Българска стъпка
към нов Ренесанс
След падането на Берлинската стена и демократизирането на страните от Източна Европа в литературата им настъпи странен спад - като че ли нито големи творби се появиха, нито новаторски явления се развиха. Вземете литературната преса на Русия и ще намерите подобни констатации. Колкото и необичайно да изглежда, България, за която се знаеше, че не се е отличила с известни литературни дисиденти, днес с един свой автор - Стефан Гечев, изглежда изключение от този застоен край на века (fin de siecle). Репресиран и изхвърлен от предишната система, той се връща като несломен откривател, водещ диалог с най-трудните въпроси на нашето време. Току-що издадената от издателство “Захарий Стоянов” книга с шест пиеси (”Юлиан отстъпник”, “Процесът за изчезване тялото на Исус Назарянина, наречен Христос”, “Голготата на разбойника Варава”, “Убийци”, “Годеникът”, “Анихилация”) е своеобразно доказателство в това отношение. От доста време в европейската литература липсват извисени образи на хора, вдъхновени от примера на Христа. Ето с каква поезия говори Йосиф Ариматейски за лицето на мъртвия Христос: “Клепачите му бяха толкова изтънели от страдания, че под тях прозираха черните му зеници, сякаш ме гледаше през було.” Очовечаването на разбойника Варава очертава струя на труден, но възможен социален оптимизъм - ние се срещаме с едно слизане на обичта в най-коравата човешка материя, едно нейно ехо в сякаш непоправимо деформираните човешки пластове. Изненадващо е, че за тези изключително дълбоки творби има вход и за обикновения човек. Той не достига пълната степен на знанието, но получава една съществена степен на проглеждане в проблема, която му отваря стъпала за мислене, за постепенно възвисяване в следващите дни, в следващите години. Това е капитал за духа, който се носи в сърцето и поражда саморазгръщането си. Но писателят не е каноничен апологет - той знае да оспори властолюбието на църковните институции в “Юлиан отстъпник”. В нашата литература има само един писател, който е така загледан в духовността на героите си - Йордан Йовков. Стефан Гечев, който очевидно добре познава Йовковата извисена народна душевност, прави следващата стъпка - подема със сходно изящество трудната за нас философска, универсална проблематика. При това майсторски. Чрез изискания диалог на героите му битът става иносказание. В пиесата “Годеникът” това е направено толкова органично, че в края на творбата битът се е стопил, над него се е появил втори пласт, едно небе на порива. Обущарят, основният герой, това е сигурно творецът, който където и да е захвърлен от съдбата, “обува” хората с мечти, за да вървят към големи цели. Дъщеря му - това е сигурно надеждата, която иска да разбере дали нейната майка е Любовта, а очакваният годеник е Атанас, тоест безсмъртието. Три от пиесите са били поставяни от видни наши режисьори. Младен Киселов постави още през 1989 година “Процесът по изчезване тялото на Исус Назарянина”, Вили Цанков режисира “Убийци” в камерната зала на Народния театър, Стоян Алексиев осъществи “Голготата на разбойника Варава”. “Процесът по изчезване тялото на Исус Назарянина” бе играна през 1994 година във Вашингтон; за нея се появиха две положителни рецензии във “Вашингтон пост”и още една във “Вашингтон таймс”. В тези шест пиеси е включен широк обхват от време. От годината на Христовото разпятие, през четвърти век на Юлиан Отстъпник, до днешната епоха, в която се крият игри на тероризъм и спор на физици. Различните времеви хоризонти са пред българската публика - както централният проблем, така и красивата неочакваност на достоверния детайл. Това са поразителни знания - процесът по изчезване тялото на Исус звучи като хроника на епохата, спорът на физиците от “Анихилация” предполага познаване на авангарда на съвременната физика. Фридрих Дюренмат написа известната пиеса “Физици”, но там се разисква нравствеността, която трябва да определя съвременната наука, докато в “Анихилация” се открива зрителен ъгъл, в който правилата от света на елементарните частици се оказват закон и на човешкото поведение. Тоест фундаменталната хармония е хармония и съвместимост и за хората. Бъдещето на човека е очертано по странен, строен и неразрушим начин. Щом структурата на човешкото присъствие лежи върху фундамента на вселенския закон, може да се направи предположението, че дори ако в човешката структура се появят катастрофични тенденции (видими през целия ХХ век), вселената има възможности да ги отхвърли и да възстанови равновесието. Това е един суров, но фундаментален оптимизъм за човешката авантюра от нейното начало до днес. Ако в този си вариант тя се самозаличи, нейното възраждане е възможно на вселенско ниво. Разбира се, ако се стигне до подобно решение, то ще е наказание за днес живеещите, но ще бъде защита за следващите поколения. Интересно е да се отбележи, че досега големите имена на физиката проявяваха по-последователен интерес към идеята за синтез между фундаменталната наука и изкуството. По този повод са писали Вернер Хайзенберг и Нилс Бор. Макар че стигнаха до забележителни дълбини, например в изследването на несъзнателното, писателите на ХХ век не се оказаха способни да бъда активна страна в този изключителен диалог, не успяха да последват мъдростта и творческата разностранност на Платон или на Леонардо да Винчи. Може би защото съвременните автори посветиха повече внимание на ниския етаж на несъзнателното - подсъзнателното. Малко бяха онези - няколко големи имена от сюрреализма, които изследваха висшето ниво на несъзнателното - интуицията. И ето, днес виждаме българска премиера в това проблемно поле! Да, това е навлизане на световната проблематика в нашата литература, като цитираните творби не са догонване на мировия литературен процес, те носят собствено движение напред. В нашия загрубял, силно материализирал се, залят от кривите и жестоки образи на масовата култура свят, един голям писател отново подема високите категории - духовен порив, човечност, обич, търсачество на пътища за осъществяване и ново развитие на човека. Стъпка на нов ренесанс, модерен хуманизъм - тук тези силни понятия са съдържателни. Защото човечеството днес се нуждае от хуманизъм не само като вдъхновение. Той, колкото и утопично да звучи на пръв поглед, следва да се превърне в измерение на всекидневието. Така можем да оцелеем, да възлезем над саморазрушението.
Георги Василев







Стефан Гечев

Голготата на Варава
Пиеси


Издателство Захарий Стоянов
София, 1999