Тухлите на балканската стена

Беше 8 ноември 1989. Югославия вече не съществуваше в съзнанието на света. Властите в Източна Германия току-що бяха обявили, че ще пробиват дупки в Берлинската стена и в полунощ обявиха Берлин за отворен град. Студената война и фалшивото разделение на Европа свършиха. Знаех, че се задаваше началото на друго, основаващо се по-силно на историческите традиции разделение на Европа. Вместо демократичната Западна Европа и комунистическата Източна Европа, сега щеше да има Европа и Балканите. Но кой ли се интересуваше? Аз определено не бях на мястото на Събитието. Попаднах толкова далеч от Събитието, и по време и по място, колкото далече бяха самите Балкани.

Този цитат от политически важния пътепис на Робърт Каплан “Балканските духове” може да служи като задължително въведение към съвременната литература за миналото и настоящето на Балканите. Това не е просто рефлексия върху невидимата Балканска стена, това е тухла от Стената. В него се съдържат по-голямата част от митовете, които направляваха мнението на Запада за региона през последното десетилетие. Дълго време писането за Балканите беше като пътуване през долината на стереотипите. Сега, когато Балканите са мястото на Събитието, нещо повече, Балканите са самото събитие, нуждата от радикално преразглеждане и преконцуптуализиране на дебата за Балканите е не само интелектуален, но и политически императив. “Да си представим Югоизточна Европа” е отговор на този императив. Книга с политически амбиции и артистична страст. Съставена от екип историци, социолози, антрополози, политолози и икономисти от всички балкански страни и от хора, работещи и на Балканите, и на Запад, тази книга не принадлежи към съвременния поток от най-търсената литература за региона. По странен начин тя загърбва някои от най-основните въпроси в балканските изследвания. Не се занимава с търсенето на реалните или въображаемите граници на Балканите, не пита кой е виновен и кой невинен. Според авторите Балканите просто са съставени от държавите, взели участие в Балканските войни от 1912-1913 година. А точно тези войни са в основта на идеологията за “лошите, побъркани Балкани”. Книгата е предпазлива в обвиненията си към Запада. По време, когато много учени “откриват” ролята на Запада в балканизацията на Балканите, авторите й не се поддават на съблазънта на постколониалните парадигми. Книгата е предпазлива и в обвиненията си към “изконните етнически вражди”, религиите, комунизма и дори посткомунистическия национализъм. Името на Слободан Милошевич се среща само седем пъти в 333-те страници на книгата. А това е постижение само по себе си. Внимателно се борави с данните, взети от икономическата история, и с патоса на теорията за модернизацията. Книгата по принцип е подозрителна към всички големи обобщения за произхода на балканските несгоди. Заглавието “Да си представим Югоизточна Европа” повече от всичко издава амбицията на авторите да повлияят върху сегашното вземане на решения. Книгата се опитва да открие Югоизточна Европа, а не да си представи Балканите. Проектът има много повече общо с конструиране на бъдещето, отколкото с обяснение на миналото. По парадоксален начин бъдещето винаги е отсъствало от традиционните дискурси за Балканите. Балканите по дефиниция бяха концептуализирани като история, като минало. Но за да разбереш Събитието, понякога трябва да се опиташ да забравиш Историята. Втренчването в историята, доминирането на историческия дискурс са едни от ключовете към разбирането на неуспеха на балканския дебат. В този смисъл книгата е странна. Тя е самотна на библиотечната лавица. “Да си представим Югоизточна Европа” е фактически рожба на две майки. Едната е книга, другата е война. Интелектуално “Да си представим Югоизточна Европа” би била невъзможна без книгата на Мария Тодорова “Да си представим Балканите”*. Концепцията на Тодорова за балканското, деконструкцията, която тя прави на образа на Балканите, създаден от популярните политически представи на Запада, са изходна точка не само за академичния, но и за новия политически дебат в региона. Много и различни политически и интелектуални партии се опитаха да привлекат Тодорова за съюзник в този дебат. Националистите четат книгата като присъда над лицемерието и имперската доминация на Запада. От друга страна, сегашните демократични елити в региона намират в нея извинение за липсата на активна позиция към Запада. Академиците я възприемат като извор на вдъхновение. Студиите на Тодорова правят всеки опит Западът да бъде представян само като външен наблюдател или пък като арбитър в историята на Балканите да изглежда или циничен, или некомпетентен. Новият дебат, който започна с книгата на Тодорова, замести старата теза за еднозначността на Балканите с въпроса за това, как мислим за тях. В предговора си към българското издание Тодорова, понастоящем професор в университета във Флорида, пише, че ако живееше в София, книгата, която щеше да напише, нямаше да е същата. Каква ли щеше да бъде книгата на Мария Тодорова? “Да си представим Югоизточна Европа” се опитва да даде един от възможните отговори. Следвайки Тодорова в страстта й към нетривиални интерпретации, авторите проучват другата страна на “Балканизаторския проект” и по-точно как Балканите са си представяли Европа, подбирайки и прилагайки европейски модели, използвайки европейския речник на модерността, строейки европейски институции. И как самата идея за бягство от Балканите и влизане в Европа са донесли в региона и комунизма, и етническото прочистване като последно възможно решение. Отвращението към национализма и националните държави от началото на века, както и силното желание за европейска модернизация са причините повечето от балканските общества и елити да приемат комунизма и марксизма. Но най-провокативната част от книгата се занимава с ролята на социалните науки и по-специално с ролята на историческата наука в продуцирането на трагедии в региона. В прочутата си лекция от 1921 г. “Историците като политическа сила в Централна Европа” професор Сетън-Уотсън твърди, че специфичното за Централна Европа - а в нея той включва териториите от бившата Отоманска и Австро-унгарска империя - е не историята й, а отношението между нея и настоящия политически живот. В очите на Сетън-Уотсън историците са се превърнали в политическа сила на Балканите. Точно това отношение между минало и настояще прави региона толкова “тъмен” за европейския поглед. “Да си представим Югоизточна Европа” не е кой знае колко щедра на обяснения за неспособността на Европа да разбере своя “Йист енд” (буквално “източния си край” - бел. пр.). Според интерпретацията на авторите й, неразбирането на Балканите е инструментът, с който се пренаписва модерната история на самата Европа. “Етническото прочистване” не е нито толкова шокиращо, нито непонятно в контекста на практиката за “смяна на населението”, типична за Европа като следствие от Първата и Втората световна война. По някакъв начин Балканите винаги са били част от Европа, но те започват да символизират точно тези аспекти от европейската история, които Европа се старае да забрави. Днес Балканите са толкова неудобни и компрометиращи за Европа, колкото би бил стар нацист, опитващ се да държи реч на митинг на Германската социалдемократическа партия. В “Да си представим Югоизточна Европа” акцентът на изследването пада не толкова върху ролята на историците, колкото върху ролята на институциите, занимаващи се с история. Въпросът защо историческият ревизионизъм никога не е станал политически фактор на Балканите и защо най-разпространената интерпретация на отоманския период си остава функция на идеологизираните образи от 19 век, е един от най-впечатляващите проблеми, поставени от книгата. Подчертано е също, че ролята на държавата, пазарните неуспехи и измислените демографски проблеми са неизбежна част от разбирането на разпада на Югославия и балканските събития. Балканите загубиха най-решителната битка с модерността заради идеите, а не заради икономиката или институционалното си изграждане. Именно в идеите е предизвикателството на “Да си представим Югоизточна Европа” към сегашната политическа парадигма. Другата майка на книгата е последната война в Косово. Косовската война обаче е нещо като мащеха. Тя “осиновява” и възпитава перспективата на авторите. Международната интервенция в Косово се разглежда като най-яркия пример за науспеха на Запада да разбере Балканите и за науспеха на Балканите да разберат Запада. Войната на представите се е превърнала в реална война. Позовавайки се на икономически и социологически данни от последните месеци, книгата твърди, че за трети път през този век Европа рискува да загуби Балканите. Проучвайки документите, появили се в дните след приключването на войната, и плановете за реконструкция, залегнали в Пакта за стабилност, книгата поставя под въпрос интелектуалните основи, на които е базирана политиката за регионална интеграция. Регионалната интеграция на Балканите не е бюрократичен, а интелектуален въпрос. Но това е и въпросът, който международната общност никога не се е осмелявала да постави. Според авторите, в момента Югоизточна Европа съществува като особен регион, за който се говори само с термините на сигурността и който се гледа само отвън. Моделите на търговия и инвестиции показват, че Югоизточна Европа не е интегрирана икономически. А транспортните модели правят по-лесен пътя от София до Токио, отколкото от София до Подгорица. Самовъзприемането и идеологиите на нациите в региона показват, че той е разнообразен в културно отношение. Общото историческо минало е концептуализирано като заплаха за националната идентичност, а не като източник на единство. Страните в този регион дълго време са смятали регионалната интеграция за риск, а не за възможност. За разлика от обществата и елитите в Югоизточна Азия, които са обхванати от манията да бъдат различни от Запада, обществата в Югоизточна Европа са обхванати от мания да бъдат като него. Ударението върху “еднаквостта” е най-важната причина за неуспеха на продемократичните и прореформаторски елити от региона, които така и не разработиха специфична визия за развитието на Балканите. Твърдението, че предпоставка за успешната реконструкция на Балканите са регионалната визия и регионалният дебат, е ядрото на политическото послание. За авторите опитът да си представят Югоизточна Европа не е някакво упражнение по трудност или по политическа коректност, а интелектуален диалог между Запада и Балканите. Те открито изразяват вярата си, че реконструкцията може да бъде успешна само в мащабите на саморефлексията и изграждането на идентичност. И тази представа е форма на критически диалог. Не би било преувеличено да кажем, че “Да си представим Югоизточна Европа” се превърна и в интелектуално, и в политическо събитие. Има само един проблем с тази вдъхновяваща и рушаща бариерите книга - че тя още не е написана. Тя е само очакване, но не и текст. Но да си представяме тази книга прилича на това да си представяме Югоизточна Европа - мястото на Събитието, и като мястото, където социалните науки все някога ще дойдат.
Иван Кръстев

Превод от английски Ирина Илиева




* Todorova Maria, Imagining the Balkans, Oxford University Press, 1997. На български книгата на Мария Тодорова е издадена под заглавие Балкани, балканизъм от фондация “Българска наука и култура”. София, 1999.