Джоконда - висша акробатика
Първокласен спектакъл от голямата европейска професионална традиция. Не питам как се стига до такъв тук и днес. Висша акробатика и с метлата, и с робот “Рейнбоу”. Рецензирам. Печелиме най-вече “замяната”. Една безкрайно трудна за инерциите на кой да е състав “замяна”: изисканост на формата вместо нажежено преживяване; благородство и строгост - вместо придържане към натурата. Извършена е, разбира се, още в самия постановъчен замисъл, избрал обобщението пред разказа, колкото и печеливш да е той със своята жарка прочувственост. Мисля си дали и тук не се крие една от причините Ариго Бойто, автор на шедьоври като либретата на “Фалстаф” и “Отело”, да се е скрил зад псевдоним-анаграма на времето? В Националната ни опера “Джоконда” от Амилкаре Понкиели (1834-1886) е населена с едноцветни ярки характери с един-единствен по-сложен между тях - на самата Джоконда. Тази Джоконда достига саможертвата съвсем не само през изтезанията на несподелена любов, през тревогата за безпомощната майка и яростното съперничество. В нея живее улицата - една своеобразна Есмералда на Юго - и тя зачертава в самото й излъчване, в осанката, в жестовете, тъй неотделимата от нрава на певиците потребност от оперна красивост. Реакциите са живи и спонтанни, в същото време понесени от стихията на невероятен глас и едно пеене само по себе си обобщение, пластичен монумент послание към човешкия дух. Гена Димитрова е рядък избраник на оперния театър, у когото липсва каквато и да е измама,и то не заради феномена на гласа или висотите на постигнатото с него. Щедра и истинна е природата й, голямо и честно сърцето й. От непозната за нея вселена са преструвките, любуването и позата. Около тази Джоконда кръжат характерите с единствена доминанта, която оставена да се разлива на сцената би върнала театъра ни десетилетия назад. Макар и с авторска доминанта. Барнаба би бил просто оперен злодей - а Живко Пранчев и постановчиците го правят умен, пресметлив и съмняващ се (е, без финала на операта, където певецът му пусна края) поне на премиерата от 18 декември. Лаура би се възприемала просто като красива жена, която пее трудна партия, а сега тя дълго прикрива онова чувство към Енцо, заради което превъзмогва слабостта си (точна е и пее отлично Елена Чавдарова-Исса). Енцо? О, каква благодат е да притежаваме тенор с такава мощ, равновесие и сигурност, какъвто е Румен Дойков. Алвизе Бадоеро (Никола Гюзелев) - ето другото съвършено съвпадане на замисъл и интерпретация в спектакъла: могъщи страсти, но застинали в черна лава от фанатизъм, високомерие и жестокост. А Сляпата на Стефка Минева - певица, която моделира с все по-тънко длето детайлите на своите роли - навярно умишлено пренася традициите на тълкуване на образа и въздейства като тъкан, която съединява нишките на утвърденото със своите свръхчувствителни сетива и неовладявано предчувствие за ужас. Няма и една роля включително и епизодичните без подобаващо покритие в постановката и без изрядна сглобка с общото въздействие. Към зримия образ на спектакъла принадлежат и две задължителни съставки, които при това решение бих поставила най-горе, между първите от певците: костюмите на Салваторе Русо и хореографията на Флавио Донати. Те придават на постигнатото и една необикновено висока естетска стойност. Любуваш им се като на модели висша мода, а в същото време усещаш Понкиели съвсем до тях, заедно, в една красива и чудновата, създадена с общите им усилия “епоха”, в която чуваш звуци, долавяш аромати, съзерцаваш форми от къде ли и кога ли не, но всичките от чист извор. Да, първокласен спектакъл от голямата европейска професионална традиция. С такъв състав и такава постановъчна мощ (Пламен Карталов - Георги Нотев - Салваторе Русо - Флавио Донати - Виолета Димитрова и Христо Казанджиев) “Джоконда” е сред водачите ни по пътя към ново национално самоутвърждаване. Сигурен. Реален. Без условия.
Розалия Бикс