От две
изкуството винаги
е третото

През септември 1999 г. в сградата на ООН в Ню Йорк беше открита изложбата Световни артисти в края на хилядолетието, в която излага свои творби и Павел Койчев.

Павел Койчев: Замисълът на изложбата е във връзка с обявяването под егидата на ООН на 1999-та за година на възрастните хора - условието беше излагащите да са автори с принос към съвременното изкуство, да са живи към момента на откриването й и да са по-възрастни от 60 години. Четирима бяхме 60-годишни, имаше двама, които бяха над 90 години. Но работите на всички трябваше да са правени след 1990-та.
Двама от участниците - Кен Ноланд и Дафнис - са от артистите Лео Кастели, който фактически създава модерното американско изкуство, от него започва лансирането на Джаспър Джонс, Анди Уорхол, Раушенберг... Той самият почина, когато аз бях в Америка. Поканен за участие е бил и Джаспър Джонс, но предложил малка рисунка, която организаторите не са приели.
Основен двигател на изложбата беше фондацията “Елизабет”. Същата фондация, която миналата зима за четири месеца ме включи в “Интернешънъл студио програм”. За да попаднеш там, трябва, да кажем, да си влязъл в музей, да си с големи международни награди, да е застанала зад теб институция, фондация. Не знам защо се бяха спрели на мен, но те наблюдават художествения живот в България още от 1992 г.
Фондацията си има съвет, който селекционира авторите и работите, а ползват и външни куратори. Събира се нещо като жури, което набелязва хора от цял свят - един от Сенегал, един от Хонконг, индиец, един чех - дисидент, избягал преди 25-30 години, Иля Кабаков. Май само аз и китаецът живеем в страните си.
Георги Лозанов: Имаше ли нещо, по което можеше да се познае, че творбите са правени от възрастни хора?
Павел Койчев: Всеки си прави своите неща. Слободкина открай време си прави своите кукли и пак си ги прави. Кен Ноланд си прави кръговете, Ричи - кубовете.
Христо Буцев: Но ако нямаш информация за тези художници, възрастта им ще проличи ли по нещо.
Павел Койчев: Няма как съвсем да нямаш, това са “каталожни хора”, определяли са модите в изкуството от 50-те години, а и от по-рано. Който с каквото е допринесъл, това и продължава да си прави. В работите няма умора, но го има познатото. Изложбата е “стара”, защото не е на новото, не е като да отидеш на “Документа” или във Венеция...
Георги Лозанов: Познатото, “старото” не обезценява ли своите нови версии, или най-малкото, не ги ли прави скучни?
Павел Койчев: Напротив, излъчването е важното. Формалната страна може и да е позната, но излъчването всеки път е различно. На другия ден отминава само новото, което няма способността да излъчва...
Георги Лозанов: В тази “изложба на възрастта” имаше ли някаква манифестна съпротива срещу неофилията на съвременното изкуство, срещу неутолимия му глад за ново и сменящо се?
Павел Койчев: Не... Изложбата по-скоро лансираше идеята за принос, вместо за сензация, и затова не мисля, че тя може да е предмет на особен анализ. Неща са ясни, установени са, всеки от тези автори вече си е заел мястото.
Христо Буцев: Значи теб няма да те коментираме тук... ти си си заел мястото.
Павел Койчев: Мен ме оставете, аз говоря за друго, за присъствието в тази изложба на художниците-институции за съвременното изкуство.
Георги Лозанов: Да направим тогава списък на непоканените: Рой Лихтенщайн, Раушенберг, Джаспър Джонс...
Павел Койчев: Стела, Сера... Все пак да събереш всички хора явно е много сложно. Не всеки иска да даде точно за такава изложба; някои са обвързани сигурно с други договори, а може би и организаторите не могат да им поемат застраховките...
Христо Буцев: При това изкуство много важен е контекстът. През цялото време се търси новото и винаги новото се появява в определен контекст. Да попитаме пак, когато творбите, почерците са познати, а контекстът се е загубил, дали те не губят като внушение, дори като излъчване, дали не стават еднопланови?
Павел Койчев: Да, това винаги ме е смущавало, модерното изкуство, дори когато е безспорно признато, но може да получи излъчването на стара творба... Старата творба си стои извън всичко, има си собствена стойност. Докато в модерното изкуство, безпокоя се, че решаващи са външни неща.
Христо Буцев: Искаш да кажеш, че ако след 50 години възпроизведем твоята изложба-инсталация-случка в Осиковица, тя ще е еднопланова?
Павел Койчев: Правя се, че не е така, мъча се да не е така, ама все ме е страх, че е точно така.
Георги Лозанов: Да не би затова да твърдиш, че творбите в изложбата нямало смисъл да се интерпретират повече, от страх, че подложени на интерпретация, “след време” няма да могат да я понесат.
Павел Койчев: Такова усещане имам. Тук-таме има вкарано нещо по-дълбочко и то продължава да излъчва, а другото - виждаш го - да, добре, - и преминаваш нататък. Може би това “нататък” възбужда, може би точно то е важно за модерното изкуство.
Христо Буцев: Искаш да кажеш, че ако влезеш в една стая с картина на импресионист и в една стая с картина на модернист, във втората трябва да се пресъздаде контекстът, в който творбата е създадена, за да можеш чисто познавателно да разбереш за какво става дума... Така, от гледна точка на разбирането, унищожаваме изкуството на XX век, поне на втората му половина.
Павел Койчев: Вероятно, но пък разбирането не е задължително... За да може нещо пак да те мотивира, за да продължаваш да работиш, достатъчно е да имаш някаква измамичка в главата си, да си готов да се излъжеш.
Христо Буцев: От друга страна мисля, че твоите “картонени крави” биха излъчвали и сред време...
Павел Койчев: Мъча се с абсолютно временен материал да направя невременни неща, трайният материал не върви вече.
Георги Лозанов: Защо?
Павел Койчев: Защото не можеш една глупост да я оставиш практически завинаги; тази отговорност няма кой да я поеме вече, тя е смешна...
Георги Лозанов: Да го кажем с по-тежки термини: модерното изкуство не произвежда класика.
Павел Койчев: Да, то по същност е антикласика.
Георги Лозанов: То знае, че не може да остава, и само се пази от това да остане, което значи, че е изкуство от живи за живи.
Павел Койчев: Така излиза...
Георги Лозанов: Прекъснат е диалогът на мъртвите с живите. Дали не ни е натежало вече мъртвите от своите авторитетни вечни пространства да ни поучават по главните въпроси...
Павел Койчев: Питам се: темпото, с което вървят промените, не е ли твърде бързичко и ще можем ли да я следим тази скорост. И вместо да си е нашата скорост, да стане Скоростта, а пък нас да ни няма някак си. От това се притеснявам, дали няма да престанеш вече и да чувстваш, да преживяваш, да изживяваш. Има може би такова нещо, защото обикновено стойностните работи са по-бавни, по-трудно намираеми, по-рядко случващи се. А като се засили темпото, бързаш, не можеш да преживяваш, загубваш усещането си за съществуването. Не знам, приказвам като шейсетгодишен, защото друг не мога да бъда... Ето, в МОМА има работи, направени през 1907 г., и викаш “брей, брей,” обаче сега ги прави всеки под път и над път; те вече не са ти така интересни. От друга страна пък, гледаш Сезан и не ти е достатъчен; другото те е отровило, то те дърпа, то те върти. Мъчна работа, все по-трудно ми става... Но пък знам, че всеки човек явно е конструиран в определен уникален миг, не може да отиде в други мигове; разбира се, можеш с ума да отидеш където си щеш, но не е достатъчно. И просто дълбоко искрено съм се освободил от претенция за направа в траен материал; някак си трайността я искам, само че по друг начин направена и излъчена.
Павел Койчев, Coprinea, 1999 г.
Христо Буцев: Трайността и нетрайността няма много общо с материала.
Павел Койчев: Това казвам - енергията, която е и в материала, но е и извън материала; от две изкуството винаги е третото... Тази енергия, която ще излъчиш с направеното, тя трябва така да остане някъде си някак си така, че да действа и след това; това е амбицията... Добре, да приказваме за осиковската работа, аз съм я мислил за един ден, на другия ден тя беше друго - остатъци. Исках да има език, да бъде чуто, вярно, за миг, но само чрез материала можеш да го кажеш; исках да направя нещо в нетрайна материя, за да остане трайното в нематерията.
Георги Лозанов: Ти каза, че художникът отива в нетраен материал, защото не бива да остави глупостта да трае дълго. Кое е глупост? Кое се е променило в съдържателен план в изкуството, че то може да бъде подозирано в глупост.
Павел Койчев: Може би това идва от натрупването. Когато си натрупал достатъчно, каквото и да кажеш, звучи малко като глупост.
Георги Лозанов: Все старата теза: всичко за изговаряне вече е изговорено...
Павел Койчев: ...изпонаправено, изчерпано. А и бързината, която ни е завъртяла, и тя има някакво значение. Няма кога да се търсят нови, по-дълбоки смисли.
Георги Лозанов: А няма ли и нещо друго: модерният художник се отдава на нетрайни материали, защото, обратно на своя колега-класик, иска да надживее творбата си; страхът от смъртта е победил изкуството?
Павел Койчев: Абсолютно съм сигурен. Знаете как е казано в Книга на мъртвите: “Името на моята лодка е живот, а весла са ми ужасът”. И ужасът става все по-голям. Когато се засилва забавлението, то значи, че и страхът е много голям. Когато се разраства истерията, това е от ужас; да се забавляваме, да пием, това значи, че дълбоко ни е страх. В Египет колкото е важен животът, толкова е важна и смъртта, това при нас отдавна го няма. Дълбоката причина е това. И това дехуманизира. Страхът е много човешко нещо, а парадоксът е, че този страх съвсем унищожава човешкото. Имало е епохи по-стабилни, хората са правели за след смъртта.
Георги Лозанов: Защо според теб съвременната култура има големи трудности с овладяването на ужаса?
Павел Койчев: Това за мен е така, но защо е така, не мога много да си го обясня. Страхът ражда подлост, а подлостта много личи в изкуството, както и в живота.
Георги Лозанов: Кажи някоя подла творба.
Павел Койчев: Не мога да кажа конкретно, но истинските, достойните неща имат друго излъчване - по-тежичко, по-бавничко, по-тромаво, по-несръчно. А сега е векът на сръчността. Китайците казват - “Истинското изкуство прилича на непохватност.” Тази криза е може би от това, че се оплетохме в многото форми, високата скорост...
Христо Буцев: За трети път вече говориш за скорост.
Павел Койчев: Ами да, смущава ме скоростта.
Георги Лозанов: Може би в тая твоя скорост е липсващото обяснение за нарастването на страха от смъртта, на ужаса. Преди “Звездното небе над нас”, дето казва Кант, е някакъв митичен, магически, религиозен, въобще приказен разказ, а през XX в. то е научен, частнонаучен разказ. Оставихме звездното небе над нас в ръцете на учените - дали оттам не идва увеличаването на страха?
Павел Койчев: Не мисля, че е така, защото с или без учените светът е непознаваем, остава си приказка.
Георги Лозанов: Да го кажа по-сложно: една от най-дълбоките способности на изкуството е да ре-митологизира рационалните територии, да връща на мита онова, което знанието му е отнело. Всеки пример е подходящ - “Малкият принц” на Егзюпери, да речем. След Егзюпери обаче изкуството като че ли се отказва от ангажиментите си към митологично, към приказно съзнание, започва да се интересува от концепции, да се нарича концептуализъм, да прилича на частно знание. Обратното на Керъл, който е математик, а пише “Алиса”. Модерното изкуство дезертира от най-важната си работа: да подмени, да успокои с приказка страха от смъртта.
Павел Койчев: Не знам, може би тук внуците ще кажат, аз нямам сетива за тази работа...
Георги Лозанов: Имаш, аз виждам опит твоето изкуство да върши тази работа, макар да смятам, че това не е обща тенденция.
Павел Койчев: Както ме нарече Руен - анахроничен...
Георги Лозанов: В най-хубавия смисъл. Когато Руен каже “анахроничен”, това е комплимент.
Павел Койчев: Щом приемем, че истината е непознаваема, трябва това да си го знаеш, и само да се стремиш да я гониш, като знаеш, че няма да я стигнеш, обаче натам трябва ти да си мислиш да вървиш.
Георги Лозанов: Казваш един логически парадокс, защото истината е познание. Да разгърнем парадокса, да му дадем вътрешен обем, какъвто той има.
Христо Буцев: Пълната истина е непознаваема...
Павел Койчев: Да, и като го знаеш, някак спокойно наливаш в пробита каца вода.
Георги Лозанов: Тоест това те успокоява.
Павел Койчев: Да, и това е спасението на модерното изкуство, а не да се правиш, че си открил нещичко и да го глобализираш до там, че да си решиш битието. Аз съм оставил нещата да вървят бавно, може рациото да ми е прищраквало неща, но съм се оставил цялата ми същност, каквато е, колкото ми е дал Господ, да смила нещата, не бързам, иначе съм припрян, но там не бързам, някак си върви постепенно... Аз нямам нито самочувствие, че мога нещо да направя... Защото знам, че това, което съм направил, не може да е вярното, да е истинното, да е крайното, и отивам нататък, за да ми е интересно на мен.
Христо Буцев: А как се познава кое е истинното и крайното?
Павел Койчев: Просто е вътрешно чувство, за себе си говоря, никакво рацио, никаква спекулативност... Не бързам - ако дойде истинното - добре, ако не, няма да спекулирам. Аз и като млад съм се въздържал, владял съм се, за да стане ферментацията. На мен да ми е интересно, за да стане.
Разговор
с Павел Койчев