Яра Бубнова
и Недко Солаков
за мястото и интереса

- Откъде тръгна идеята за тази изложба?
Яра Бубнова: Инициативата бе на Недко, а реализацията се осъществи чрез “приятелския кръг” ИСИ.
Недко Солаков: Започна се в началото на 1996 г. Първоначално идеята бе да се направи малка групова изложба на международни автори от възможно най-високо ниво, която почти да няма допирни точки с изложбите от типа “културен обмен Изток-Запад/Запад-Изток”. Такива изложби (които някога ни спохождат), преследват повече геополитически, отколкото цели, свързани със света на изкуството. Ако например куратор, базиран в Париж, направи изложба в Цюрих, използвайки художници, живеещи в Стокхолм, Ню Йорк, Лондон и Берлин, никой на Запад не говори за културен обмен между съответните страни, а за добра или лоша изложба. Това беше първоначалната цел. Исках в България да бъде показано за първи (надявам се не и за последен) път възможно най-високо ниво съвременно изкуство, с което аз лично съм “свикнал”, защото непрекъснато участвам във форуми, изложби и биеналета с художници, носители на това ниво (всички участници в "Място/Интерес" познавам от такива изложби). Излишно е да говорим колко важно е това за локалната художествена сцена, където все още понятието за т.нар. международен художествен живот е изключително размито и изкривено.
- Как възникна концепцията за “Място/Интерес” и как подбрахте авторите?
Яра Бубнова: Изложбата, както подсказва названието, няма нужда от конкретна тема. Искахме да съберем автори, които са много различни. Да са млади, известни и по някакъв начин иконични - всеки в областта, в която работи. Същевременно имахме и прагматични критерии - работите да са възможни за осъществяване от техническа гледна точка (за нас), а също така авторите да са наши лични познати, за да можем да осъществим контакт и да ги накараме да дойдат.
Недко Солаков: От самото начало имах предвид Петер Коглер и Пипилоти Рист, например. Други имена варираха. Някои автори, които бяхме поканилиq не успяха да дойдат, защото имаха ангажименти по същото време. Такъв беше случаят с Мона Хатум, която иначе се бе съгласила да участва.
- Как са подбрани произведенията? Повечето от тях не са нови и вече са показвани другаде.
Недко Солаков:
От близо година и половина вече имахме предвид точно това конкретно място и някои от нещата бяха канени специално за това пространство. За Пипилоти Рист бяхме категорични, че искаме точно тези работи. “30-секунден текст” на Дъглас Гордън избрах от Венецианското биенале през 1997-ма. При различните автори беше различно.
Яра Бубнова: При Коглер например спецификата е такава, че няма как да се покаже стара работа. Имахме шанс, че той откликна и направи нова работа специално за тази изложба. Като цяло, съзнателно искахме това да са известни работи, вече оценени, не само от нас, но и по света.
Недко Солаков: Още повече, голяма част от тези работи са виждани и от много българи другаде, при други обстоятелства. Тук ги вмъкваме в един нов контекст, в България, където публиката, дори и да е запозната в общи линии, не е добре информирана, всичко е чуто-недочуто. Например такъв е случаят с Кулик. Успяхме да покажем тези автори в друга светлина - не само чрез работите им, но и благодарение на лекциите и на възможността за личен контакт с публиката.
Недко Солаков
- Само познанствата и приятелствата достатъчни ли са да се съберат в една изложба такива автори?
Недко Солаков:
Не е само на приятелска основа, въпреки че това е много важно. Това са художници, които непрекъснато отказват участия в изложби и затова сме толкова щастливи, че бяха/са тук.
Яра Бубнова: Мисля, че контекстът на изложбата им хареса. Самата концепция, която предложихме, ги накара да дойдат.
Недко Солаков: Всеки един от тях имаше и някакъв личен стимул да участва. За Петер Коглер бе интересно да се включи в една такава класическа архитектура и класически тип музей (не музей на съвременно изкуство). За Дъглас Гордън (а и за г-жа Гьоц, от чиято мюнхенска колекция наехме работата) предизвикателството бе да види “30-секунден текст” на кирилица. За Риркрит Тиравания бе любопитно да направи своето готварско училище в София и да види реакцията на българската публика, от която той бе наистина очарован. Пипилоти по нейния си емоционален начин възкликна (през лятото на 1997 във Венеция): “Изложба? Щом е с теб - винаги!” И нещо много важно, което всеки от тях оцени и сподели - техните работи бяха съпоставени една към друга и към изложбата като цяло по нов начин. Или поне не по начина, по който западен куратор би “комбинирал” “Мутафлор” на Пипилоти и “Блу” на Гордън, например. Опасявам се, че едва ли някой въобще би ги сложил в една изложба.
- Как се организира и финансира такава изложба?
Яра Бубнова: От самото начало ProHelvetia бяха заявили подкрепата си за проекта и на тях можехме да разчитаме предварително. Подкрепиха ни също Австрийското посолство в България, Управление по културата към Федералното правителство на Австрия, Британски съвет, Тръст за взаимно разбирателство - Ню Йорк, и в последния момент - Сорос, България.
До голяма степен изложбата успя да се осъществи и благодарение на посредничеството на самите автори. Не плащахме наем за произведенията, които не бяха собственост на авторите. Не сме плащали и хонорари за лекциите. Те проявиха разбиране и сами усетиха ситуацията тук, когато дойдоха. Но също така оцениха и нашите усилия и самата изложба им хареса. Така че имаше едно взаимно разбирателство. Пипилоти Рист, например, ни предостави безвъзмездно да ползваме нейната лична техника.
Старахме се да въведем стандарт за правене на изложба, но ние самите финансово не можем да издържим този стандарт. Първоначално с част от художниците започнахме да контактуваме чрез техните галерии, а те не проявяваха никакъв интерес към изложба в България. Но самите художници настояваха и ни съдействаха. Благодарение на това, че ни познаваха, те поеха риска да дойдат, без галериите да ги подсигуряват. Сега след откриването, когато вече ги има отзивите на художниците, а и самата изложба, галериите вече са заинтересувани от резултата.
Недко Солаков: Но всъщност истинският проблем е, че нито една българска културна институция или фондация не се ангажира с нищо, въпреки че бяхме информирали много хора.
Яра Бубнова: Проблемът е, че изложбата е реализирана не само без българско участие и подкрепа, но и без никакъв интерес и разбиране от страна на институциите, които претендират, че подкрепят културния ни напредък и интеграция.
Недко Солаков: Но за щастие потокът от посетители не секва...

Разговаря Десислава Димова


Място/ Интерес