Алхимии всякакви
“Обсидиан” е сред малкото днешни български издателства, които си позволяват периодично да представят преводна поезия, при това поезия, чиито автори реално конституират Западния канон. Тук ще припомня прекрасните преводи на Евгения Панчева на Шекспир (“Похищението на Лукреция”, “Венера и Адонис”) и на Марлоу (“Херо и Леандър”), както и блестящо преведената (излишно е да се коментира какви умения се изискват, за да може еднакво добре да се преведат и Чосър, и Елиът; и Шекспир, и Одън; и Спенсър, и Пинтър...) от Александър Шурбанов антология на английската поезия. Връщам се и се обръщам към историята на поетичната поредица на “Обсидиан”, едно, защото ми се струва, че тези книги останаха недооценени и почти не бяха забелязани извън средите на англицистите; второ, защото те говорят красноречиво за политиката на издателството, което наред с бестселърите, рови в класиката и се опитва да запълва празнините в българското културно пространство; и трето, защото изброените преводи, за кой ли път, явяват нивото на българската англицистика.
В описания контекст се вписва и новото заглавие на “Обсидиан” - “Анаграмата” на Джон Дън. Както и останалите издания, това томче също е изключително стилно оформено; множеството рисунки по интересен начин диалогизират с текста - те не просто го визуализират, а по-скоро го разширяват, на места дори го пародират, изобщо включват се в странно сговаряне, което връща читателя към стария спор за предмета на литературата и живописта, за границата между тях и възможността тя да бъде проблематизирана и снемана. “Анаграмите” са снабдени и с доста паратекстове. Ще започна със заглавието, което отправя към вгледаността в езика, демонстрирана и от самите текстове, и от преводите. От разместването на българските и английските букви - казва ни смело книгата - се е получило това. От друга страна, разместването на буквите, прочитите им, отправят към алхимичните трансформации, от които писането на Дън, а и всяко добро писане е изкушено. Другите паратекстове, с които книгата работи, са: благодарност, предговор, бележки. Благодарността, отправена най-вече към Александър Шурбанов, насочва към един тип сравнително четене - четене, обглеждащо най-вече на “Изгрев слънце”, “Екстазът” и един от “Свещените сонети”, преведени и от Александър Шурбанов, и от Кристин Димитрова. Преводи, които сами по себе си са много различни, но именно в тази им различност е и тяхната сближеност, защото така стават видими и откриваеми възможностите на българския език. Стегнатият, лаконичен, но и достатъчно информативен предговор на преводачката и съставителката Кристин Димитрова пък ситуира и личността на Джон Дън, и поезията му в контекста на неговото време, но и в контекста на цялостното развитие на английската литература. Що се отнася до бележките, те са изключително детайлни и могат да се разглеждат като своеобразен прочит на текстовете, като вид интерпретация, която удвоява, че и утроява превода, доколкото бележките напластяват нови възможности за изказване, предлагат евентуални смисли или разколебават други, правят отпратки и междутекстови обвързвания, изобщо те могат да се четат като паралелен, относително самостоятелен текст.
Няколко думи и за включените стихотворения, за тяхната подредба и за провода. Съставителството е много добре. Подбрани са някои от най-популярните работи на Дън, като е направен добър преход от любовните “песни и сонети” през елегиите му към неговите “свещени сонети”, които биват определени от самия Дън като “размисли за бога”. В това движение се получава едно наслагване на идеята за трансцендирането на чувствата, за любовта като път към духовното, за да се стигне до същински метафизичните сонети, в които духът е насочен към божественото. И не на последно място, в тази си подредба текстовете на Дън емблематизират най-популярните теми в поезията му - тези за любовта и за Бога.
Чисто тематично така подбраната стихосбирка би могла да бъде интересна за всички, които са изкушени от начина, по който са били представяни мъжко-женските отношения в елизабетинската поезия от XVII в., от възможните паралели с Шекспирови текстове, и дори с по-ранни английски текстове - напр. текстове на Чосър. Интересна е линията на едновременното възхваляване и принизяване на жената, противопоставянето й на мъжа (обикновено в негативен план), спокойното говорене за тялото, за плътските взаимоотношения... И в същото време опитът да се очертае една алхимия на любовта, да се види метафизиката на любовната връзка, която не се определя от пола, която надскача тялото и разчита на докосването и сливането на душите, които в своето единяване, в амалгамата, която се получава, явяват нещо трето, по-възвишено... И не на последно място, усещането за съвременност, живост на тези стихове идва от езика, на който са изказани. Език, който е рязък, откровен, който не завоалира, който блестящо си служи с ирониите и диалогичността. Един направо разюздан, напълно актуален език, с който - при повече смелост - и днес може да се говори и който преводачката Кристин Димитрова майсторски е уловила и препредала.


Амелия Личева











Думи
с/у думи