Душите ни дрънчат

Стъклени топчета
Сценарист и режисьор Иван Черкелов
Оператор Емил Христов
Художник Георги Тодоров
Композитор Асен Аврамов
В ролите Иван Иванов, Жана Караиванова,
Румен Трайков, Мирослав Косев,
Георги Черкелов, Стоянка Мутафова,
Михаил Мутафов, Георги Русев,
Магдалена Вълчева
Продукция на 41Т-Марио Кръстев,
Бояна филм ЕАД, БНТ, със съдействието
на Националния филмов център
Разпространява Съни филмс
За читателите на вестник “Култура” не е нужно подробно представяне на Иван Черкелов, но заради по-младото поколение, което няма как всичко да знае, ще припомня едно-друго.
С дебютния си филм “Парчета любов” Иван Черкелов предизвика дивно оживление сред кинематографичните среди. В ония времена ние и без друго доста се вълнувахме от подобни неща и състоянието на приповдигнатост често ни спохождаше. Както и да е, това е друга история, а филмът на Черкелов наистина си заслужаваше вниманието. Постави някои неочаквани, смущаващи, тревожни въпроси, отнасящи се до част от собственото му поколение, което се изживяваше като върха на духовния сладолед. В едно интервю тогава той, известен с уморителната си словесна лаконичност, ми каза, че би искал да внуши - “така не бива”. А пък аз си го доразтълкувах: така не бива да се живее, не бива да се нараняваме един друг, не бива да причиняваме болка на по-слабите и уязвимите, редно е да се лишаваме от едно в името на друго, по-висше, истинско и съвършено. Още в диалога и посланията на “Парчета любов” се усещаха елементите на проповед, но без директното напътствие да търсим Бог.
Минаха години и Черкелов направи втория си филм “Търкалящи се камъни”. Почти никой не го хареса. Дори успя да настрои срещу себе си маса народ - и специалисти, и случайни зрители. Освен това времената вече бяха други. Сред пишещото братство цареше дух на войнственост и нихилизъм. Спомням си с каква преиграна страст бе заклан римейкът на “Козият рог”, например. По същия начин и режисьорът му Николай Волев - в пресата или в дружески разговор - съсичаше всички изяви на колегите си. Всъщност, положението и сега си е същото, но първите признаци на успокояване, вярвам, започват да се появяват. И така, “Търкалящи се камъни” се търкулна, покосен от повечето критици, а един още нероден мит за малко да рухне. Изнервеността, която предизвика обаче, не е без основание. Не толкова затова, че е направен не по правилата на “нормалното” кино. Ще се въздържа да го обвиня и във високомерие или надменност, защото това не ме наскърбява. Въпросът е в пълното несъобразяване къде и сред какви хора живееш, в каква безумна ситуация се намираме всички и инфантилното желание да ги занимаваш с неща, които няма как да знаят и по начин, който няма как да разберат. Сигурна съм в добрите намерения на Иван Черкелов да потърси съмишленици, да ги зарази с вяра. Истината обаче е, че се прояви като неадекватен пастир, избирайки възможно най-заобиколния, мочурест и непроходим път към Бога. Мисля, че и така не бива. Да, подобни филми се правят в цял свят, но с оскъдни средства и без държавна субсидия (та да не се включва в списъка на ощетените и обикновеният данъкоплатец), гледат ги шепа хора с подходяща нагласа и всичко си е на мястото.
Междувременно, в началото на 90-те Иван Черкелов си обръсна главата, облече странни дрехи и заживя сред кришнарите. С техните книги, обичаи, начин на мислене. Като оставим настрана екзотичната страна на този избор, искам да припомня, че той свърши доста усилена работа по разсейването на предразсъдъци или просто глупост, вкопана в съзнанието на обществото ни. Няколко вестника му предоставиха възможност да обясни за какво всъщност става дума. Сблъска се с отчайваща липса на елементарна религиозна култура и търпимост. Този проблем и досега съществува и, за съжаление, филм като документалния “Те, другите” на Ани Йотова никак не спомогна за решаването му. Иван Черкелов обаче направи каквото можа и отново се завърна в “цивилния” живот.
Така, след още години, се стигна до обсъждането и приемането с овации от Държавна комисия на сценария му “Стъклени топчета”. Смислен текст, нисък бюджет, кратка форма (към 50-минутна новела) - въобще идеален вариант. Кратката форма впоследствие прерасна в доволно дълъг филм, но останалото си е в рамките на началните заявки. Сформира се готин екип. Малко изненадващо режисьорът покани оператора Емил Христов (двамата са твърде различни, най-малкото по темперамент), но, за кой ли път, различията заработиха в идеален синхрон. Художник е пак Георги Тодоров-Жози, върху чийто професионален гръб се опират много от това поколение режисьори. А той е винаги насреща и винаги във форма - артистичен, изобретателен, разбиращ. С продуцентството се нагърби Марио Кръстев - артистична фигура с интересно присъствие в киното ни. И с донкихотовски плам той доведе нещата до самия край. Накратко, филмът е готов и чака своята публична реализация (за разпространението му просто не ми се отваря дума).
В “Стъклени топчета” има едно от ясно по-ясно послание. Появява се в средата на филма като реплика, а на финала е изведено като надпис: “Лишен от стремеж към Бога, животът на човека минава напразно - като безсмисленото украсяване на мъртво тяло”. Намерен е сполучлив и лесносмилаем образ на духовната пустота - стъклените топчета, с които от време на време (във връзка с някаква техническа процедура) пълнят мумиите, за да ги поддържат в прилично състояние, така да се каже. Оттук и сакралният въпрос: не сме ли ние лишени от истински чувства и стремеж към възвишени неща; в сърцата ни не дрънкат ли само стъклени топчета? Като хипнотизирани сме вторачени в лъскавата (материална) страна на живота и нямаме сетива за друго.
В повечето култури стремежът към забогатяване е в пълно противоречие със стремежа към Бога. Дали това е абсолютната истина, е друг въпрос, но в световната литература и изкуство именно тях, богатите, товарят с най-много вини, грехове и прочие. Но, както е известно, те също плачат, страдат, боледуват, дебелеят... В “Стъклени топчета” трима от основните герои са много богати и живеят свръхлуксозно. В България. Те имат проблем, който ми е малко трудно да формулирам. Не бих го нарекла “любовен триъгълник”, защото едната страна (героят на Мирослав Косев) инертно виси във въздуха и чака. Другата е бизнесмен с философия (героят на Иван Иванов) - лъчезарко странен, влюбен в живота, далаверата и Албенчето, обаче тя е жена на висящата страна. И накрая самото Албенче (Жана Караиванова)- хубава, интелигентна, иска й се с всички да се разбере по човешки, така де, никой да не страда. Макар че тя самата страда. Не е щастлива нито в къщата-пирамида на съпруга си (мечтая да се запозная с архитекта и всички пожелали да живеят в това нещо), нито в луксозния апартамент с дъх на сирене, собственост на лъчезаркото. Накрая се прибира при мъжа си, разяждана от куп чувства за вина. От цялата човешка драма май нищо не произлиза. Болки, скърби, изневери и прошки се успокояват в безлични интериори. Стъклените топчета все така си дрънчат в душите.
Богаташката хармония във филма донякъде се нарушава от кратката появата на два други алтернативни персонажа. Чико (Румен Трайков) е някак досадно беден, смирено пие уиски в компанията на богатия си казармен приятел, но също има своя философия. В смисъл, че няма смисъл да се забогатява. Не успява обаче да извади достатъчно аргументи и в хода на действието го застрелват. До него по тротоара се търкулва едно стъклено топче - още една измислена душа отлита нанякъде... Само че с нея се разправя конкретна личност - съсипан от умора човечец (Михаил Мутафов), присъстващ като бледа сянка, по-скоро страшилище някакво, което стреля, без да мисли. А разиграването на този образ би било доста интересно. Откъде се взима тази дива агресия, която наблюдаваме около себе си, и кой всъщност е жертвата? Изобщо цялата ситуация напомня описваните на последната страница на “Труд” и от фактологична гледна точка е напълно реалистична. Но и недовършена.
Като стана дума за реализъм, филмът отправя някои предизвикателства към здравия разум на гледащите го. Най-напред се занимава с представители на около 0.001 % от целокупния български народ, към чиито проблеми да приобщиш някого е доста трудна работа. И без това те, новобогаташите, имат изграден и определено несимпатичен образ в съзнанието на хората. Такива като Чико пък са още по-голямо малцинство. Разбирам, че онагледяването на банални действителности е нещо, което режисьорът видимо не обича. Харесва ми, че не е изпълнил екрана с нискостеблени вратести олигофрени, че е спестил чалгата и други характерности на съсловието. И все пак продължавам да търся реални ориентири. Мирослав Косев например притежава твърде софистицирана външност, за да представлява убедително тази категория. Може би затова само нему може да се вярва, че ще прибере обратно жена си след всичко и въпреки всичко, без дори да я пребие. Албенчето и тя има вид, като че ли никога не се разделя с “Братя Карамазови”, а Иван Иванов изглежда прекалено великодушен и лежерен за човек, който търгува със сирене в противоречие със закона.
Иначе, оставяйки настрана тези претенции, добронамереният поглед може да открие в “Стъклени топчета” наистина хубави и верни неща. Например усещането за тотална, безнадеждна и непреодолима самотност. Героите са уж заедно, уж нещо си говорят, а пък са толкова самоизолирани, сякаш очакват от другия нещо, което той не може да им даде. Дори във великолепно конструираните кадри в планината не виждам двойка, а хора, случайно заедно. Така си обяснявам и леко скования им диалог - като неосъществено общуване.
Във филма присъстват актьори, които в нормална кинематографична ситуация бихме гледали с удоволствие по-често. Иван Иванов играе като стопроцентов възпитаник на ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” (имам предвид в добрия смисъл на думата, все още си обичам института), а срещу него Румен Трайков играе, както си знае, въпреки че и той там се е учил. Ама добре си партнират. Жана Караиванова забавно гротескничи в бирената реклама и в същото време изпълнява забележителен монолог, довършен в кадър от другото й екранно “Аз” - дядото (Георги Черкелов). А и какви портрети й е направил Емил Христов!...
Все тъжни и объркани хора. Не знаят какво да правят, накъде да тръгнат. Душите им дрънчат.
Стъклени топчета
си поставя доста високи цели, но е хладен, недостатъчно задълбочен и е трудно да бъде заобичан от все сърце. Но мисля, че е хубаво, дето се появи. Важно е, много е важно повече хора да проумеят, че Лишен от стремеж към Бога...
И т.н.
Карин Янакиева