Отварям напосоки единствения роман на Рилке “Записките на Малте Лауридс Бриге” и прочитам (повярвайте, беше напълно случайно):
“Вчера треската ми беше по-слаба, а днес денят започва като пролетта от картините. Ще се опитам да отида в Националната библиотека при моя поет, когото толкова отдавна не съм чел, а сетне може да се поразходя из градината. Може би повява вятър над голямото езеро, чиято вода е тъй истинска, а децата се събират наоколо, пускат своите корабчета с червени платна и гледат.”

Силвия Чолева


Думи, изречени на 1 декември т. г. на представянето на книгата “Паркът” от Илко Димитров, изд. “Лодос”, 1999.
(Със съкращения)