Уважаеми г-н Бодаков,
По повод материала ви “Поети сме, ама недотам”, публикуван във в-к “Култура”. Наскоро по една от новите телевизии разбирач убеждаваше зрителите, че музиката на 90-те не родила нищо ново. Днес, един уважаван от мен човек, в уважаван от мен вестник твърди, че изминалата година не донесла (почти) нищо ново в българското литературно пространство. И си мисля, що за негативизъм обзема културтрегерите ни, що за еснафщина... Съгласна съм с много от твърденията в материала ви, но като цяло духът на отричането ме ужасява. Приятел и аз издадохме стихосбирка това лято. Една от многото, знам. Разочарованието ми от бетонната стена, издигана пред мен от всички места, където се опитах да помоля за разпространение, бе огромно. Една след друга големи и малки книжарници отказваха... поезия трудно се продавала, имало много, полиците били затрупани, а пък за непознати автори - абсурд. Сега - вашата статия - още една тухла в стената на игнорирането. Наистина има поезия у нас, пише се, издава се. Но за разлика от вас не считам, че това е лошо. Количеството за сметка на качеството - да, но пък - колкото повече, толкова по-добре, не мислите ли? Не е ли по-добре да има много пишещи, вместо сиви несретници? Не е ли по-добре емоциите да се изливат в текст, вместо да се потискат с успокоителни? Не е ли по-добре създаденото в момент на творческо вдъхновение да бъде съхранено за по-дълго от пожълтелите страници на тетрадката и достъпно за хора и извън близкото обкръжение на автора? Не е ли по-добре броят на български заглавия, пък било то и с недотам достойна или излъскана поезия или проза, да конкурират тези на розовите корици по площад “Славейков”? Не е ли по-добре да утвърждаваме доброто, пък било то малко, вместо да отричаме всичко? Обидно ми е. Не за мен. За писачите, подложени на безмилостната ви критика. “Лирическата 1999 е смътна, обилна. Пресища и отблъсква със стихотворните си книги. В тях няма отчетливо оригинално преживяване на пишещия човек. Липсва пределност в обмислянето на най-обикновено преживяване. Няма обрат в институцията на автора.” - само един малък пасаж от безспирните ви нападки. Предполагам като пишещ знаете ранимостта на душата на поета. Казвате, писането е отговорност. Не знам къде в този случай е вашата отговорност. Защо наранявате? Защо отричате? Защо сте толкова безмилостен и груб? Защо? Съжалявам, че облеченото с луксозни думи и натруфени изрази черногледство у вас е надделяло. Съжалявам, че прочетох този материал.
Жюстин Томс













Да, права сте. Точно така е. В килера вкъщи крия труповете на много поети. И ще продължавам да бъда безмилостен. (Доволен съм, че отзивът на Жюстин Томс приподписва ред мои твърдения. Ако пчелата не пристига, мечтата да пишеш лирика не стига. Колкото и голяма да е, искреността не може да компенсира една образована и трудолюбива дарба. По-весело е, че век след Нешо Бончев пак трябва да се повтаря, че почтеността и галантността с оглед на писането на литература са съвсем различни работи. А сме седнали да говорим за война на дискурси. Дано симпатичната наивност на Томс е мистификация, иначе лошо.) br>

Марин Бодаков