Новогодишен музикален фестивал’99-2000
Сред еуфорията около Нова година, обявявана за изключително събитие, свързвано с апокалиптични или трансцендентни идеи и пророчества, се изтърколи и 12-дневният “Новогодишен музикален фестивал”. Той продължи от 22 декември 1999 година до 8 януари 2000 година. Негов музикален директор сега е Емил Табаков. Ръководството на Двореца (НДК) години наред вече успява да поддържа това единствено мащабно музикално зимно събитие в София, като осигурява финансирането му и спонсорствата. Трудна работа, Дали тази година имаше повече пари, дали се прояви повече гъвкавост, но програмата бе значително по-интересна и разнообразна в сравнение с предишното издание. Тайничко се надявам, искам да вярвам, че започва възраждане на интереса към духовните, в случая музикалните, прояви. Дано стигнем до Ренесанс! А и софийската публика регистрира интерес към големите изяви на Фестивала, преминали “на аншлаг” в зала 1 на НДК. “Кармен” на Бизе привлече много публика не само защото от век и нещо е един от оперните митове, но и заради новите имена в изпълнителския екип. За Сара М'Пунга (италианка-заирка) се заговори от две години насам в световния оперен свят като за изгряваща звезда, лансирана в Германия, Арена ди Верона, Швейцария. След неотдавнашния й успех в суперпродукцията на “Кармен” в Амстердам бе поканена и у нас. Считат я за една от най-привлекателните изпълнителки на Кармен. Е, Сара-Кармен не можа да разбие сърцата ни с историята на любвеобилната и свободолюбива циганка, но пък фигурата, чарът, цялостното й излъчване са наистина неотразими. Може обаче да се спори за начина й на звукоизвличане, за известна недодяланост в музикално отношение, за отсъствието на достатъчно нюанси. Всичко това се усети от публиката, която не си потроши ръцете да я аплодира в най-прочутите откъси: Хабанерата и Сегидилята. Затова пък Красимира Стоянова (Микаела) възхити с високата култура на музициране, с прекрасния си глас и умението да го използва за пресъздаване на образ, изтъкан от светлосенки и емоция. Също както и - пак българин! - тенорът Божидар Николов: непознат за столичани, познат добре в Пловдив например. Повече от десетилетие той живее във Виена, където пет сезона е солист на Щатсопера; пял е на много престижни сцени и фестивали, предстои му участие в “Трубадур” по покана на Доминго (Вашингтон, с диригент прочутия тенор). Жалко, как чисто по нашенски подминаваме - кога от незаинтересованост, кога от инерцията, влачеща ни към все едни и същи познати неща - собствените таланти и личности, които правят навън името на България. Николов изпълни отлично Дон Хозе - с европейски алюр, с финес, вокално майсторство и забележителна фразировка. Много симпатичен бе Ескамилио на баса Стефано Риналди Милиани (Италия) - също певец със солидна кариера и школовка. Всъщност с “Кармен” бе възстановена една от магистралните линии във фестивалната художествена концепция на основателя Емил Чакъров. Нека си го спомним! И да благодарим на Емил Табаков, че поднови традицията. И сам направи една великолепна реализация, обединявайки певците, Националния филхармоничен хор, Детския радиохор и Софийската филхармония. Табаков представи една много силна интерпретация на шедьовъра на Бизе - с вкус, темперамент, грандиозни кулминации и ансамбловост от висока класа. И пак по схемата на Чакъров бе подредил няколко камерни концерта, включващи рецитали на младите инструменталисти Деница Лафчиева и Георги Василев. Тя: кларинетистка, изпълняваща тежка програма, целяща да я представи многостранно, амбициозна, със самочувствие; той: китарист, свирещ с невероятна лекота, разпръскваща се върху публиката като усещане за съучастие в една фина духовна игра. Всъщност всичко е поднесено много сериозно, в дълбочина, виртуозна, много музикантски изработено. Василев е превърнал тихичкия си инструмент (съотнесен към съвременните пориви към гръмкост и много децибели) в изповедник на една явно чувствителна, нежна, човешка същност. Възприех го като трубадур на ХХ век, отнасящ ни към друг, забравен тип емоции и стремления на душата. Прекрасен е! И какъв контраст с третия рецитал на така рекламирания” офисие на орден за заслуги към Франция, първи и единствен изпълнител на живо на клавирен интеграл на Равел Дезире Н'Кауа. Колкото са големи претенциите, толкова малки се оказаха възможностите. Измами в рекламата няма, те са в качествата на самия пианист. Много се постарах да потърся хубавото, но невероятното еднообразие в интерпретацията на толкова различни като форма, идея, фактура, жанр произведения просто те смазва с унифицирания маниер на свирене, с досадливата повторяемост на като че ли математически подредени динамики и кулминации плюс безпристрастието на Н'Кауа. Всичко това ме доведе до парадоксалния, ужасяващ въпрос: дали наистина Равел е гений? - това може да изчерпи рецензията ми за този концерт. Разбрах, че френският пианист е бил горещо препоръчан на фестивала. Жалко за препоръката и препоръчителите. То беше нещо както в “Прощалната” симфония на Хайдн, малко по малко публиката се изнизваше и останахме накрая скромна групичка, пред която пианистът някак пообидено се кланяше. Вместо да ни се радва... Концертът на цигуларя Найджъл Кенеди ще си остане като едно голямо събитие. И ако някои много се впечатляваха от небрежния му външен вид - по младежки нехаен и предизвикателен, от огромните му, подчертано а ла малкия Мук обуща, а други се питаха дали не свири на плейбек, то мнозинството изразяваше с постоянни аплаузи възхищението си от огромния талант и несекващо вдъхновение на Найджъл. Превърнал цигулката в част от себе си, с нея той говори, плаче, страда, възторгва се, тържествува, нейните звуци ни понесоха на “златни криле” в някакъв друг, упояващо красив и многообразен свят. И Бах, и Вивалди - “Годишните времена”, заедно с великолепните “Софийски солисти” се превърнаха в неотразимо изживяване. И отново контраст - сега пък с ефектно обявената “Славянска мистерия” по проект на Анатоли Вапиров. С участието на хора на Дора Христова “Мистерия на българските гласове” - участие немотивирано сериозно. Всъщност всички свирят на ниво - особено пианистът Юрий Кузнецов и контрабасистът Владимир Волков, както и нашият Стоян Янкулов (отличен перкусионист), но цялостната концепция-колаж има недоизяснени лимити на развитие (резултат - страхотни дължини, неоправдани в структурно отношение), аморфност, еднообразност във фактурно и ладотонално отношение, в ефектите и пр. Също така некомфортно и някак смущаващо ми прозвуча голямата част от концерта с електроакустична музика. Симпатични музиканти, пристрастени към синтезаторите си, но... работата не е в това да се опитваш да имитираш оркестрова звучност. Получава се “ни риба, ни рак”. Като че ли най-сполучливи бяха откъсите от Прокофиев и Големинов. Но Болерото на Равел (горкият Равел не му провървя и този път!) чисто и просто не е Болерото, а нещо ампутирано, недъгъво. Певицата (Росица Павлова) нищо не помогна с ученическите си изпълнения (поне глас да имаше...), а пък водещата (Полина Друмева) ме порази с баналните, глуповато-претенциозни фрази като : “На погребението на Прокофиев никой нямало...”, вместо да обясни смислено нещо за автори и изпълнители. Едно от качествата на Новогодишния музикален фестивал е, че успява да ни изкара от домовете, да ни откъсне от голямото ядене и пиене, да ни срещне с различни личности и творци. Но вярно е, че все във фестивалното време се струпват и празниците на ред светии и тъй като съм обвързана с Богоявление, пропуснах един много важен концерт - съвременна българска музика. Това компенсирам с мнението на музиковеда Лъчезар Каранлъков: “Изпълняваните автори са членове на дружество “Нова музика”, което тази година ще чества своето десетилетие. Бих ги определил като композитори от средното поколение, а творбите са създадени през последните години и вече са звучали на фестивала “Музика нова”. Трудно е да се степенуват и подреждат творбите, но особено много ми допадна “Томбо за кларинет и цигулка” на Драгомир Йосифов с неговия стремеж към вглъбената духовност. Веднага трябва да изтъкна великолепното изпълнение на Момчил Георгиев и на Росен Идеалов. Всички прозвучали опуси имат сериозни достойнства. Ще отбележа още атрактивната театралност на “Призовавайки боговете” на Юлия Ценова, сащо така двете пиеси, свързани с електроакустичната музика: “Механично пиано” от Любомир Денев, виртуозно изпълнена от Марио Ангелов, и високопрофесионалната творба “Тайният живот на една корна...” от Владимир Джамбазов. Необичайно бе триото на Румен Бальозов, а Росица Панайотова завладяващо изпя и изигра оригиналния “Хепънинг” за соло глас от Руси Търмъков. Всички изпълнители бяха отлични.” Стигнах и до коледно-новогодишните концерти: Детският радиохор с диригент Христо Недялков направи - както винаги! - перфектен, чудесен, с много коледно настроение празник, а Филхармонията поднесе на 1 януари сюрпризи - премиери на три забравени от много десетилетия творби, посветени и подарени на Фердинанд I, Борис III и принцеса Мария Луиза, княгиня на България. Оркестрирани от Александър Йосифов и Жул Леви за симфоничен оркестър, маршът, валсът и химнът прозвучаха много симпатично, но гвоздеят в програмата се оказаха солистите Минчо и Николай Минчеви - атрактивни, харесвани от публиката. Особено Минчо Минчев, който освен че е много тачен и обичан у нас, но е измежду основателите на фестивала. Неговата емоционалност и темпераментност продължават да въодушевяват, независимо дали свири любимия си Рагтайм или концерт от репертоара си. Също както става и с пручития ни бас Никола Гюзелев (предан на фестивала!), който изпя много театрално две известни песни, а Петя Иванова с арията от “Лакме” демонстрира чудесен глас. На финала на Новогодишния фестивал Емил Табаков ни отправи своето, и на всички участници послание - нека заедно да запеем обединяващата “Ода на радостта” - Химн на Европа. Във време на толкова войни, разединения, политика и сблъсъци може би това е истината - да помислим за братството, за човеколюбието, да устремим духа си на високо и да усетим в сърцата си Бетховеновата “Ода на радостта” от Девета симфония. Радостта от живота и от любовта. Дано ги имаме малко повече през 2000 година!
Боянка Арнаудова