Излишните зрители,
излишните чувства,
нужната дързост

Кърт Вонегът казал някъде: “Американска литература така и не се създаде. Но се създадоха американски писатели.” Ние сякаш говорим повече за младата режисура, отколкото за младите режисьори. Може би защото тенденциите, които ги подвеждат в една общност, са по-видими и осезаеми от ония, които ги разделят.Поради изостреното си чувство за индивидуализъм (особено когато става дума за художество) никога досега не съм успявала да групирам определени творци в общ корабен екипаж.
Моето поколение режисьори - Стоян Камбарев, Възкресия Вихърова, Теди Москов, Иван Станев, Александър Морфов, Бойко Богданов, Борислав Чакринов - от моя гледна точка са обединими само във филм на Мирослава Кортенска. Освен възрастовия, чисто формален белег, единственото общо между тях бе съпротивата - всички те се раждаха пред очите ни “въпреки”, а не “с помощта на”. И това, че всички правеха театър - както го разбират и както го мечтаят.
Днешните млади режисьори ги свързват чисто естетически избори. Сцената за тях не е място, от което да пращат стрели към “системата”, а място, върху което да преборват “старият” театър от различни окопи и с различни резултати. С целия фолклор, преливащ от страниците на програмките им, те сякаш не живеят тук и днес. (И за какво им е?...) Биха могли да са французи, чехи или австралийци. Въпреки “Епични времена”, въпреки “Севда” и “Отвъд греха”. Аз чета това овъртолване в “корените” като бягство. Бягство от надвисналия свят на принуда, мизерия, леност и примирение. И това е прекрасно - всеки акт на изкуство е вид бягство. Опит за политане. Отлагане на смъртта - физическата и тази, ежедневната. Става дума за крилата. От какво са направени? Такива, каквито са, ще постигнат ли някога левитация? - макар и мигновена, но обща. Левитация за правещи, но и за гледащи. Защото инак какъв е смисълът?
Новият Месия, който очевидно се очаква да влезе през портите на неконвенционалния театър, ще трябва да стигне до потърсилите го без помощта на тема, идея, сюжет, конфликт, основно действие, герои, взаимоотношения, смислоносещо слово. (Познатите вехтории от Константин Сергеевич насам.) Може би е възможно. Може би Кантор и Гротовски са успели да го вдишат. И издишат. Нямам лично преживяване. Но театърът, който гледам, ме кара да вярвам, че има няколко работи, без които театър не става.
Разказ, в познатия ни смисъл на наниз от събития, може да няма, но конструкция от железобетон с платинено покритие очевидно трябва да има. Основно действие като протичане на ясен конфликт може да няма, но централизирана енергия явно е нужна. Линеарна композиция може да няма, но развитие, натрупване и промяна явно трябва да има. Кулминация може да няма, но финал - единствено възможен по време и място - май трябва да има. Слово, което да значи себе си, може да няма, но без смислоносеща ос едва ли може да се мине. Код някакъв, който да спусне мост към възприемащите, представлението трябва да заяви и предложи - инак сцената престава да бъде пространство за споделяне и си остава място за представяне. Не диалог, а монолог. Театърът не е монологично изкуство. Природата му е да се занимава с “живота на човешкия дух”. Това е не по-малка баналност от процеса дишане. И поне за мен, равна по неотменимост.
Подстъпите към мините на човешкото “вътре” естествено са различни и вероятно безкрайни. Както и източниците на светлина и инструментите, с които тръгналите се въоръжават. В цялото това приключение постоянен остава обектът - човекът и взаимоотношенията, в които той влиза със Себе си, с Другия, с Бога. Влязло в тая мрежа от връзки и влияния, човешкото същество реагира - чувствайки и действайки. Затова Другият отива на театър - за да види как себеподобните му градят, рушат, променят или понасят своите взаимоотношения. Как пренасят своята телесност и своята сакралност през живота. Как живеят. И в своето живеене-движение този друг да провиди себе си - своя страх и своя възторг, ужаса ни от бездната и погледа ни към билото.
С жеста на гардероба на оставяне на своята дреха - своята самоличност, Другият казва на Спектакъла: “Дойдох, защото нещо не разбирам. Загубих се. Ти може би знаеш нещо друго.” Това значи: “Вярвам в общуването. Вярвам, че и двамата се нуждаем един от друг. Вярвам, че не съм сам. Вярвам в разговора, вярвам в думите, вярвам в промяната, вярвам, че сме едно и също, вярвам, че каквото и да търсим, всички всъщност търсим любов и святост.” Всичко това съдържа простият акт на влизане в театъра през фоайето. Дали на афиша пише Калдерон де ла Барка или Трендафил Акациев, импулсът, който задвижва краката и ги упътва към театъра, е един и същ: “Нека да сме заедно. Не мога сам.”
Ако по-сложният акт на влизане в театъра през “чакащи актьори” не е плод на същата потреба, срещата е поредното разминаване - тя не се е състояла, ток не е протекъл, обмен не е станал - никой никого не е почувствал, никой никого не е променил. А пареният духа кашата. Ако други изкуства не го оставят така фрустриран в желанието си да общува същински, той вероятно пак ще намине към театъра, дори няколко пъти, и накрая ще си каже: “Тая работа не е за мен. Те са си самодостатъчни. Тук съм излишен.”
Константин Илиев завчера употреби израза “излъганите зрители”. Смея да твърдя, че за много от спектаклите, които гледах през последния сезон, зрителите са излишни. Аз знам, че не съществува режисьор, който по презумпция да отхвърля зрителя. Всеки би искал детето му да е харесвано, оценявано, прието - успешно да извърви пътя си. Но деца ли са повечето спектакли за своите автори? (Не говоря за откровените халтури, а за нещата, направени с отговорност към всички и към театъра.) Живи деца ли са тези спектакли или виртуални герои? Плачат ли, смеят ли се, забавляват ли се, играят ли?
Хората в салона стават излишни, когато на сцената са станали излишни чувствата. Чувствата като знак, като метафора, като събирателен образ на нерационалното, нерационализираното - онзи океан отвъд... Това презрение към чувствата в краевековния ни театър, този пост-всичко срам от изпитване и изразяване на чувства прави невъзможен катарзиса, което автоматично изблъсква зрителя от кръга на интензивното общуване, от възможната заедност и го запраща в изначалната му прастара самота.
Любов, страст, мъка, копнеж, ненавист, гняв, възторг и всичко от този порядък бива сложено в кавички от Лилия Абаджиева, Явор Гърдев, Десислава Шпатова. Започвам да мисля, че в лексиката на това поколение “чувство” е мръсна дума. Разбира се, не се заблуждавам, че зад този художествен отказ стои лично и личностно презрение към сферата на емоционалното (знаем, че в най-върлия циник спи приспан от страх също толкова върл романтик), но за мен е очевидно, че употребата едно към едно, без иронични дистанции и изкривявания, на “чувства и психологии” в младия наш театър е ако не белег на инфантилност и демодираност, то със сигурност липса на бон тон. В добрите случаи - “Хамлет”, “Опасни връзки”, “Квартет” - зрителите приемаме тази конвенция и не оставаме измамени, защото отсъствието на автентични емоционални състояния и връзки е компенсирано от забавност, от забавление - във високия етаж на понятието. Преживяването не е личностно, психологическо, а естетическо. Припознаване, самоидентификация и катарзис няма, но има изненада, покоряваща изобретателност, ревю на различни майсторства. “Хамлет” не ме кара да плувам в дълбокото, но ми предлага изненада; “Опасни връзки” не ми предлага несамоубийствен лек срещу скуката, но ме възторгва с находчивост и актьорско можене; “Квартет” се приплъзва покрай трагичното, но актьорската “брехтовост” се балансира от тоталното работене на музиката и пластиката. Но когато законите на разказа не са овладени от режисьора (Петринел Гочев с “Галерия жени”, Стоян Радев със “Соларис”) или когато механизмите на възприятието и на отношението сценично действие - рецептивни нагласи са непознати или неглижирани от режисьора (Валерий Пърликов със “Севда”, Валерия Вълчева с “Речникът 1”), тогава къщата рухва. С излишния зрител и срещата става излишна.
Бягството от чувствата като от чума има и други свои компенсаторни реакции и последици. Когато си открит, когато си себе си, си уязвим. Изпращайки своите чувства, човекът, тук режисьорът, винаги е в рискова ситуация. Може да бъде отхвърлен чрез присмех, неразбиране или безразличие, няма значение. Раната е дълбока. Защитният рефлекс е бронята. От какво ще изковат бронята си младите театрални юпита - четящи много, повечето на няколко езика, с насълзени от нощи, прекарани в Мрежата, очи, премръзнали от всякакви - социални, културни, политически и прочее лъжи, пребити от перфидност - от какво ще сглобят броня? Като “бърза помощ” се явява подръчната вторичност. “Аз не живея своя живот, аз го пиша” - казал Пирандело. Те не живеят своя живот, те го заместват с чужди животи. Цитати в тоталния смисъл на думата. Тази симулация на лично и творческо живеене, тази открадната, сглобяема, мозаична, пачуъркова азовост е пустиннохладна. И обречена на безплодие. А бронята освен всичко тежи. Трудно е с такъв товар да се полети.
Моят театър е едно място, където съм преживяла не малко забавни флиртове и няколко разтърсващи любови. Имената на любовите помня - те се казваха “Животът е сън”, “Някои могат, други - не”, “Любовникът”, “Вуйчо Ваньо”.
Всяка вечер, в която отивам на това място, едно тънко гласче ми казва: “Има някой, който също като теб е сам. И също като теб има нужда от същинска близост. Освен че е сам, той има необходимата дързост да говори за същинския себе си, за същинския живот, от същинското свое аз. Освен че е смел да обели корите от чуждост, той има думите, звуците, цветовете, движенията да изрази своите видения - има езика да те въведе в своя свят. Освен че има езика, той иска, държи, решен е на живот и смърт да провери ставаш ли за негов близък. И затова е пределно ясен, чист и звънък.”
Продължавам да си оставям дрехата в различни театрални фоайета, въпреки ежевечерните несрещи, защото не вярвам, а знам, че щом Онова ми се е случвало, ще ми се случи пак. Пожелавам на всички ни упоритост.
Ловеч, 23 октомври 1999 г.
Аве Иванова


Моят
театър

и техният
театър