Ноев ковчег - хлад и разпад

В спектакъла на Елена Цикова “Ноев ковчег” по Йордан Радичков, поставен в Театър “София”, са събрани всякакви Радичкови “твари” в пластична група, в хор от роли: върколаци, врабчета, тенци, духове, чужденци, самодиви, свраки, сойки и прочие. Всички те са вече овековечени от Радичков и качени в “ноевия ковчег” на българската класика. Преди да се усетят в борда на класиката ни, те загадъчно се скупчваха в Радичковата проза и по сцените весело разказваха загадъчните си истории, страхувайки се от и едновременно удивлявайки се на “Онова нещо”. Сега те стърчат на сцената на Театър “София” някак “голи”. Голи знаци на онази им трогателна загадъчност, мистичност и особнящина. Те са разделени от нея или са се разделили с нея като врабчетата от перушините си. Елена Цикова е разпердушинила вече класическата им мистичност и забавност, оголвайки тяхната сиротност и некомуникативност. Красивата и умна сценична визия на Красимир Вълканов е разчленила пространството на различни нива на действие, които в отделните сцени са различно “монтирани” в “картина”. Разделението, деленето, разпадът са също оголени, направени са видими. “Тварите” ту се скупчват, ту се разделят - долу; ту тичайки нанякъде се опитват да общуват с другите - седящите горе в прозорец към облаците. Думите, които актьорите изричат, изпяват или извикват, също са изпаднали от граматическия ред, който ги подрежда в изречения (изброяват се например в надпревара “Радичкови” думи с общ корен). В отделните сцени те после се подреждат в някакъв разказ, чрез който още повече се оголва разпадът на връзките. Загадъчният свят на Радичковите “твари” е дезинтегриран и ние, зрителите, сме свидетелите на тази дезинтеграция, затруднена комуникативност и печална самотност. Затова и познатите ни Радичкови “жироскопи”, “клюводръвци” се търкалят по сцената като отдавна познати думи, разделени от своята общопризната странност. Но в първия половин час (може и по-рано) от спектакъла “ние, зрителите” вече сме прочели ясните аналогии между разпада в “ноевия ковчег” на сцената и онзи, сред който живеем и който ще пренесем през времето. Проблемът, който Елена Цикова поставя чрез своята интерпретация на Радичков, разбира се, е сериозен. Спектакълът също - даже твърде. Изобщо той се включва в една обща доминираща посока на интерпретиране на Радичков в театъра през последните години. Независимо от различията, спектаклите по Радичков проявяваха различни ракурси към проблема за “духовната” дезинтеграция на общността и някак инстинктивното й, сякаш “телесно”, почти невербално интегриране в малки групички. И тъкмо чрез обичаните от всички “особняци” в Радичковия свят беше въведен драматизмът в преживяването на този проблем. Например, Маргарита Младенова беше композирала спектакъла си “Ние, врабчетата” (Младежки театър) около мълчаливо притиснатите едно до друго, уморени врабчета, копнеещи просто за телесна топлина. Те общуваха трудно, бяха мрачни, играеха без вдъхновение - просто по правилата на най-нужното в момента. Същата самотност “вледеняваше” в Стоян-Камбаревия “Януари” (Сатиричен театър). За пръв път урбанизирани, Радичковите персонажи бяха самотни един до друг и разказите им и шегите повече ги разделяха на монади, отколкото ги събираха в единен свят. Макар и частично темата за разпада в общностите, за безпомощното лутане се появи и в “Опит за летене” на Крикор Азарян (Театър на Българската армия). Затрудненото общуване беше основен принцип на спектакъла на Петринел Гочев “За хората и свраките” (ДТ-Пазарджик). “Ноев ковчег” на Елена Цикова се включва тъкмо в този тип доминираща през 90-те интерпретация на Радичков. В него проблемът за почти невъзможната, драматична некомуникативност в общността, за безпомощната самотност на всяка “твар”, скупчена просто до останалите, е още по-оголен. Той е методично констатиран чрез различна организация на Радичкови текстове, чрез точно измислени пластични изображения, чрез интонационно разрояване, констатиран е до дразнеща яснота. Сцените са сякаш строени в редица - без да се променя играта, без фойерверки и остроумни обрати, без чувство за хумор - затвърждавайки вече-казаното-и-показаното в монотонно повторение и досадност, в заплашваща да продължи цяла неделя протяжност. Е, свърши малко по-рано, но и така успя да разбие мита, че Радичков не можел да бъде скучен. Може, може. И още как.

Виолета Дечева





Реплика
от ложата