Срещата между правило и ценност

Разговор с Веселин Методиев

Христо Буцев: Днес е добър ден за разговор за гражданската активност в духовната сфера. И за въпрос като: кога ще стигнем европейското ниво на активност?
Веселин Методиев: В този въпрос се крие цялата същина на прехода от тоталитарно общество в демократично. Държавните институции сами не са в състояние да изграждат гражданска активност, особено в сферата, в която нося отговорност вече две години и половина. Духовната сфера не е място, където държавните институции ще определят реда. Държавните институции могат само да определят правилата. Един министър може да внесе в правителството законопроект, парламентът да го превърне в закон, т.е. в правило, съдебните институции да следят за спазването му, но това съвсем още не значи, че обществото ни е демократично, ако самото гражданско общество не санкционира, не превърне това правило в ценност. Могат да бъдат изградени много правила, които обществото да не приема за ценни. Срещата между правило и ценност ражда устойчивостта на гражданското общество, на демокрацията.
Христо Буцев: Въпросът е доколко нормите съответстват на необходимостите, на тенденциите в общество, доколко ги следват, доколко се стремят да ги “изтеглят” напред, да ги водят...
Никола Вандов: Тези процеси се преплитат...
Веселин Методиев: Точно така е. Когато обществото каже: не бива да нагрубиш другия, да му правиш зло, това вече ражда ценност; като държавна институция от тази ценност трябва да направиш правило и да го върнеш обратно на гражданското общество и то да се произнесе: това е правилото, което исках от държавата за тази ценност - да не нагрубявам, да се чуят всички мнения. В България обаче стереотипите поставят проблем - ние сме живи хора, живели в определено време, в което отношението гражданин-държава не работеше. Опитваме се да наваксваме - от една страна, чрез ренесанс на български обществени отношения от преди Втората световна война, градени още от Възраждането; от друга страна, да настигаме европейски правила, вече изградени на базата на ценности, които тяхното гражданско общество е прокламирало.
Христо Буцев: Въпросът обаче е дали самото общество, първо, носи в себе си онези ценности “от преди”, за които говорите, и второ, дали то има в себе си достатъчно желание да върви по пътя, който се чертае нормативно.
Веселин Методиев: Много е трудно да дам обобщаващ отговор, но мисля, че нашето българско общество носи в себе си всички общочовешки ценности.
Христо Буцев: Да слезем тогава на земята. Създадоха се училищни настоятелства? Работят ли те?
Веселин Методиев: Да. И именно училищните настоятелства активизират поведението на учителите и децата. Те ни мотивираха да създадем законопроект за общински училищни настоятелства, т.е. да изградим вече цялата институционална рамка, в която да работят училищните настоятелства. Когато има общинско настоятелство, то ще помогне да се изгради цялата мрежа, а и ще формира цялостна политика на училищните настоятелства на територията на дадена община.
Христо Буцев: Там където има настоятелства и те работят, учебният и възпитателният процес по-леко ли върви?
Веселин Методиев: Да, категорично, защото училищното настоятелство помага да се решат много битови въпроси, които институцията - било общината, било министерството - на даден етап не могат да решат. Простичък пример: обучението по информатика, създаването на компютърен клас. Когато усилията са и на общината, и на министерството, и на училищното настоятелство, компютърният клас е факт. Говоря не за сега, а за всичките тези десет години от 1990 г. насетне.
Христо Буцев: Тоест училищното настоятелство е обществена институция, която подпомага държавните усилия?
Никола Вандов: Би трябвало и да контролира.
Веселин Методиев: Може би тази му втора функция на контрол не е развита...
Христо Буцев: Да контролира обаче какво - учебния процес?
Веселин Методиев: Да контролира поведение на децата, на учителите; да се произнесе: в нашето училище смятаме, че има деца, които заслужават упрек поради лошото си възпитание вкъщи. От друга страна, да кажат: в нашето училище има учител, който не си върши добре работата, той не дава достатъчно знания, той по-скоро влиза в конфликт, вместо да води по пътя на знанието. Този контролен елемент е класически за българското Възраждане и за новото време. А сега училищните настоятелства все още не го ползват.
Христо Буцев: Нямате намерение да въвеждате права на училищното настоятелство върху съдържанието на учебния процес, на учебния материал?
Веселин Методиев: Не, няма го като практика в миналото. Не го виждам като необходимост и днес.
Христо Буцев: Защото крайната точка на свободата на училищното настоятелство е американският случай, където в отделни градове теорията на Дарвин е забранена за изучаване, тъй като родителите не вярват в тази теория.
Веселин Методиев: Не мога да си представя европейски пример в тази посока... А ние сме европейци и традицията ни е европейска. Когато градиш едно общество и една модерна държава, в която коренна традиция няма, а САЩ са емигрантска държава, тогава можеш да въвеждаш много новости и няма да срещаш никакви трудности. А когато си градиш образованието в традиционни общества, в които има култура и цивилизация, които непрекъснато ти напомнят за себе си, експериментите се правят внимателно. Много е погрешна и изключително спекулативна е представата, че през тези десет години в българското училище и образование са влезли американски модели. Аз за две години и половина не съм се срещал с американски модели. Дори, да кажем, тестът като инструмент за изпитване. В него има, разбира се, американски принос в образованието в световен мащаб, но в никакъв случай това не е американизация на българското училище.
Никола Вандов: Няколко пъти употребихте понятието “гражданско общество”. Съществува ли то у нас? Какви проблеми възникват пред него? Държавата съзнава ли полезността на съществуването на структурите на гражданското общество и какво прави тя от риторично словосъчетание гражданското общество да стане реален фактор за общественото развитие?
Веселин Методиев: Отговорът е - да, съществува в етап на развитие, не е нещо изградено, нещо завършено. Ще дам пример със себе си, разбира се, как аз търся този диалог с обществото. Появява се дебат, встрани от държавните институции, за университетската мрежа, и се чуват мнения: много са университетите в България, за малка България 42 университета са много. Започваме разговор, в който защитавам тезата, че нашата университетска мрежа трябва да се оптимизира, което не означава сливане, механичен сбор на университети, но означава общи усилия, като институционалната рамка може да бъде конфедерация - първа стъпка за общи усилия занапред. Върви този разговор, съветът на ректорите посрещна идеята много агресивно, реши, че държавата ще тръгне изкуствено да формира някакви нови университети. След това разбраха, че са сбъркали, започнаха да говорят за конфедерацията. Появиха се и други мнения, на отделни колегии: в една колегия казват, че това е разумно, в друга - че не е разумно. В крайна сметка след половингодишна дискусия не се стигна до общо съгласие. За конфедерациите не беше изградена норма, защото не се получи това съгласие вътре в обществото.
Христо Буцев: А вие не смятате ли, че даването на права на толкова много университети вреди на самия учебен процес, че то е в явна вреда на самите студенти?
Веселин Методиев: Ето едно мнение на гражданското общество, с което безспорно трябва да се съобразя. Моят конкретен отговор е следният: когато в 1995 г. българският парламент направи тази стъпка, не е било получено съгласие от обществото. Т. е. държавата е тръгнала да решава проблема, без да е постигнато общото мнение на обществото. Такава грешка се поправя много трудно. Но ще ви кажа и защо една промяна е постижима. Сега във Варна тече дискусия (тя, между другото, е тръгнала от 1992 г.). Там има един частен университет, едно висше военно училище и три държавни университета. Но там коментират тази ситуация, гражданската общественост започна все по-активно през последните две години да се включва в дебата. Лансирана е една идея от организацията, която представлява завършилите военноморското училище - те говорят за морска академия, много интересни неща, които споделят публично: във вестници, дискусии, правят се срещи между ректорски ръководства и академични съвети, след това хората се връщат в своя университет, споделят какво са чули, обсъждат го. Ето го постижението, това е едно място, където ще бъде постигнато съгласие и ще се намери решение.
Никола Вандов: По места се интересуват повече от престижността да имат ВУЗ в града си, отколкото от това какво ще “произведе” той, ще бъде ли обществено потребен. Качеството на образованието до голяма степен би трябвало да зависи от научния и преподавателския потенциал, а той не е безграничен.
Веселин Методиев: Ние говорим или за София, където е държавата в съзнанието на хората, или говорим за нашия град, и пропускаме мястото, което условно можем да наречем региона. Когато говорим, примерно, за университетите в Северна България, спокойно можем да погледнем нейния западен дял, да видим във Видин, Враца и Монтана какво е състоянието, да помислим малко върху този регион - той има ли изградени филиали, на кого са тези филиали, има ли нужда населението от този вид образование, което в крайна сметка дава професия. След това да отидем в централната част - Плевен, Велико Търново, Свищов, Русе. Прекрасен университет има в Свищов, с много богата традиция, градът се чувства университетско градче в онзи смисъл, в който сме го виждали в цяла Европа. Търново, с цялата му история, с цялата му носталгия по миналото и романтика, която носи. Русе, българският град на нашето Възраждане, най-европейският ни град. Ето, ако дебатът е погледнат през тази призма и се появи и регионът между града и държавата (в образа на София), тогава решенията по-лесно се намират и съгласието може по-лесно да бъде постигано. Когато конфронтацията е нашият град срещу държавата, решение няма.
Никола Вандов: Държавата не изпуска ли принципно по-важния контрол на изхода, контрола върху качеството на придобитото образование?
Веселин Методиев: Да, и по това имаше искане, а вече има и правило - държавен изпит в Закона за висшето образование, санкциониране на дипломата с държавния печат.
Никола Вандов: Как бихте коментирали съждението, че държавата заделя пари, за да получи квалифициран човешки ресурс, а той мечтае да напусне страната? Не финансираме ли по-богатите от нас?
Веселин Методиев: По показатели дали искаш да прекараш останалата част от живота си извън твоята страна, ние, българите, се намираме на най-малкия процент; да, ние искаме да пътуваме, искаме да работим другаде, но искаме и да се върнем. Точно Жечев казва в “Митът за Одисей”: това не е митът за странстващия човек, това е митът за връщащия се човек. Ето я българската гледна точка. Аз мисля, че малко се злоупотребява с желанието на младите хора да са мобилни. Младият човек иска да отиде да учи, да работи...
Никола Вандов: Ако работи там, значи ние произвеждаме потенциал, който другаде произвежда продукт...
Веселин Методиев: Мисля, че това е принос на българското образование, след като дава такава висока степен на възможности да се реализираш навсякъде.
Христо Буцев: Качеството на българското образование все още ли се смята за високо?
Веселин Методиев: В дадени области има категорични примери. Студентите от Софийския университет по физика над 50 процента веднага намират работа било в структури на европейските институции, в самите държави на Европа, било в САЩ. Този пример не може да изведе общо правило за всички, разбира се, но има определени области, в които наистина имаме принос и мисля, че можем основателно да се гордеем с това.
Христо Буцев: Прави ли се нещо за подкрепа на структури на гражданското общество, на тези самодейни (не ме е срам от тази дума) институции?
Веселин Методиев: Думата си има огромна стойност, когато е с цялата романтика на българското Възраждане. Тя е ценност. Какво може да се направи? Ще дам пак пример от собствената си работа. Заварих заповед на заместник-министъра на образованието от предишния екип да не се общува с неправителствени организации в средното образование. Те не могат да бъдат партньори, защото едва ли не ще “замърсят” българското училище. Точно обратния подход имаме ние - протягаме ръка на всяка неправителствена организация, която иска с нещо да бъде полезна. Но най-тежкото, което трябва да признаем, е, че нямаме силен неправителствен сектор, поради липса на инициативност на самите хора в гражданското общество. Тук няма упрек, по-скоро го казвам като констатация. Особено е характерно това за сектора култура. Непрекъснато се търси подкрепата на държавата в казионния смисъл - помещения, финансиране. Когато държавна институция се ангажира с помещенията и финансирането, волю-неволю ти ставаш казионна организация. Може би още едно обяснение е, че не е укрепнал финансовият свят. Българският бизнес не е укрепнал, ние сме притеснени от неговия произход, от манталитета му, ние се притесняваме да отидем на среща с него. Много тежък въпрос, нерешим от държавата.
Христо Буцев: Не знам дали се чувствате комфортно в българско правителство, след като констатирате, че обществого ни не се интересува много от собствената си съдба. Иначе щеше да си създаде собствени органи, които да работят в областта на културата...
Веселин Методиев: Има и друго: еретизмът на българина, стремежът към отрицание. Мисля, че е много важно това да бъде променено, но то става с волята на самото общество, на самата интелигенция. Трябва да се търсят конструктивните отговори. Казано по-простичко, аз имам правото да критикувам в момента, в който дам доказателство, че сам съм съградил нещо. Но да чакам държавата да се грижи за мен и да я критикувам непрекъснато, или да критикувам друга, например, неправителствена структура на обществото, мисля, че нямам право. Първо трябва да съм дал доказателства, че мога сам да свърша нещо. Обикновено критиката заради самата критика блъска нещата по нанадолнището.
Христо Буцев: Факт е обаче, че не мога да дам никакъв пример днес на група хора, с някаква колективна цел за постигане в областта на духовното - и които се организират, и чукат по масата пред държавни органи, пред обществени организации...
Веселин Методиев: Използвахте израз, за който веднага искам да кажа, че негодувам - да тропна по масата. Това не е мостът, не е пътеката, по която се минава. Разговорът изисква голямо умение от двете страни. Няма разговор само с една страна. Ние сме по-слабички в диалога. Това не е от днес, това е нещо, което наблюдавам в модерната ни история през последните 120-150 години. Бяхме склонни през 1990 - 1991 г. да казваме: комунизмът е виновен. Да, той е виновен, той е допринесъл за неумението да се разговаря, но то не е негово дело. Умението да водиш диалог е ключът към неправителствения сектор, към правенето на граждански сдружения, в крайна сметка, към тяхното финансиране.
Никола Вандов: Казвате, че правилата, стимулиращи развитието на гражданското общество, на третия сектор, са създадени, че проблемът е в осъзнаването, артикулирането на интересите...
Веселин Методиев: Три групи правила има. Първата са политически правила - този въпрос е зад гърба ни, тоталитарната държава си е отишла. Втората група правила са законите, уреждащи взаимоотношенията на културните институции. Може би не са най-добрите, трябва да се усъвършенстват, но ги има. Третата група правила са финансовите, там също има много работа, в момента главно поради валутния борд - силовите ограничения за данъчни облекчения, които са наложени, за да бъдат съхранени парите на държавата. Да кажа, заради доброто име на нашето правителство, ние завършваме 1999 г. с 6 милиарда марки валутен резерв - непознато явление за България. Разбира се, за да се получи това, нещо друго изостана: системата на данъчни преференции. Тази група правила обикновено най-често е тема на разговор в средите на културния сектор, и аз приемам обвиненията, че там има да се направи още много.
Никола Вандов: Кога според вас ще дойде времето, когато ще можеш да взимаш пари без притесненията, че утре ще бъдеш обвинен за вземане на мръсни пари?
Веселин Методиев: Не трябва да го чакаме, трябва да поемем отговорността. Когато взема пари от дадена фирма, за да издам книга, и бъда атакуван: “Ти от кого взе пари?”, трябва да мога да кажа: “Свестни хора са, изкарват си парите, помогнаха и на мен”. “Ама те са мутри” - примерно ми отговарят. Ще попитам: “Откъде знаете, че са мутри? Имате ли доказателства, та обвинявате тези хора?” Ние малко лесно лепим етикети и може би доста среди в нашия бизнес вече са чисти или са били чисти дори преди пет години и днес са готови да помогнат. Аз имах такъв проблем по повод отоплението на училищната мрежа в първата зима, която бях министър. Един от бившите министри дори написа: “Аз с дявола ортак бих станал, само и само да има отопление в училището.” Моят отговор е: с дявола ортак няма да стана, и не станах. Но това не означава, че няма да защитя онзи, към когото съм проявил доверие, молейки го да ми помогне финансово. Тоест ще поема отговорността за това, че даден човек си е платил данъците и е намерил възможност да ми помогне в моята работа. Говоря вече не като министър, а като човек, който иска да направи хубава книга с протоколите на Учредителното събрание с коментарии. Работя върху нея. Преписвам фактически речите и там, където искам да си кажа мнението, го правя. Работейки върху това от няколко години, си мисля, че трябва да го правим двама души. И в коментарите да има диалог върху речите, хубаво е да има две гледни точки, някъде може спор да се появи, моето мнение да е едно, а на колегата друго. Това за читателя ще бъде още по-полезно. Но тази книга сигурно ще струва няколко хиляди долара, които ще трябва да потърся, когато завърша работата.
Христо Буцев: През лятото на 1999 г. публикувахме интервю с Огнян Сапарев, ректор на Пловдивския университет. Той беше доста притеснен... Държавните университети ще вържат ли бюджетите с новия републикански бюджет?
Веселин Методиев: Да. Първо, не се намалява субсидията, тя се увеличава, с малък процент, разбира се. Второ, не беше премахнато изцяло платеното висше образование, а беше оставено да довърши докрай. Третото е, че държавната такса също е приход. За нея след вашия разговор с г-н Сапарев ясно и категорично беше разяснено, че тя не се облага с ДДС, от което се притесняваха господа ректорите, т.е. това е чист приход за съответния университет. Останалото е умението да си управляваш ресурсите. Без стриктно управление на собствените си пари даден университет никога няма да има финансова стабилност или финансово развитие.
Никола Вандов: Напоследък се оспориха изборите на двама ректори, превишаващи определената в закона възраст. Възниква въпросът за напрежението между автономията на ВУЗ-овете и задължителното спазване на законите.
Веселин Методиев: Мисля, че има достатъчно вътрешна сила в автономията на институцията вътре в университетите, за да се справят с подобни случаи. С тези два случая, например, много лесно може да се справят. Но трябва желание да се спази закона.
Никола Вандов: То е задължение...
Веселин Методиев: Задължение е, но знаете, че зад задължението стои човек, той трябва да има вътрешната убеденост, че трябва да го направи. Ако я няма, законът, дори конституцията са предвидили за това други институции, в случая - съдебните.
Христо Буцев: След като излязат от всички нароили се университети няколко поколения “недоносчета”, които не могат да си намерят работа, голяма част от тах ще умрат. Естествен процес който години, векове наред в Западна Европа е отсявал добрите от лошите университети. Ние имаме ли толкова време пред себе си, толкова хора?
Веселин Методиев: Поне две неща искам да кажа веднага. Първо, България има много време пред себе си. Това го казвам с абсолютна вътрешна убеденост. Като народ сме се доказали, с всичките си кривици и правици. Перспективата, според мен, не подлежи на никакъв остракизъм. Можем да иронизираме, можем да правим някакъв дебат, но това е по-скоро за да запълним малко свободно време. Второ, няма опасност от “недоносчета”. Този наплив към висшето образование в България след 1990 г. и тази огромна университетска мрежа не е българско явление. Познават се такива ситуации в Европа - особено след Втората световна война: рязко нарастване на броя на студентите. Обяснението е, че във време на икономическа криза всяко семейство търси решението за своето дете в това да го образова колкото се може повече, по-дълго, за да излезе по-късно на пазара на работна ръка, правейки го с ясно съзнание, че му дава още малко време да си потърси пътя в живота, а не че това висше образование със сигурност ще му даде неговата професия във времето. Тоест хората са направили компромиса в себе си с ясното съзнание, че младият човек няма да бъде непременно реализиран с университетската си професия в живота. Вярното е, че такива неща се решават дълго. В Англия въпросът с огромния брой студенти след Втората световна война е намирал управленски решения във времето, когато Маргарет Тачър в края на 60-те и началото на 70-те години става министър на образованието. Близо 30 години е решаван въпросът как да се намали приемът; разбира се, там не е имало такъв демографски срив, какъвто ние имаме в България. С други думи, тези хора ще си намерят пътя в живота, някои от тях ще успеят, други няма да успеят, мисля, че това е естествено, в това няма нищо фатално. Самата университетска мрежа със собствените си усилия трябва да реши въпросите колкото може по-бързо, да не чака момента, в който самият демографски срив ще я затисне - той е затиснал до IX клас българското средно образование. През 2003 - 2005 г. той ще се отрази и на висшето образование. Има колеги, депутати от опозицията, които ми казват, защо се занимаваш с всичко това, да му мисли който е министър тогава. Моят отговор е - защото така сме правили дълго време и затова сме на този хал. Нека вземем решенията сега, нека направим нещо сега, за да предотвратим трудностите, които ще се изсипят тогава. Ще ви дам пример в числов израз: в България са се родили през 1980 г. 127 хиляди деца, а миналата година 65 хиляди; тази година приемът във висшето образование е 45 хиляди първокурсници. Ще опрем до това: колкото деца са се родили, толкова да приемем в университетите. Това е нелепо. Не можем да взимаме такива решения, не са разумни - заради България, заради младите хора на България, заради науката на България, заради университетите на България.
Христо Буцев: Това означава целият този наследен преподавателски потенциал, който всъщност предизвика създаването на тези университети, да се пенсионира, да се намали.
Веселин Методиев: Вече започват и тези проблеми да се появяват. Пак с пример, който за съжаление се оказа типологичен: научих, че в катедрата по история на България в Софийския университет тази година при пенсионирането на един от професорите, при доста неприятния случай със смъртта на друг от тях и при предстоящото пенсиониране на третия професор по нова българска история, следващият в катедрата е главен асистент. Когато го разказвах това пред господа ректорите на медицинските университети в България, те попитаха: “За коя катедра при нас искате да ви кажем същото”.
Христо Буцев: Това означава, че професорите умишлено не дават професури.
Веселин Методиев: Това означава нещо, което проф. Николай Генчев - в типичния му стил на ирония и на сарказъм, го каза преди 15 години в Приморско по време на Школата на младите историци: “У нас няма школи, ние всичките сме в една, марксическа школа.” Това означава, че наистина не са градени школи, или, ако са градени някъде, те са много малко, те не са станали начинът на изграждане на приемственост. Сигурно има много фактори, обяснения и аргументи, но тази реалност тежи, тя трябва да е пред очите на всяка университетска среда, на всяка колегия, тя трябва да търси бързи решения. Зная, че са трудни, но трябва да ги търси, не може да ги намери държавата. Какво може да направи тя - да гради такива правила като случая с пенсионната възраст, т.е. да даде заявка, че трябва да се търси подмладяване и да го направи в правило...
Никола Вандов: Разбрах, че в НАТФИЗ освен г-н Руков никой не иска да бъде ректор...
Веселин Методиев: Ще ви дам политическия пример. Да се занимаваш с политика, при условие, че искаш да спазваш много точно правила, да се отнасяш с много голяма отговорност към това, което правиш, не е лека работа. Защото в политиката страстите и емоциите са най-много, обществото следи политиката най-много от всичко останало. Там ежедневието те кара да правиш компромиси в името на стабилността на обществото, на държавата. На хората, които се занимават с политика, им е много трудно поради тези неща. Тоест те са станали управленци не поради амбицията към властта, както обикновено се мисли. Лично познавам такива хора в нашата политика, които ежедневно понасят много големи трудности в личен план, но са се заели и го правят. Правят го с успех, по-голям, по-малък, но са се ангажирали. Не можеш да не се ангажираш, когато говориш за институцията, за твоята колегия, за гилдията. Ако стоиш само отстрани, ставаш еретик - както би казал Цветан Стоянов.
Христо Буцев: Стигаме до въпроса за производството на кадри в науката, а най-късо казано: за ВАК.
Веселин Методиев: Тази дискусия е към приключване. Тя върви 10 години, има много за и против. Сега предстои да бъде приет от правителството проект за закон за научните степени и звания, в който няма ВАК. Има система, която гарантира автономията на висшето училище да произвежда своя преподавателски потенциал, да го възпроизвежда в доценти и професори, и която гарантира чрез научното жури силата на докторантурите (както “малкия”, така и “големия” доктор). Много критика има, но мисля, че повече не можем да чакаме. Нека тази система започне да работи, нека премахнем администрирането в науката, и този риск, за който се говори толкова много, нека го поемем. Защото увеличаването на броя на доцентите и професорите в страната, които са млади хора, за мен е много приемлив риск.
Христо Буцев: Ако са доценти и професори с всичко, което седи зад тези думи...
Веселин Методиев: Те винаги ще бъдат доценти и професори под въпрос. Особено в областта на хуманитаристиката, защото мярката на световната наука в природоматематеческия дял е леснооткриваема. А е много трудно да направиш това в хуманитаристиката. Много е трудно да намериш мерилото в рамките на световните правила по история, по литература, по театрознание и да ги приложиш за онзи, който става доцент или професор по националната ти идентичност. Там винаги ще има спор, защото винаги колегията ще каже: “О, неговият труд за балканските войни не е най-добрият.” Винаги ще има такива спорове, те са естествени.
Никола Вандов: По силата на вашето предложение, ако човек е професор в Пловдивския университет и отиде да преподава в Шуменския, отново ли ще бъде професор?
Веселин Методиев: Не, той е професор или доцент на своя университет. Професор на България не може да има, той е за дадения университет. Когато позволиш на институциите да се развият неразумно, отговорността е много по-тежка; когато позволиш на хората неразумно да се развият, отговорността е много по-лека. Аз вярвам в хората, имам много по-голям скептицизъм към институциите, там правилата трябва да са много по-строги, за хората правилата трябва да са много по-свободни. Когато един стойностен учен е професор в Софийския университет, той безспорно ще печели от институцията, и ще губи, ако е професор в друг университет, където самата институция не му носи този престиж. Вижте политическия рейтинг - всеки, който е ръководител на институция, самата институция му носи положително влияние. Политик, който не е ръководител на институция, може да е два пъти по-активен и с повече умения, общественото внимание го изпуска от погледа си.
Христо Буцев: Да поговорим за така наречените българо-турски учебници.
Веселин Методиев: Няма българо-турски учебници. Има международни инициативи (за които съм давал разяснения в парламента) за обсъждане на текстовете от учебниците по история. Това правим и ние, и не само с Турция, но и с Румъния, с Гърция. Правили сме го и с Югославия, ще го правим и с Македония, с всичките си съседи. Турция е най-чувствителната тема, защото някак си не успяваме да надживеем миналото. Не искаме да потърсим идентичност чрез настоящето. Има неща, които са ни сблъсквали преди, има неща, които са ни събирали. Думите, с които работи Съветът на Европа, са толерантност, доверие. Никой не иска да ти каже: “Трябва да си пренапишеш учебника.”
Христо Буцев: След като румънците прочетат нашия учебник, където пише, че въстанието на Асен и Петър е българско, а в техния сигурно пише друго, след като и турците прочетат нашия и ние техния, какви са следващите стъпки?
Веселин Методиев: Румъния вече е направила стъпката. Румънският министър на образованието направи изцяло нов учебен план, в който акцентът е върху цивилизация и култура, не върху политика и върху сблъсъци. Аз дори малко се притеснявам, че той иска децата в IX клас да имат много добра грамотност върху Ренесанс, върху барок. Така че въпросът за династията на Асеневци по неизбежност ще излезе от дискусията, защото дискусията ще отиде другаде. Нашият предмет в образователния минимум след V клас се нарича “История и цивилизация”. Самото му име вече ни води в такава посока. Но ние не ще отстъпим от знанието за националната си история. В никакъв случай.
Христо Буцев: Тоест целта не е уеднаквяване?
Веселин Методиев: Не, то не е и възможно. След доста години можем да стигнем на Балканите до момента, до който Франция и Германия стигнаха - да се направи френско-германски учебник. Можем да си го поставим като задача, но тя не е изпълнима в близките години.

10 декември 1999 г.

В деня, когато България очакваше да бъде поканена за започване на преговорите за присъединяване към Европейския съюз, екип на "Култура" разговаря с Веселин Методиев, по това време заместник министър-председател и министър на образованието и науката. След реконструкцията на кабинета господин Методиев се върна в Парламента. Публикуваме разговора с него, защото сме убедени, че изказаните съждения са резултат на натрупан в продължение на две и половина години управленчески опит, който не бива да бъде пропилян