Поети сме, ама недотам

Това есе има за епиграф тристишието на покойния Янаки Петров “Огледалото”: “О, колко много впечатления. Но няма памет.”
В началото ми се ще да отчетете списък от условности, които ме уязвяват. Първо, аз също (макар и със стихваща честота) се числя към гилдията на поетите. Възможно е да нанеса неволно щети върху прочита на отпечатани през тази година книги. Възможно е моят вкус да недовижда. Възможно е също чувствителният ми отзив да подбива умозрителния момент в настоящото изложение.
Наоколо се движат други хора и, как да кажа, обикновени читатели. Те търсят в строфи и параграфи благ мехлем за своите самоличностни язви. Търсят забава и забрава чрез четивото. Аз най-вече се интересувам от тези, които през литературното художество, през лириката искат да усъвършенстват своята независимост, да стават по-неуместни. Защото смехотворно вярвам, че поезията трябва да ни отмества, да принася за собственото ни разрешение. Да настояваме, не - да подсказваме ценности, и, разбира се, да усъмняваме в тях. Ще ми се днес всички да говорим за образуването на смисли в лириката, за истините и нравствеността в нея.
Сиреч ще се старая да говоря за лирическите книги от 1999 именно като лирик, който споделя наученото и подчертава градивното. Няма да обсъждам официални български поети и камуфлирани моралисти.
На какво да заложа в идващите страници? Ще питам какво яви тази година писменият опит, поощрен от човешкия опит. Какво правеше това писмо литература. Ще питам каква памет за традицията носят стихотворенията от книгите на 1999, какви са извивките на въображението днес. Кога, къде и как в един лирически изказ се съчленяват особеното, истинното и ценното. Какви са руините от обществената представа за фигурата на Поета. Какво означава отговорността да пишеш.
Наскоро в един вестник прочетох изказване на сериозен автор, който казва: “В момента отново се възражда този “Смешен плач” как нищо свястно не е излязло от българската литература. Плачат хора, които не четат нищо.” Аз съм напълно съгласен с това.
Но през 1999 в положението си на професионален читател на книги аз плача. Плача, защото в баснословното количество стихотворни книги лириката е нищожна.
Когато разпитвах познати и непознати коя лирическа книга от 1999 им идва наум, отговорите все пресягаха в 1998. Чувах за прекрасната “Малко стихотворения” от Екатерина Йосифова, “Кратки разкази за любовта и писането” от Миглена Николчина, симптоматичното преиздание на “Черешата на един народ” от Георги Господинов, за “Октомври” от Елин Рахнев и “Африка/Числа” от Йордан Ефтимов, за “Лица с преплетени езици” от Кристин Димитрова, за книжки от Мария Каро, Мария Вирхов, Людмил Станев... Виждате, все трудно наследство.
Ето я и 1999 досега - за българската литература един “Естествен роман” от Георги Господинов, Емил Андреев на “Островът на пияниците” и внимателната към тях “Ловци на балади” от Борис Минков. Поетическото в тези три прози е повече, отколкото в стихосбирките.
Остава да попитам драматично: “Как така стигнахме дотук?”
В сърцевината на 90-те години Миглена Николчина опита да канализира поетическия порой в няколко русла. Да припомня въпросните тенденции.
Пародия и фундаментализъм (пародия на фундаментализма, но и пародията като фундамент и фундаментализъм насред самата пародия).
Рециклиране на каноничната българска литература.
Мистификации (повече или по-малко сериозни в намеренията си).
Нарация (големи цикли, фабулиране, често пародийна).
Порношок и религиозна поезия.
Женско писане.
От друга страна, да се върнем чрез свободен преразказ към миналогодишния преглед в чудесната Балабанова къща: в лириката има два потока книги - условно “проекти” и “преживяности”. Първите са едно невъзможно бъдеще и книжна утопия, вторите - здраво слети с паметта. Проектите залагат на връзките между отделните текстове, докато книгите на паметта са отмалко претупани в това отношение. Едните са ерудитски, другите романтични и индивидуалистки. Съответно първите ратуват за множество маски върху изказа, за разлика от жалбите по автентичност на преживяването в текста. Проектите обмислят вечността, а другите са обсебени от конкретиката на момента като вечност.
По-късно за книгата на Рахнев бургаският критик Митко Новков изля понятието пост-Постмодернизъм. Състоя се и разногласен дебат относно женското писмо.
Къде тогава греша? Защо наричам 1999 нищожна в лирическо отношение. Мога ли да заявя, че и през 1999 г. се случват поетически текстове от различни календарни години, текстове, отгледани в генеалогическата среда на 60-те или на 80-те. Събиращи в себе си изобилието на множество “предишни” стилове и жанрове? Така писа Пламен Дойнов за 1996 г.
Къде да поставя твърдо “Паркът” от Илко Димитров, “Сияе” от Йордан Велчев, новите книги на Едвин Сугарев, “Ларго” от Петър Първанов, “Квартално” от Георги Пашов, “Господи, къде да ида да умра” от Георги Мицков и “Път Където го няма” от Теодора Куцарова. 1999 е изтрита от тяхното издателско каре в моето съзнание. Има ли тенденции?
Лирическата 1999 е смътна, обилна. Пресища и отблъсква със стихотворните си книги.
В тях няма отчетливо оригинално преживяване на пишещия човек. Липсва пределност в обмислянето на най-обикновено преживяване. Няма обрат в институцията на автора. Какво събитие има в тези поети, за да се превърне то в предмет на изказ? Аз не виждам ярки, предизвикващи спор и общуване книги от 1999.
Поетите се обявяват за преживяване без поетически изказ, със сведена до най-необходимото употреба на речта. Копнежът по лаконизъм най-точно проявява конститутивната нужда от преживяване в най-новата лирика. Но краткостта и баналността са добри съседи.
В своята последна книга “Отвсякъде човекът е мишена” Янаки Петров настоява, че поезията е превод на болката. Друг въпрос е доколко познаваме и владеем тази предизвикваща поетическа реч болка.
Говоря за решително отсъствие на нови преживявания, говоря за отказ от съсредоточеност в сърцето. Било за квиетизъм, за явяване на Бог в спокойствието.
Липсата на конститутивно за лириката преживяване не означава, че тази година издалите книги са лоши техничари, че не ги бива в занаята... Напротив. И това е по-деликатният момент.
Но без дебатирането на тези страховити интимни изисквания към поезията у нас нито ще има общуване чрез нея, нито общуването е възможно изобщо.
В най-добрите си образци лириката на 1999 представлява критика на самата лирика.
В своята антология-билингва “Ларго” (у нас се пишат стихотворения, за да си ги преведем сами на английски) Петър Първанов без реторична сложност обмисля своето писане в творбите и своето неизписано. Отбелязва преходността на лирическото, опитвайки в почерка си безкнижността на мълчанието и тишината. Темата за мълчанието отдавна обсебва българските поети. Стихотворенията пренасят своите внушения от “в думи срещу думите възнесеният себе си намира” през “ думи, тъй достъпни, че отблъскват” до “от поезията се отказвам завинаги. Бъдещето й не искам да узная”. Един скромен и вглъбен модел на писане, който не оказва видимо влияние, симптоматично демонстрира недоверието си във възможността на поезията.
Тези дни се появиха два лирически тома от Едвин Сугарев, който също е напуснат от Вярата, че в Началото и Края е Словото. “Чрез себе си говори Бог, а нашите езици са само гумички, които трият неговите думи”, казва Сугарев. В “Житие на съня” той твърди, че “старее чрез езика Бог и го ограбва лавината от имена, с които назоваваме и приковаваме нещата.” В по-разюзданата за инак месиански строгата реч книга “Хошаб” авторът сам очаква най-после да се появи поезията.
Тук се опитвам да говоря за болезнено присвиване в представата за поетическо, демонстрирана съзнателно от лирици в техните творби. Най-чувствителните автори търпят крах на илюзиите си в мощта на речта. Не е случайно, че на две съседни страници в новата книга на Борис Роканов “Стихове” (също антология, в края на века разглобените хора се събират извън себе си) стоят стихотворение, което казва:”Нека да са вечни слабите поети” и стихотворение, което обяснява, че е случайно копеле. Тук няма да се спирам на факта как стиховете на Роканов смесват нервни небесни изливи с пошлост.
Свободата на словото ни създаде илюзии и после ни ги взе, ако заимствам думите на Роканов. Неговите мисли за фигурите на поетите - развратни легенди - сочат драстично искане нещо да се случи с нас, да наруши обзимащото ни безразличие. Това е патосът на последния мохикан на авангарда в българската поезия от 1999. Новите му стихотворения ни принуждават да предпочитаме и препрочитаме старите.
Ако сумирам дотук, говоря за криза на преживяването на човешкото същество и за криза на оценностяването на лирическия му изказ. Кризата на поезията вече е нейна природа.
В противовес на подсказваната от тези книги насока искам да предложа умозрителната поема на Илко Димитров, която настоява за психологическа цялост на лирическия субект. Авторът се опитва да я изобрети и чрез това изпитва удоволствието на собствения почерк. Поетът изпитва радост от своята отговорност да се съсредоточиш в сърцето, за да се върнеш към речта. Да достига искрени новости чрез изричане докрай на всичко и на празнотата.
В свой отзив за “Паркът” Амелия Личева точно отбелязва, че аз-ът в поемата желае да се положи в неопределеността, в множествеността, при която нито пространството, нито времето имат значение. Съгласявайки се, искам да подчертая, че именно подвижните гранични идентичности в “Паркът” са признак за магическото отношение на поета към света, като магика след двойствеността и преди разцентроваността на битието.
Илко Димитров говори как натиска педала на сърцето. В своята книга “Квартално” Георги Пашов също приказва какво не е могъл да направи от сърце. Или обръщението: “Само вяра не хващай, каквото и да говорят, истинският двигател е вътре, момче, дълбоко в тебе движи живота един и същ, никаква вяра и право вкъщи, вкъщи.”
Ще свръхтълкувам и ще преведа това Пашово “вкъщи” с възможността да бъдем на себе си. “Квартално” не е най-добрата книга на Пашов, тя се всмуква сама в себе си, неравна, разговорно-иронична, с едва доловими обрати на речта. Книгата на Пашов е болезнена книга, която усърдно прикрива своя драматизъм с насмешливост.Когато има какво да каже, “Квартално” подрива границата на баналното.
От 80-те години към нас идва една прекрасна книга - “Сияе” на Йордан Велчев. Тя е убедена, че лирическото мислене е достоен занаят и поетът трябва да разкрива собственото си битие. Тук образът на поета продължава да бъде цялостен, за да задвижва метафорични истини. С пластична щедрост Йордан Велчев показва как свещеното и всекидневното се осветяват взаимно в един старомоден свят, “който знае, но не вярва, че вярностите на живота са кръпки от здрач”. Една достолепна книга.
За мен дебютът на 1999 е “Път Където го няма” от Теодора Куцарова, чиято изискана краткост има мрачни азиатски енергии. Тук няма източни показности, а тихо и рязко парадоксално мислене. Една много предпазлива книга, която дава отлични обещания.
И още една антологична книга - “Господи, къде да ида да умра” от недооценения поет и преводач Георги Мицков, чиито меланхолни стихотворения трябва да бъдат мислени като дело на един осъществен житейски и литературно човек. Непосмяните докрай любовни изповеди на Мицков тепърва ще бъдат осмисляни. Тепърва ще говорим за смелостта им.
Поетическите книги, които изброих току-що, по моему са книгите, които няма да забравим скоро.
Да се върнем към началото. Днес съм склонен да твърдя, че важните подредби, направени от Николчина и пловдивските ни прения, са значим отглас от микрореволюциите в лирическия изказ, скандализирали 80-те; те легитимираха своите новости в средата на 90-те и по-късно показаха волята си за власт. Развоят на тези почерци днес управлява съвременната българска лирика. И през 1999 не различавахме предмодернизъм от модернизъм и постмодернизъм. През 1999 в лирическото поле няма скандал. Ако има, не се превърна в дебат. Сега сме преситени с книги със стихотворения, задушени от книги със стихотворения, стихотворенията стават банални до пълна нечетивност на излъчваните смисли. Българските модернизми уседнаха в учреждения, а паметта за началата им е ленива. Слава Богу, високи цели няма, за да ни наказват.
Да се върнем към още поетически книги. Лириката на 1999 страда от липса на оригинални интимни преживявания и изкази. Голямата обществена промяна от 1989 не беляза поетическите книги, отпечатани 10 години по-късно. Изключение като политическо тематизиране на поезията е “Балканиада-ада”, подписана едва с “Блага”. В малката книга полуостровни стихотворения и есета именитата поетеса взима повод от босненската трагедия и косовските изстъпления, но нейното потресение пътува към завещани и забравени щампи. Важното стихотворение, в което г-жа Димитрова разказва как убитите утре гледат убитите днес по телевизията, без да смятат, че това ги засяга, хлътва между пословици и скороговорки. Темата за трагедията на войната като зрелище остава повърхностно обиграна, а в ушите ни звучи въпросът на Димитрова: “Но кой ще ни спаси от нас самите”.
В юбилейната си година Рада Панчовска публикува избрани “50 стихотворения”, подредени от нейната приятелка, испанската поетеса Мария Виктория Атенсия. В своя увод Атенсия споделя как гласът на Панчовска благородно се труди да наподоби глас от Испания. Сбирката на Панчовска говори за анонимния успех на поета, сиреч за “тънкостите на добрия вкус. Колко върхови усилия се искат, воля и самоотричания и смиреност за изисканата сдържаност само на ред”. Вероятно Панчовска има предвид своята суха и топла бъбривост, когато казва “Което имам наум, да блесне като естествен извод”. Панчовска се стреми да говори в лирическите си творби за по-близки неща. Испанската лирика се оказва чудесен аршин.
В своята книга “Какво за любовта?” Калина Ковачева иска да сгъсти стиха до красноречива краткост, да направи значимото да изглежда ненатрапчиво. Стиховете на Ковачева говорят как благодарността към живота те прави уместен. Също като нея в “Дъното на шапката” Таня Кольовска е скромна, пестелива и деликатна. В нейния (цитирам) “все по-небрежно стар, все по-нещастно глупав” лирически свят има търсена нехайност и нетърсен лиризъм, закачлива самоирония.
Нито една от тези книги няма феминистки претенции. В тези книги жената е между другото, една от възможните самоличности на лирическия аз, но не и най-първостепенната.
Експериментът в женското писмо на 1999 е стихосбирката -албум “All” от Радост Николаева, която с най-голяма доброжелателност можем да наречем учебно помагало за юношеския кръг около нейното списание.
Към българските книги-билингви искам да прибавя отпечатаната в Германия “Gefangen im Lisht” на Цвета Софрониева. Тази книга показва кризата на поета-емигрант, който изпитва колизии именно защото вече може да се завръща.
Книгата на Росен Друмев “Наноси” също изпитва боязън, макар и твърде съзерцателна, от “словесните задръствания, от които няма как да се излезе”. Поетът внимателно вписва лирически отломъци, причинени от решението му: “да пренебрегна цялото огромно знание пред рядката възможност да живея с малко думи/с малко думи”. “Наноси” демонстрира ронливостта на поетическия текст днес, трошливост, предизвикана от това, че помним неща, които не искаме да помним. Книгата препраща към въпроса на Владимир Левчев: “Кой сънува моя живот?”
През 1999 Иван Бориславов публикува две нови книги: “Партитура за мълчание” (и има стойност на кратка лична антология), но тук аз ще се спра на другата стихосбирка - поемата “Лунатико слънчасал”. Бориславов сам ни говори за кризата си: “Открил че вълшебно е словото пишех/диктовката идваше свише/аз трябваше само да пиша/крадях от съня/за да чародействам с най-простите думи”. Другаде Бориславов продължава: “имах думи за всичко/думи златни ключета за рая/а сега всички думи у мене/се пръскат на прах”. “Лунатико слънчасал” казва: “аз все отлагам/отлагам/отлагам/да почна да пиша”, знаейки, че “великото Цяло е стих”. Защо пише тогава?
В книгата си с 13 мистични поеми “Моят Христос” Иван Симеонов снабдява с един настоятелен предговор в традицията на Йордан Маринополски самите си (недотам любопитни) стихотворни опуси, за да търси изход от кризите на модерния човек чрез библейското поприще. Една книга, която показва, че моралните ангажименти трудно се срещат с лирическите способности.
Да обърнем внимание на няколко дебюта от тази година.
“Звярът” на Лъчезар Лозанов носи всички щети от своето закъснение. В повествователната стихия на книгата му се чуват множество чужди гласове, част от тях приветливи. Книгата остава на нивото на техните попадения, изблъскани от непрецизираните стилистични похвати на Лозанов.
“Гала” от Румен Баросов умело миксира сюрреалност, модернистки кокетства и антични достойнства. Красотите на тази книга са се състояли отдавна и следва да запомним предимно еротиката й. Последната населява еднакво добре както женствената поетова самота, така и близостта между мъжа и жената.
През 1999 се появи “Ябълка” от съвсем младия Николай Атанасов. В своите стихотворения той радикализира сексуалната идентичност, представяйки нейното изграждане като разпад. За жалост, “Ябълка” не беше достатъчно убедителна в своите внушения, за да предизвика дебат на тема как се съотнасят род, биологически и социален пол, от една страна, и литературата, от друга. В замяна на това книгата сама се настървява от собствения си драматизъм и съответно подбива сериозно цената му. “Ябълка” показа още защо младите хора не искат да живеят в България като жертви на войната между поколенията.
Каквито и критики да търпи “Ябълка” от Николай Атанасов, в тази сбирка нещичко набира хъс да се прояви. Тя не буди недоумението, което за мен носи дебютът на Диян Ангелов, лауреат на Националния младежки конкурс за поезия “Веселин Ханчев”, чийто “Подкожен живот” е направо повърхностен.
Два дебюта направиха опит да подменят публичната представа за поезия. Кокетиращата със своята свенливост звезда от попсцената Стефан Вълдобрев отпечата “Катапулт”, който буквално го катапултира извън поезията. Сред множеството му самоличности на актьор, композитор, певец той не смогна да се легитимира като поет заради инфантилността на своите стихотворения. Още по-нелепа е дебютната билингва на Филип Филипов “Пласебо панасеа”, която беше придружена с тайнственост, романтични постери и пощенски картички.
Но лириката отсъстваше.
Ще се опитам да съвместя две несъвместими по своя дух книги, които показват как лирическото преживяване трябва да вегетира над нещо друго, за да се състои. И колко трудно е да се отложи в книга. Великолепният албум на Веселин Сариев “Съзвездие от мигове” така и остава по петите на рисунките на Румен Жеков. “Дъ съвсем бест” на митичната сред поетите с китара Светлана Комогорова е искряща, актуална, но песните й, изписани на страница, жалеят за отсъствието на човешкия глас и музика.” Един от върха на иглата” от Роберт Леви също носи социалните патоси на стихотворение, писано на кръчмарска сметка.
През 1999 година стихосбирки, които не надхвърлят очакванията, публикуваха Искра Ангелова с “Куцият ангел”, Албина Опанасенко с колебливите си “Нежни посегателства” над речта, Диана Иванова със “За любовта и други откровения”, търсещата основанията си в игри с азбуката Татяна Явашева със “Смеха на огледалото”, “Перото бяло, перото черно” от Веска Гювийска, чието препитание от фолклорната самобитност подсказва, че може да се рискува повече.
Въобще книги, в които поетеси между първа, втора и поредна сбирка се стараят да изразят най-доброто от себе си, но нито препрочитат традицията, нито ще ги препрочитаме. Разбираме ги твърде лесно, антилитературно лесно.
Явно тази година трябва да възпяваме мързела на талантливите, неотпечатали стихосбирки.
Днес аз говорих за невъзможността за преживяване. Преживяване дълбоко и лично. За сниженото доверие в речта. За апатия на човешкия опит въобще. За баснословно количество депресивни стихотворения от депресивни хора. Говоря самокритично, защото сам искам да бъда част от тази литература.
1999 не е от най-хубавите за всички нас.
Но когато въодушевлението не достига, смелостта да кажем истината е прилично начало.
Марин Бодаков


Доклад, четен на третия годишен преглед на българската литература, организиран от Сдружението на българските писатели, София, 3 декември 1999 г.
(Текста публикуваме със съкращения.)