Шокиращ диптих

Новият документален филм на Марин Марчевски “Тъмните часове не се броят”, сниман 20 години след “Състезатели”, разказва за същите четирима приятели от Търговище - Гошо Паниката, Бончо, Цецо и Неделчо. Двата филма образуват диптих, разказващ за метаморфозата на човека, застигнат от социалния катаклизъм, но достига до изводи, далеч надхвърлящи рамките на елементарната опозиция старо/ново. Диптих, посветен на всекидневността, която е истинското, но труднодостъпно царство на кинематографа. Всекидневността, както казва Морис Бланшо, е най-мистичната тъкан на живота, която не само поражда стихиите и стълкновенията на времената, но и ги преодолява. Всекидневността удържа битието на човека и ни го разкрива извън езика, в неговото истинно зачатие и ставане. Всички по-важни проявления на човешката природа гнездят именно там. Затова личният живот на човека е най-загадъчното явяване на живота, най-многообразното в човешката екзистенция. Затова и когато киното се добере до личния човешки живот, нашият поглед се “размагьосва” и ние проглеждаме в самото лоно на живия живот. Голямото постижение на този диптих е, че той се спуска тъкмо до неразложимото дъно на екзистенцията, където най-простите битийни актове разкриват истинността на пребиваването на човека. Всякакви допълнителни наслоявания - идеологически, естетически, морални са свалени тук и се достига до оня чист, непорочен гледец на кинематографа, визиращ самото това човешко живеене-в-света. Във филма “Състезатели”, заснет преди двайсет години, се набиваха на очи няколко важни теми, които трябва да припомним. Първата, фрапиращото отсъствие на общественополезен труд. Тук хобито (строежа на любителски състезателни коли - бъгита) е изтласкало “официалния” труд, който въобще не присъства във филма. Героите са като деца, които безгрижно си играят. Професионализъм, профилизация, мотивация - такива неща не съществуват; в хобито главното е личното творчество, самоизявата на групата приятели. Това характерно “отчуждение от труда” прави хобито маргинално и инфантилно занимание, но за сметка на това го свързва с удоволствието и самоизграждането. Тук е уловена двусмислената парадигма на социалистическия труд, който със своята непривлекателност поражда у героите асоциално поведение. Бъгитата стават култура на бягството от принудата, култура на мечтаенето, но извън обществото. Друга тема в “Състезатели” - липсата на на семействеността като фактор на живота. Четиримата приятели са винаги заедно. За тях не само обществото, но дори и семейния бит не съществуват. Те живеят заедно и сами, сякаш изолирани от близките си - без майки и бащи, без съпруги и деца. Това е култура на скъсването с патриархалността у хора, все още патриархални в много отношения. Това не е нито градска, нито селска култура, а култура на мъжкото приятелство, на социалната солидарност, на съзаклятието на малката група... Следваща тема - характерните мутации на словото. В “Състезатели” липсва индивидуалност в говоренето извън групата, липсва монологичността. Четиримата млади мъже или умуват как да измайсторят нещо около бъгито, или си бъбрят в кръчмата, или говорят заедно пред камерата, допълвайки се един друг. Затова тяхната оскъдна изповед е колективна. Тяхното слово става култура на надиндивидуалното и култура на неизразимото. В повечето случаи словото не сработва - героите или не умеят да се изразяват, или не вярват това да е възможно чрез думите, или се разбират без думи, а на нас нямат какво да кажат. Словото не е диалогично извън тайния език на групата. Словото е затворено и затова е сакрално за посветените, които го споделят. По тази причина английските песни в кръчмата са на някакъв полуанглийски език, защото нито тези, които го произнасят, нито тези, които го слушат, го разбират. Но това е без значение, понеже това е езикът на отвъдната (западна) култура, езикът-символ, подгряващ страстта към бягство от родната езикова среда, банализирана от втвърдената социална норма. И още една тема - скупчването на тела. В “Състезатели” периодически се появяват цели тълпи хора, които просто висят някъде, или “щъкат” насам-натам, както би се изразил Радичков. Навред групи хора - на улицата, на панаира, на състезанието с бъгита, на пехливанските народни турнири. Тези тела стават концентриран израз на колективното лоно, отгдето извираше животът на всеки човек. Тълпи в безкрайно време, тълпи без време, но в някаква неосъзната дологична (примитивна) община. В тълпенето се крие неустоимият чар на солидарността, породена от смътно осъзнаваната обща участ. Това е култура на мнимата свобода и на силната асоциална солидарност на тълпите. Това е култура, породена от изолацията. Невъзможно е да се говори за “Тъмните часове...”, без да се припомнят тези теми от “Състезатели”, понеже тъкмо тяхното развитие се проследява след двайсет години. И така, виждаме същите хора, но вече захвърлени от живота в радикално променена социална среда на преход от социализъм към либерално общество. И ето, трудът се е появил, именно общественополезният труд. Гошо е станал частен земеделец, Бончо работи за Гошо, Цецо има своя инженерингова фирма за ноу-хау, Неделчо строи частна работилница-сервиз за автомобили. Появява се и семейството - изповедта на Гошо, например, става в дома му, в кухнята, в присъствието на дъщеря му, която дори често говори вместо него. И Неделчо, и Бончо, и Цецо споменават за семействата си, съобразяват се с тях, живеят и се трудят заради тях. Всичко това е разделило приятелите; от прежното съзаклятничество е останал само споменът. По отношение на словото - всеки от героите говори вече сам. Заедно с това обаче се забелязва и избледняване, десакрализация, дори профанация на словото - то е станало функционално, жаргонно, неприлично. Неделчо говори банално. Цецо прави опит да обобщи промяната в живота си, но си служи с клишета. Бончо поначало е скаран с думите, но също изразява чрез тях някакъв социален смисъл (”Положението ще се оправи, ама няма да бъдем живи”). При Гошо е най-интересно - тук наблюдаваме сблъсъка на две култури. Едната е представена от режисьора, който през същите тези двайсет години е живял извън България и е усвоил културата на изразяването, т.е. умението всяко явление да се обясни смислено чрез думи. Другата култура е обаче култура на недомлъвката, на социалния опит, който е толкова смазващ и объркан, толкова противоречив, че сякаш поначало не може да бъде изречен, формулиран. Тук наблюдаваме мъчителен срив у Гошо, който си дава сметка, че думите са безсилни да предадат вярно тъмния демон на случващото се. Дъщеря му се опитва да му помогне, като “изясни” нещата, но Гошо или я прекъсва, или тя млъква сама, осъзнала невъзможността да се говори истинно за преживяното. И тук започват въпросите. Въпроси съществени, защото сме видели четири човешки съдби в най-хубавите им години, в два съвършено различни социални космоса, при това в извора на битието им - тяхното всекидневие, където се ражда и умира всичко, свързано с човека. Тоест тук се сблъскваме с истината, такава каквато е, прозрачна, сякаш я гледаме с божия поглед - непреднамерен и тайнствен, необясним и противоречив. И сме шокирани от този диптих, защото виждаме миналото и настоящото житие на героите, поставено в плоскостта на най-важните неща в живота - труда, семейството, изповедността, солидарността, щастието. И тук пред нас, постепенно, но властно се открива една неочаквана перспектива, една непонятна дълбочина, на каквато е способно само истинското изкуство. Виждаме извечния конфликт между индивидуалната и социалната стихия на човешката екзистенция. При каквото и общество да живее човек, той трябва да се приспособи към него, защото иначе не може да съществува. Но заедно с това виждаме, че човекът винаги се стреми да преодолява зададеното социално начало. По правило социалните норми възпират човека в неговите свръхразумни и интуитивни импулси. Енергиите му се простират далеч отвъд социалния хоризонт и всъщност цялото достойно усилие на човека е да бъде не социално животно, а културен индивид. В “Тъмните часове...” намираме два пласта на живеенето. Единият е нуждата от вкореняване и адаптация към промененото социално статукво. И тук намираме героите коренно променени, както вече споменахме - в сферата на труда, семейството, словото. Но шокиращ е другият, екзистенциалният пласт, който надхвърля равнището на обществено обусловеното битие. Същото раздвоение намираме и в “Състезатели”. Социалният пласт присъства и удържа героите в собствените си стеснени граници. Но бидейки и свръхсоциално същество, човекът преодолява социалното и тъкмо този по-висок, мистично-екзистенциален пласт до голяма степен владее и осмисля живота му. В “Тъмните часове...” стягащата примка на социалната норма е приземила героите. Откриваме полезността й в смисъл на координиращ фактор на човешкото общежитие, без който би настанал хаос. Но заедно с това виждаме и ограничаващата й стихия. Колкото социалната норма става по-регламентирана и по-дисциплинираща, с толкова по-заслепяваща сила тя, в хоризонта на екзистенциалното, се превръща в санкция. Социалната норма при социализма е ограничаваща, тя не носи удовлетворение нито от труда, нито от семейството. Затова се появява групата приятели с тяхното хоби и общ сакрално-затворен монолог, които са алтернатива на социалната санкция. Социалната норма при прехода към нов тип обществено устройство (либерална демокрация) също е ограничаваща. Много от елементите на мечтанието сега са променили функциите си - бъгитата са изчезнали, освен в спомените или нарисувани върху стената в дома (Неделчо); любителските радиостанции от миналото внезапно са станали полезни инструменти при селскостопанската дейност на фирмата; любителските занимания на Бончо да майстори сега вече са се превърнали в поръчки; изобретенията на Цецо (слънчевия часовник) чакат не само приятел-ценител, но и своя купувач. Но въпреки този процес на опредметяване на мечтата и на знаците, героите страстно, макар и смътно (както и преди) търсят алтернативния, спасителния, уравновесяващ и извисяващ духовността им хоризонт на извънсоциалното. Този изконен стремеж великолепно е предаден чрез финалния епизод, когато старата група приятели заминават за върха на близката планина, за да монтират там огромно съоръжение за любителска радиовръзка със света. Тук английският език вече не е символ - той е влязъл в употреба, той е начин на общуване. И въпреки това - метафората е повече от ясна. Това е език на особняците, на нова група, която се оформя, този път в европейски и дори световен мащаб. Отново съзаклятници - този път радиолюбители, които търсят общуване и смисъл за неясното влечение на душите си извън социалното и извън обществената норма. По парадоксален начин този филмов диптих за всекидневността тогава и сега, разкрива невероятната дълбина на човешката природа, обречена да бъде нещастна при всяка социална директива и статус на обществения живот. Става ясно, че щастието е извън социално детерминираното и се състои в способността да го преодолееш и да откриеш тайното съзаклятие на приятелството, на мистичното хоби, на нерационалното мечтаене... Това са нерегламентираните сфери на етическото съществуване, както го определяше Киркегор. Киркегор обаче отделяше и още един, по-висш хоризонт на екзистенцията - религиозният. Филмът показва тоталната липса на подобен религиозен ипостас на живеене. Той е подменен и смесен тъкмо с етическия хоризонт. Комбинираното въздействие на санкциониращата и възпираща социална рамка с отсъствието на религиозна потребност водят до засилване на етическото начало, свеждащо се до неясното мечтаене, блуждаенето на тълпите, смътно чувстваната солидарност... Такъв освободен и проницателен поглед върху човешката природа е възможен само при майсторите. На помощ идва и принадлежността на автора към две култури едновременно - източната и западната, което избистря наблюдението. Марин Марчевски е живял в България, когато е създал “Състезатели”, но после е живял в Западна Германия. Той познава и двете социални рамки - и социалистическата, и либералната. Той разкрива истини “отвъд доброто и злото”, отвъд публицистичната и идеологизирана (митологизирана) представа за по-добрия и по-свободен Запад в сравнение с изостаналия и несвободен Изток. Взрян в мистичната тъкан на всекидневността на героите тогава и сега, той достига до прозрения, надхвърлящи всякакви нови и стари митове, разрушава “кодирания” поглед (трудната мечта на Андре Базен) чрез простата сила на своята любяща камера. Пред нас се изправя непознатият ближен човек. Човешката битност се оказва много по-дълбока, отколкото социумът и политиката искат и могат да ни я покажат. Човекът е духовно същество. Човекът е културен. В това се състои трагическата обреченост на въжделената, но невъзможна пълноценност в света. И добро ще бъде онова общество, което не ограничава културността (етиката на мечтата), а което я стимулира. Но засега ние не познаваме такова общество, а и едва ли то е възможно. Мечтата е нерентабилна, неефикасна. Тя не служи за нищо, освен за щастието на човека. Тя определя не стандарта на живот, а качеството на живота. Диптихът на Марчевски ни изправя пред неразрешими противоречия и тъмни пластове тъкмо поради възможността да съпоставим несъпоставимото и да осъзнаем, че човешката екзистенция на земята е нещо наистина космическо, а не някаква социално обусловена категория; че тя е двусмислено-мистична, а не еднопланово рационална. И че човекът върши мисия, различна от икономико-общественото и гражданското му назначение, мисия тайно назначена и промислена. Всяко нейно неволно или целенасочено ограничаване ще бъде свързано с бъдещи катастрофи и беди за човека. И оттук важният извод, до който ни довежда филмът - скритият източник на бедите и екзистенциалното нещастие на човека е тук, в прекъснатата етическа и свръхопитна ориентация на човека. Това именно са тъмните часове на деня и нощта и те се броят.
Красимир Крумов

Тъмните часове
не се броят
Германия/България Сценарист и режисьор - Марин Марчевски Оператор - Емил Герасимов Продуценти: Марин Марчевски, Росица Вълканова Официалната премиера на филма ще бъде на 28 януари в Дома на киното. След това ще бъде прожектиран в столичните кина.