Трябва да се чете!

Марсел Пруст много се ядосвал, че жената, която се грижела за крехкото му здраве, изобщо не проявявала интерес към писанията му. И от време на време я навиквал с “трябва да се чете”. Тя всъщност четяла, но все разни женски списания и книжки, които били твърде далече от неговите литературни разбирания. Радиожурналистиката ни обича да се самоизживява ту като навикващия Пруст, ту като навикваната прислужница. Натрапващо се неосъзната игра с осведомеността на аудиторията. Минали-неминали новогодишните празници и от радиото започнаха да поучават слушателите по разни въпроси. Като например кой е Христо Ботев и какво е мястото му в нашата история. Предвид нарастващата апатия към писаното слово, възпитателната функция тук е необходимост, а не пожелание. Като задължение се възприема и използването на клиширан език при всеки повод от българската история. Така от Ботев остават само следи от гениалност и революционност, които без да са неверни определения, все още нищо не казват. За да заиграе радиопосланието - четете Ботев, защото не го познавате - се търсят звукови илюстрации. Анкетите с недоограмотени българи всяка година отново и отново трябва да ни убеждават в гражданската небрежност. И да ни накарат да се заслушаме в журналистическия радиоанализ, току-виж научим нещо ново за Ботев. А от там - клишета, взети от иначе “отречени като идеологизирани” литературни критици. Обидно дори за слушатели, които не могат да възпроизведат нито ред от Ботев, но все пак могат да го посочат на снимка. Обръща се смисълът на посланието и слушателят остава с гордото самочувствие, че знае достатъчно и няма нужда да му дават акъл. Благородната задача по популяризирането се издънва заради лошо изпълнение. Прустовското радионачало се е разтворило. И тъй като “случаят Ботев” не е изключение, все повече доводи се натрупват в полза на тъжната теза, че мястото на радиото е по-скоро в позицията на поучавания, а не на поучаващия. В този контекст иначе неприветливата реплика “трябва да четете” на здравния министър към БНР - журналистки не звучи страшно. Добронамереното желание да се изкопчи досега неизвестна информация, и то директно от източника, бе сломено от откровената забележка на министъра, че интервюиращите го са неосведомени. Конфузна ситуация, която обаче дава възможност на слушателите за идентификация с журналистите по линията четене-нечетене. Има още един възможен вариант -той е свързан с идеята, че в радиото трябва да се говори, а не да се чете. Ако това е вярно, то тогава се обезсмисля вземането на поучителни пози пред слушателите. Поне някои от радиожурналистите вече знаят колко е неприятно да са в ролята на наставлявани. Въпреки това, дори без да им се казва, за повечето от тях продължава да е валиден императивът “четете”.

Вяра Ангелова





От въздуха
подхванато