Челси - новото място

Галериите само на територията на Манхатън са към 550. Ако добавим другите квартали на Ню Йорк и островите, ще станат към 630. Изброих ги по гида на галериите, който излиза всеки месец и се разпространява безплатно по принцип и срещу долар в някои по-комерсиални средища тип бутици. Така че първото изкуствоведско усещане, поне моето, бе на абсолютна паника от сблъсъка с това изобилие. Простата сметка показваше, че ако гледам по 10 галерии на ден само в Манхатън, ще ми трябват 55 дни; че дори ако половината не си заслужават усилието, все пак един месец би трябвало да посветя изцяло на останалите; че изложбите се сменят на две седмици, от което нещата отново стават безнадеждни... Когато се примирих с положението и се взех в ръце, имах късмета да срещна художниците Пери Барт, Сашо Стоицов, Косьо Минчев и Атанас Згалевски - моите великолепни гидове по най-престижните и важни галерии в Челси и Сохо. Неслучайно споменавам кварталите в този ред.

Допреди 2-3 години Сохо щеше да е на първо място като най-известен в света център на изкуството. Там все още са най-многото галерии (към 170), но пък най-качествените устремно се местят в Челси (над 130 в момента). Както ми обясниха, става въпрос за целенасочена политика, свързана с “облагородяването” на различни райони в града. Навремето Сохо също е бил долнопробен квартал с тесни работнически сгради от края на XIX век. За да подобри “имиджа” му, общината задържа наемите ниски в продължение на 20 години, което привлича галеристите. Покрай галериите тук се заселват художници и интелектуалци, откриват се магазини и заведения, променя се цялостният вид на квартала. В резултат общината освобождава наемите, те скачат неимоверно, повечето галеристи не издържат и започват да се оглеждат за ново място. То се оказва Челси: неприятен квартал, пълен с бензиностанции, автомивки, депа за тежкотоварни автомобили, складове, запуснати сгради с графити и ж.п. линии над тях... Но затова пък наемите са ниски - за 500 долара месечно все още може да се наеме доста голям етаж. Така между западните 13-та и 26-та улици се групират основните галерии и галерийни билдинги, а край тях вече съществуват две прекрасни заведения (ресторант и бар), един от най-скъпите бутици за дрехи и един от най-евтините супермаркети. Художниците прогнозират, че до 5 години кварталът основно ще се промени. Нищо чудно, след като в рамките на три седмици от Сохо в Челси се преместиха две от най-престижните галерии: Lombard-Freid (на 26-та улица) и Gagosian (на 24-та). Lombard-Freid откри новото си пространство с групова изложба “Изследвайки пейзажа”, курирана от Джеймс-Кейт Браун и Ерик Дойфенбах. Преобладаваха фотосите, малко живопис и една-две инсталации. Те не ме впечатлиха особено, за разлика от цените - от 2000 до 7500 долара. По същото време се откри и изложбата “Неразказани истории” в съседната галерия De Chiara/Stewart. Интересът на публиката към нея беше по-голям, може би защото галерията е установена тук по-отдавна, а и изложбата беше по-интересна: също много фотография, но и по-качествени инсталации от Томас Елер, Том Кени и Петер Ростовски (който от няколко години впечатлявал с нестандартните си решения на портрети на Брехт, Дюшан, Бретон, Кафка, Ницше, Маркс и др.). На западна 24-та улица своеобразен лидер е “Barbara Gladston”. През ноември галерията представи видеоинсталации на Гари Хил с общо заглавие “Име, нещо като стая, две оръжия и натюрморт”. На един от мониторите художникът съсредоточено изговаря името си, на видеостени се прожектира “стаята” от компютърно генерирани неопределени обеми, а “оръжията” очевидно са главата и членът на художника, по които камерата се разхожда бавно и подробно. Последната работа напомня една от инсталациите на автора от 70-те години, показана в изложбата “Американският век” в музея Уитни. Тази връзка е много важна в стегнато структурираната и доста затворена художествена сцена на Ню Йорк. Художниците, станали известни и продавани с определен тип работи, са принудени да продължават в същата посока. Галериите, от които те зависят, не само са печелили, но и са вложили пари в тях (за каталози, публикации и т.н.), така че нямат интерес да показват нови като характер работи от тези автори (освен като “добавка” към основната линия, която се продава). Докато бях там, от изложбата на Гари Хил бе откупена една работа - ясно е коя. Следващата по 24-та улица е галерията Metro Pictures. Тя показваше живопис от Карол Дънхам. Художникът представяше доста мащабни платна с фантастични сцени в карикатурен стил: човечета с тестиси и членове за носове пътуват в кораб, воюват, мотаят се по етажите на сгради и прочие. В съседния вход галерията Mattew Marks показваше нови фотографии от Дейвид Армстронг: разфокусирани дървета и пейзажи с акварелно звучене, които не ме привлякоха, и дълга серия от портрети на младежи с леко перверзен вид, които харесах повече. Галерията Luhring Augustine представи изложба на Рейчъл Уайтред. Една от стаите бе изпълнена с изрядно подредени “саркофази” и “надгробия” от материал, имитиращ порцелан. Във вътрешното пространство бе разположено едно типично за авторката произведение - гипсов негативен отпечатък от библиотека с рафтовете и книгите. По същото време негатив от стая бе представен в изложбата “Сенсейшън” в Бруклинския музей. Предпоследната по 24-та улица е галерията Andrea Rosen, която показваше живопис от Джон Курин, следваща нидерландските християнски традиции, и фотографии на девойка в интериор от Вибеке Тандберг. А в края на улицата първата експозиция на Gagosian беше “Рисунки” на Ричард Сера: типичните за художника грамадни извити метални листове формираха съоръжение с проходи, всеки от които има различен акустичен и най-вече клаустрофобичен ефект. Всеобща завист и възхита предизвикваше грамадното пространство на галерията, която може спокойно да побере такова произведение. А галеристът се притесняваше дали ще може да запази авторите си на новото място - чиста поза, според познавачите на художествената сцена. На 23-та улица галерията Cheim & Read показваше скулптури на Линда Бенглис и фотографии на Уолс, но повече ме привлякоха произведенията на Джени Холцер (плоча и бягащ надпис) от, така да се каже, постоянната експозиция. Такива имат във вътрешните си помещения повечето галерии и обикновено те са достъпни не само за купувачите. Бензиностанцията на ъгъла е приютила една site specific работа на Питър Финк, която трябва специално да ти я посочат. Защото художникът е използвал цветовете от дизайна на съоръжението за грамаден транспарант с надпис “Global Warming”. На 22-ра улица галерията Max Protetch представяше “Нова живопис” на Дейвид Рийд, която по нищо не се отличаваше от старите му работи отпреди 20-30 години. Става дума за все същите големи хоризонтално издължени формати, покрити с вълнообразни ленти от ярки цветове и монохромни участъци, детайлно изпълнени с линии и щрихи. След още няколко галерии с различни видове фотография (очевидно предпочитано изразно средство) от американски и “латино” автори (почти толкова популярни, колкото са и китайците) се стига до 19-та улица и галерията Postmasters. Там попаднах на изложбата “Керамичен проект и работи върху хартия” на Константин Каканиас. В първото помещение върху дълъг плот бяха разположени рисувани чинии, всяка от които посветена на творчеството на съвременен художник и неговия възглед за съвременното изкуство. “Всичко опаковано” бе надписът в чинията на Кристо, за когото всички американци учтиво ми казваха, че е от български произход. И керамиката, и рисунките във второто помещение бяха свързани със загадъчната Мисис Тепендрис: “Колекционер? Доайен? Муза? Художник? - Но коя е тя?”. Така и не се разбира, но нейните артистични възгледи и превъплъщения са изключително занимателни. На ъгъла на 18-та улица и 10-то авеню е галерията Alexander and Bonin. Там изложбата на Мона Хатум включваше инсталация от метални домакински съдове (сита, рендета, чайници и т.н.), които просветваха от време на време и създаваха впечатление, че са уреди за мъчение. Освен тази работа бяха представени мебели от автомобилни гуми и, разбира се, “кадифените” постелки от пирони, с които художничката впечатли всички на Истанбулското биенале в средата на 90-те. Недалеч от тази галерия изложба на Крис Олифи бе представена в Passerby Stop. Ще припомня, че това бе най-скандалният художник от “Сенсейшън” в Бруклинския музей. Неговата чернокожа “Божия майка”, заобиколена от голи задници и слонски изпражнения, според кмета Джулиани обиждала католиците в Ню Йорк. Дискусията около тази всъщност доста декоративна и безобидна творба продължава вече месеци наред в специализираните и неспециализирани издания в страната. Изглежда съвсем естествено, че скандалният от октомври художник вече има самостоятелна изложба в началото на ноември, в която постери на “Божията майка” се предлагаха по 10 долара... До бившия пазар на месо са групирани няколко галерии, една от които - Trans Hudson, представяше “Пластична живопис” на Джордж Пек. Композициите от найлон и муселин са закрепени направо на стените с карфици. Този принцип се оказва все по-разпространен в галериите в Ню Йорк, създавайки впечатляващите големи мащаби на изкуството там. На западна 22-ра улица се намира един от най-престижните центрове на съвременно изкуство. Въпреки името си - Dia center for the arts, той съвсем не представя диапозитиви, а предимно инсталации и видеоарт на четирите си етажа, покрива и двете си външни пространства. Те не се занимават с emerging автори, а предпочитат утвърдени имена, с които допълват колекцията си. Представените в центъра експозиции (за разлика от галериите, тук изложбите стоят по няколко месеца) са грамадни метални скулптури на също така масивни постаменти-легла от Томас Шюте на първия етаж; пространство, разделено на стаи със стени от прозирна материя и разноцветни неони на Робърт Ъруин - наистина впечатляващо призрачно и заслужено откупено от Диа центъра; две видеостени на “Двойна визия” от Стан Дъглас и Дъглас Гордън - огледални прожекции на стар филм и на битово-философски разговор на двама в стая (зрителят не толкова следи разговора, колкото следи изчезването и появяването на образите в пресечната линия на кадрите, създаващи парадоксалното впечатление, че единият си говори сам, бори се със себе си или с детайли от другия и т.н.). На покрива е направена остъклена лабиринтна тераса, а хората, които са в нея, се виждат с главата надолу от вътрешността на карета - това е произведението “Белязани от времето” на Родни Грахам и Вера Лутер. На западна 19 улица се намира изключително популярното пространство “The Kitchen”, съчетаващо театрална зала и галерия. Там гледахме възстановка на стар пърформанс “Дали и в Китай пощальонът звъни два пъти”, дълъг близо час и половина. Галерията пък представи видеоинсталацията на българския художник Красимир Терзиев “Everything seems to be all right” (като завършек на неговия ArtsLink проект от 1998 г.). Работата представяше лицето на автора, чиито две половини имат самостоятелен и много занимателен за публиката живот. Предимството на Челси е, че засега там не личи толкова пълната зависимост на художника от галериста и/или куратора. За разлика от установената ситуация в Сохо, тук преобладава все още оптимизмът на преместването и демократичността на новото място.
Диана Попова