По следите
на изгубеното стихче

Тъй като мразя селцата край София, особено когато са изпаднали в зимната си меланхолична летаргия, нямах никакво намерение да ходя на обяда, който Христо искаше да даде по случай пренасянето си в Панчарево. Началото на декември е отвратително време не само поради времето - тъмно, гадно студено и някак си такова едно мразно-лепкаво - но и поради факта, че се задава Коледа. Винаги съм се потискал по Коледа, Нова година, всички тези нарочени празници. Освен голямото ядене и пиене, от което така ми е писнало, за мен Коледа е една безкрайна поредица от лицемерни визити, безумно придържане към нищо не значещи ритуали, извършвани с маниакална методичност дори от сравнително нормалните хора, излияние на ужасяващо сладникава сантименталност, хубост насила. Естествено, не мога да отрека, че онова, което психолозите наричат Коледна депресия, не отбягва дори скептичните атеисти като мен, но причината за моето желание да си лежа в леглото и да чета Пол Остър, вместо да пия някъде пелин или да опаковам коледни подаръци, е обяснимо с много по-прости думи: никой не може да ме накара да празнувам нещо, в което не вярвам. Исус може и да е умрял за греховете на хората, но не и за моите. Моите грехове са си само мои...
Аз винаги съм искал всеки ден да е за мен празник и факта, че по Коледа някой друг ми казва, че Празникът е дошъл, ме вече дразни.
Но Христо е толкова добър приятел и толкова очарователен събеседник, и толкова екзотичен тип, и толкова много се радваше, че най-сетне е сменил панелното си жилище в Дианабад за къщичката в Панчарево, че просто не можах да откажа, когато той най-сетне успя да организира неголямата ни компанийка да му отидем на гости. Това се случва в неделята точно три седмици преди Коледа. С Гого, Ралица и Коприна първо разгледахме какво Христо бе успял да направи с къщата си и после съвсем бавничко, полека, с почивки, без много да се задъхваме и правейки всичко възможно да не направим някакво излишно движение, от което да се изморим, седнахме около масата, която Христо беше запазил в местната кръчма.

Cras amet qui numquam amavit
Quique amavit cras amet

Навън беше доста топло за сезона (грипозно време, както не пропуснах до отбележа, за да ядосам Гого, който - всички знаят - е хипохондър), и следователно току-що накладеният огън в камината, около която се въртяха грозноватите панчаревски келнерки, бе малко излишен. Пихме по ракия, две; ядохме туршии, салати - ех, колко е хубаво да си в България! В един момент, когато главите ни се вече бяха замаяли от горещината и алкохола, разговорът съвсем естествено се насочи към нещата, които смятахме да правим професионално през следващите дни и седмици.
Коприна и Христо са като двете страни на една и съща монета и ако приемем това за чиста монета, то Гого е нещо като банкнота в сравнение. Ако Христо каже “а”, Коприна тутакси казва “б” и уточнява, че Христо цял живот си е пилял времето, че така не може да продължава, че е крайно време да си купи нови обувки и да промени курса, и пр., и пр. В този момент, ако е наоколо, Гого успокоява топката с еластичността на банкнота. Горе-долу това се случи и в кръчмата в Панчарево и поради това, че на мен ми се приспа до такава степен, че дори започнах да клюмам, реших да поизляза малко до клозета и да си напръскам лицето с ледената панчаревска вода.
Много, много отдавна една от първите ми ученически любови се казваше Ана, си мислех аз в най-малката стая на къщата. Ана отдавна я няма. В смисъл, отдавна е завършила училище, дори университет, омъжена, живее в Ню Йорк и на мен ми е драго от време на време да я чувам по телефона, макар всеки път да разбирам с малко болка, че нито нейните проблеми са мои, нито обратното; нито разстоянието, макар да е насърчено от времето и въображението, може да спомогне за комуникацията между двама човека, които преди близо двайсет години са се държали за ръце в двора на английската гимназия в Бургас и са се целували в момента, в който излязат от него.
Един от най-добрите ми спомени от онези далечни години всъщност е толкова свързан с Ана, колкото и не е. Беше лятна ваканция, сещам се, и след като дълго време - и за жалост неуспешно - навивах Ана да заминем да походим малко из Рила - аз в един момент се отзовах на Седемте рилски езера съвсем сам, обграден от голямото и празно небе, от което ме гледаха големите и празни звезди. Това се случи преди точно 18 Коледи, когато аз бях на точно 18 години. Най-ценното, което носех със себе си, бе една дебела книга, от която просто не можех да се откъсна и дори я четях в движение по билото над Мальовица. Книгата ми бе донесена от моя приятел Оле от Копенхаген и по онова време тя - както и нейният автор - бяха тотално непознати в по комунистически провинциалната България. Сещам се, че първото ми лично изживяване на начина, по които литературата изведнъж измества истинския живот, датира точно от онова лято. Реалността на “Магът” бе за мен много по истинска от собствения ми живот. Героите, които се раждаха, умираха, обичаха и взаимно тантализираха в книгата, бяха много по-истински от всичко останало, включително и от Ана, и този факт само ме караше още повече да я обичам от разстояние. Може би бях прекалено млад да разбера, че цинизмът (който впоследствие, гордея се да кажа, стана една от най-характерните ми черти) бе всъщност маска на неспособността ми да се справя с нещата -- един вид импотентност; и че да презираш усилието да обичаш е най-голямото възможно усилие. Истината бе, че аз не бях циник по душа, а само поради това, че бях бунтар. Бях се махнал от онова, което обичах, но не бях намерил какво да мразя и затова претендирах, че нито мога да обичам, нито обратното.
Когато се върнах при Христо, Коприна, Ралица и Гого, разговорът вече бе сменил темата. “Защо не ми напишеш една коледна история?,” ме попита Коприна по абсолютно непринудения начин, по който обикновено възлага на авторите си да й пишат разни текстове.
Въобще не мога да обясня защо реагирах така, както реагирах, но тутакси казах да. Вярно е, че мразех Коледа, вярно е, че бягам от сълзливата боза, с която асоциирам цялата тази работа, като дявол от тамян, но... Разбира се, почти веднага съжалих. Какво знаех аз за Коледа? Какво знаех за писането на разкази по поръчка? Откъде, за бога, да намеря време да седна да се занимавам с коледни приказки???
Само след няколко дни въртележката на живота така ме завъртя, че почувствах как обещанието ми към Коприна започва да ми излиза през носа.
Трябваше да отида в Хелзинки да отразявам срещата на високо равнище на Европейския съюз. От София, оказа се, е трудно да се отиде директно до Хелзинки и аз дадох на билетния си агент списък на местата, през които предпочитах да мина на път за Финландия.
Летях за Лондон, където сантиментът лично за мен е твърде наситен - все пак, едни от най-добрите ми години минаха в този град, ако невероятният конгломерат от десет и нещо милиона души може въобще да се нарече град. Видях се с Ади и Радо. Вечерях в Китайския град с Татина. Не ми остана време да отида на опера. От Фойлс си купих една книга. Метрото закъсня за Хийтроу и изпуснах първия самолет за Хелзинки. Пих бири на летището в продължение на пет часа, докато се кача на следващия.
В Хелзинки е топло и гадно. Хлъзгава киша, върху която вали дъжд и такситата се пързалят. Петнайсет делегации от страните, вече членуващи в Европейския съюз, и още толкова от страните, които искат да се включат в Голямото Щастливо Семейство. Шрьодер, Ширак, Йошка. Тони Блеър. Иван Костов. Две хиляди и петстотин журналисти. Виждам забързани стари познати, които излизат или влизат нанякъде. Лудница.
Както обикновено става на такива места, човек се опитва да се придвижи две или три минути по-бързо, отколкото е физически възможно, и се опитва да разбере какво става две или три минути преди то всъщност да се е случило. Съвсем естествено, през всичките тези събития Солана заминава за Турция, Бюлент Еджевит пристига от Турция, един човек от Кипър коментира какво е казал гръцкият външен министър, Иван Костов и Надежда Михайлова дават пресконференция по същото време, по което същото правят Милош Земан и Ян Каван - в главата ми изобщо не остава време да мисля нито за Коледа, нито за злополучното ми обещание към Коприна.
Да, мисля си за Ана, която в момента, в който аз отлетях за Лондон, кацна в София от Ню Йорк, за да види много болния си баща в родния си Перник. Най-важното събитие през последните години в живота й беше - да - раждането на единственото й засега дете преди няколко месеца. Не я бях виждал от миналото лято в Копенхаген - малко преди да забременее. Да, пак се разминахме, мислех си аз още в самолета над Балтийско море. Да, да, да.
И точно както стана през онова лято в Рила преди 18 години, “Магът” отнова започна да ми изглежда по-реален от неколкотостотин свръхбързи компютри, инсталирани в пресцентъра на Панаирната палата в Хелзинки; от света на Самсонайт и Бали, на който лъхаха добре избръснатите политици; от анонимната суета на фотографите и видеомените; от сюреалния свят на медиата, чиито приумици определят съдбата на милиони постмодерни гласоподаватели.
Любопитното е, че едно от нещата, които никога не са ми били ясни в “Магът”, е... неговият край. Причината: никога не съм бил на ти с латинския.

Cras amet qui numquam amavit Quique amavit cras amet

Още щом се върнах от Рила през юни 1981 и след като бяхме провели една много дълга разходка с Ана на брега на морето, аз започнах да се интересувам от истинското значението на тези две редчета. В онези години нямах представа кой може да знае латински толкова добре, че да може да преведе смислено нещо, което явно беше сентенция и следователно трябваше да има контекст. Най-първо се обърнах към Сашо Хаджипетров, бащата на Мария, бог да го прости. Той беше адвокат и знаеше френски. Владо - мой приятел, студент по медицина - също пробвах, но се оказа - как не се бях сетил, - че повечето латински сентенции, които той знае, се въртят около долната част на абдомена. През годините (макар периодично да се връщах както към Ана, така и към “Магът”) латинското двустишие придоби някакви нереални размери. То стана нещо като загадка, нещо като малка тайничка на моя пубертет, на която сякаш й беше писано да остане неразгадана за самия мен.
Питах и моята преподавателка по латински в университета (вече не мога да се сетя името й, но знам, че беше от Плевен и че ми писа три на изпита). Поставял съм въпроса на редица хора, които са имали нещо общо с латинския, все със същия негативен резултат. Съвсем неотдавна Ралица, жената на Гого, направи доста добър опит, но призна, че й трябва контекст. Казах й, че контекстът е 600 страници, в които са заключени още поне 6000 други такива. Авторът на “Магът,” с когото също разговарях, започна да срича. Cras-amet-qui-numquam-amavit-quique-amavit-cras-amet бе станало нещо като фиксаж, нещо средно между нищо незначеща мантиса, която клони към минус безкрайност и в този смисъл няма никакво значение, и мантра, без която не може да се мине. Всъщност, толкова години бях минал без нея, че сега, когато преразказвах казаното за Чечня от Нилс Хелвег Петерсен и едновременно се опитвах да застана по-близо до Робин Кук, мантрата като че ли се превръщаше в имитация на самата себе си.
Вечерта завърши с грандиозен купон, който финландците бяха устроили за участниците в срещата на върха. Някъде към девет, девет и нещо заедно с колегите ми, с които бях в Хелзинки, се отправихме към купона и тук нещата отново тръгнаха в неочаквана посока.
Умората и досадата ми тутакси се изпариха още с пристигането ни: на вратата ни посрещнаха две Снежни царици, които съвсем истински бяха събрали в себе си застиналата прелест на Далечния Север. Естествено, средно хубавото калифорнийско вино, от което доста бързо изпих две-три чаши, си каза своето и главата ми леко започна да се върти. Купонът бе наистина на много високо ниво. Сградата, в която се провеждаше - община или нещо подобно - бе огромна, с много висок атриум от алуминий и стъкло, и финландците действително се бяха погрижили страшно. Сьомгата и хайверът бяха великолепни, раците също, а студеното телешко, от което в България по скъпите кръчми продават само менте, защото готвачите не знаят как да го приготвят, бе точно такова, каквото трябва да бъде.
За доброто ни настроение се грижеше дамски биг бенд, в който сочни и прилично разголени финландки дърпаха напред назад цугтромбони, а други свиреха на тромпети с маниерите на Сачмо. Секси. Организаторите бяха довели дечица, облечени като Санта Лусия - в ослепително бели дрешки и с корони от горящи свещи по главите. Финландия поради езика, разбира се, е една от най-непроницаемите страни в Европа и повечето финландци, които познавам, бързат да изтъкнат северната депресия и алкохолизма като конституиращи черти на националната душевност. Обикновено става дума за Сибелиус. “Само като слушаш Концерта за цигулка, ти става ясно, че човекът е бил или депресивно маниакален, или алкохолик. На практика той е бил и двете, ми бе казала Риита, една художничка, с която се бях срещнал три години по-рано в Залцбург.
В двора на сградата горяха факли и след като си поговорихме не за работа с Брефни - единия от колегите ми, с когото работехме в Хелзинки - аз тръгнах да се поразтъпча малко из коридорите на купона.
Тъй като бе станало към полунощ, голяма част от хората бяха вече пийнали, какъвто, впрочем, бе и моят случай.
Така, ходейки си просто с чаша в ръка из коридорите, аз в един момент стигнах до една не особено голяма стаичка, в която млада и симпатична девойка заедно с една възрастна и също симпатична жена тутакси ме приветстваха и ми казаха да остана малко. Надписът, който висеше над стаичката, бе “Пратете писмо на самия себе си” и това очевидно бе някаква рекламна кампания на YLE, финландската радиотелевизионна компания. Идеята беше да не карат хората да носят със себе си разни брошурки, CD-ROM-ове и прочие, а тези две дами да ги турят в плик, който ти да си го надпишеш и те да ти го пуснат по пощата. Забавно. Естествено, нямах никакво намерение да чета каквото и да било за YLE (любознателността ми от дълго време насам се е ограничила до нещата, от които си вадя хляба) и таман да си тръгна с чашата в ръка, когато по-младата девойка дойде до мен и аз установих, че всъщност тя е доста приятна на външен вид.
Финландците, както вече казах, са особени хора. Те не са скандинавци, тъй като скулите им са прекалено високи, точно като славянските, но не са и славяни, защото лицата им са прекалено закръглени. Глупаво е да се генерализира, но ми се струва доста безопасно да се каже, че финландците в етническо отношение се намират там, където са и в географско: между изчистените форми на Скандинавия и изпълнената с непреодолим драматизъм душа на Русия. Що се отнася до девойката, която стои на четиридесет сантиметра от мен, тя (поне така ми се видя, но може да е било и от светлината) съчетава в себе си най-хубавото на Швеция с най-хубавото на Русия. А и не е на повече от 19 години. “С какво се занимаваш, освен че ми пращаш писма,” питам аз. “Аз съм студентка по латински.”
Ами разбира се! Винаги съм го знаел като куриоз, а сега съм в самото нещо. Финландското радио е единственото в света (това и в Радио Ватикана го няма), което предава новини на... латински. Макар Финландия да е малка и сравнително незначителна държава, YLE е голяма радиокомпания, съизмерима с BBC, Deutsche Welle и другите международни радиоразпръсквателни корпорации. Но това, което я прави наистина уникална, са латинските новини. И тази девойка до мен е студентка по нещо, което за мен винаги е било обвито в булото на мистерията, нещо, към което съм изпитвал уважението на лаика, трепета на невежата, мечтанието, свързано с мъдростта на Клавдий, разврата на Месалина и невинната вяра на Лидия.
“Правите ли още новини на латински,” питам аз.
“Да, разбира се, аз работя в този отдел,” отговаря девойката. “Ако се интересувате, Професорът е тук, сега ще го извикам.”
След по-малко от минута в стаичката, която междувременно се е изпразнила, влиза и Туомо Пеканен, дребен на ръст човечец с очила, които - ако такова нещо въобще съществува - епитомизира в неговата цялост онова, което чужденците си мислят за финландците. Очите му бяха прозрачни и интелигентни, лицето му бе кръгло, русата коса оредяваща, маниерите безупречни. “Какво мога да сторя за вас,” казва Пеканен.
“Наистина ли вие правите новините на латински”, питам аз, вече предвкусвайки, че това интервю по някакъв много особен начин ще се впише в разговорите ми с Пааво Липонен, Йержи Бузек и Романо Проди.
“Разбира се,” казва Професорът. “Ето днешните новини”, добавя той и изважда от джоба си един сгънат на две лист във формат А4.
Просто не мога да повярвам на очите си. За мен това е нещо подобно на усещането, което изпитва един почитател на ренесансовото изкуство, когато за пръв път вижда Мона Лиза в оригинал. През годините бях чувал толкова много за латинските новини на финландското радио и ето ме сега тук, държейки в ръка днешната емисия:
De bello tzetzenico
Copiae Russorum urbem Groznyi oppugnare pergunt. Russi nuntiaverunt incolis esse ex urbe abeundum. Se illos, qui ibi mansessent, in numero terroristarum ducturos esse, quibus nihil aliud exspectandum esset nisi mors. Cum occidentales nationes tales minas reprobavissent, generalis Victor Kazantsev explicavit illud ultimatum tantum ad latrones spectare. De numero civium Tzetzenorum, qui adhuc in urbe Groznyi sunt, incerti nuntii feruntur...
“Кой чете това нещо и кой го слуша?,” питам аз, знаейки (дотолкова разбирам от латински), че бидейки мъртъв език, той няма установено произношение.
“Аз,” казва девойката.
“Да, Нина,” потвърждава Професорът. “Тя има такъв хубав глас. Колкото до слушателите, всеки във Финландия е слушал новините ни поне веднъж.”
“А кой плаща за това? Папата?”
“Ние сме част от държавното радио”, казва Професорът. “Догодина с една туристическа фирма ще правим автобусна обиколка на Хелзинки с екскурзовод на латински. Ще се казва Helsinki Express Mirabilia Urbi.”
Докато аз си сипвам още вино - вече сме седнали на два стола в дъното на най-безлюдния коридор и аз се опитвам да измъкна от дълбините на паметта си всичките скромни познания по латински, които някога съм имал - в главата ми се прокрадва следната щура идея. Казвам на Професора за Коприна, за Буцев, за Гого и за Ралица. Казвам му за Панчарево, за Сашо Хаджипетров, за Пепа, за Жак Ширак и Герхард Шрьодер, и за Милена. Казвам, че съм обещал да напиша коледен разказ. Признавам, че нямам нито време, нито идея. Казвам му, Сras amet qui numquam...
“Ами да, разбира се,” отговаря Професорът и отпива малко вино. “Pervigilium Veneris (Безсъниците на Венера) - анонимно, Трети век, било е много популярно и дори е имало песен с този текст.”
Какво друго ми остава, освен да благодаря на Туомо Пеканен за най-хубавия коледен подарък, който някога ми е бил правен?

ОНЗИ, КОЙТО НИКОГА НЕ Е ОБИЧАЛ,
ТРЯБВА УТРЕ ДА ОБИЧА,
ОНЗИ, КОЙТО ВЕЧЕ Е ОБИЧАЛ, СЪЩО
ТРЯБВА УТРЕ ДА ОБИЧА.

1999
Антони Георгиев


Kоледен
разказ