Един екс Pоlice-man в София

За личност като Анди Съмърс всичко е опит и ето го отново в добрата стара Англия, за да се намери с неуморната група търсачи на новото: Джон Лорд, Майк Олфийлд, Кевин Ейърс, Еберхард Шьонер. Едва тогава ще избуят бурените на пънка и ще дойде часът на “Полийс”. Десет славни години и всеки от тримата тръгва по свой път. Анди Съмърс се завръща към мечтите от младежките си години и осъществява проектите си, свързани с джаза. Издава девет самостоятелни албума, последният от които е посветен на един от първите му кумири - Телониъс Мънк. След месец ще продължи да възкресява спомените си чрез музиката на Чарли Мингъс. Един истински щастливец, видял всичко от шоу-бизнеса и успял да постигне мечтата на всеки музикант - да свири и издава свободно това, което иска.
- Ако питате мен, тъкмо сега съм в най-добра кондиция и свиря възможно най-добре. Свиря пред всички и водя шоуто на живо с моите сола на китара. Мисля, че чак сега, след годините с “Полийс” успях изцяло да се посветя на този тип музика. Не казвам, че работата е лека - обратното. Човек се труди усилено. Джазът, и това е добре известно, не е най-популярната музика на света. Най-популярен очевидно е рокът, така че пътят, по който вървя, е по-трудният. Успявам да го следвам по една-единствена причина - обичам тази музика. Обичам да свиря по този начин и се радвам, че през последните няколко години ми се отдава възможност да върша това, което желая.
- Новият ви албум е вдъхновен от музиката и духа на Телониъс Мънк. В неговата анотация споделяте, че за първи път сте чул неговата музика като тинейджър. Защо чакахте толкова дълго, за да осъществите този проект? И как усещате неговата музика след толкова години? Все още ли ви пренася в друг свят?
- Да, според мен, когато и да се заслушате в музиката на Мънк, тя наистина ще ви пренесе в един друг свят - тя е толкова вълшебна, прекрасна. Музиканти като Мингъс и Мънк населяват вселената на джаза, но трябва да се признае, че специално Мънк действително създава свой собствен свят, който се намира извън територията на джаза. Музиката му е много цялостна, много свежа. Човек отново и отново се връща към нея, слуша я с удоволствие. При нея почти няма потребност от импровизация, тъй като композициите му са просто съвършени. Открай време тя непрестанно ме очарова, непрекъснато я преоткривам като музикант. В миналото съм композирал няколко пиеси, които наподобяваха неговата музика и си позволих да използвам името “Мънк” на обложката, защото това много ми допадна. Когато правех последния албум, внезапно ми хрумна, че би било интересно занимание да запиша негови композиции, което и направих. Опитах със собствени интерпретации, със звука на китарата. Стремях се към нещо по-различно от онова, което хората преди мене бяха правили.
- В албума обаче участват именити джазмени като Питър Ърскин, Джоуи ди Франческо, Стийв Тавалионе, а в София бяхте само с трио.
- Записите с произведенията на Мънк са съвсем отделен проект от изпълненията наживо - те са нещо коренно различно. Просто не е възможно, непостижимо е, пък и е много скъпо да направим същото, което и по време на записите. Записът си е запис - аз свиря на живо с тази група и двамата са превъзходни музиканти. Вярно, че в записите участват много големи музиканти с възможности да изпълнят тази музика, но триото я интерпретира по различен начин и това е. И друг път са ми задавали този въпрос - още от времето на “Полийс”. Защо да се притесняваме от това, че не е точно както е в записа? Когато свирим добре, не е от кой знае какво значение дали се получава същото. Да се свири на живо е вълнуващо и си струва, уверявам ви.
- Тук всички ви представят като китариста на “Полийс”, но с тази група сте бил 10 години. И преди, и след “Полийс” имате изключително богата музикална биография. Липсва ли ви популярността, която една рок група от такава класа носи?
- Забравете за момент музиката. Помислете за жизнения опит. Да си така необозримо популярен из целия свят, да притежаваш тази мощ, усещането за сила. Да си на върха, да си така известен - естествено това се отнася и за тримата - да постигнеш такива висоти, това е нещо като осъществяване на най-голямата мечта за всеки един човек. Има и друга посока - непрекъснатото развитие. За мен това е свързано с китарата, с правенето на музика. Докато бях с “Полийс”, пак свирех на китара, което беше свързано с трупане на музикантски опит. Може би не от най-висша проба, но беше важен музикантски опит. Разбира се, групата беше чудесна, работата с нея доставяше истинско удоволствие, но човек трябва да е в състояние да постави разделителна черта между музиката и популярността и свързаната с нея сила за отделните личности, което може много да обърка живота на човека.
- В една ваша биография прочетох, че първото ви публично изпълнение е било в джаз клуб. Спомняте ли си как започнахте и с какво тогава джазът ви привлече - бил сте на 16-17 години.
- Вижте, бях се увлякъл по джаза, когато бях някъде петнайсетгодишен. Израснал съм в Бормът, Англия, и по това време там свиреше една великолепна група музиканти. Бяха квинтет и свиреха всичко от този период: Джон Колтрейн, Майлс Дейвис, Кенънбол Едърли, Хорас Силвър, Чарли Паркър. Тъкмо бях навършил шестнайсет години и се озовах в този клуб. Сякаш бях обзет от религиозно чувство. Когато чух музиката, бях така въодушевен, очаквах всяка следваща седмица, за да отида и да ги слушам как свирят. И най-неочаквано в един момент те ме поканиха да свиря в паузата, а след това и с тях. Бях на върха на щастието, а на тези години подобно нещо се оказва особено важно за развитието ти. Такова нещо не се забравя. Учиш много и по-нататък, ала във възрастта между 15 и 20 години човек е като попивателна. Той просто изсмуква мощно енергията. Спомням си всичко много ясно, като на филмова лента. Продължавах да посещавам джаз клубове - не съм изоставял тази музика, но онези ранни години остават, защото тогава всъщност съм се изграждал като музикант.
- Е, за всяко нещо е отредено време. Когато си тинейджър, светът изглежда различен - мислиш си, че можеш да го промениш. Естествено е да се бунтуваш срещу определените норми, но дали това може да продължава през целия ти живот?
- Може да се каже, че в кариерата ми са се случвали много неща, но сега правя тъкмо това, което наистина обичам. Годините ми са доста повечко, по-образован съм, мога да обмислям нещата по-задълбочено в интелектуално отношение, да вниквам по-философски в музиката, в джаза; имам достатъчно информация - ще ми се да я правя по-различно - нормално е хората да усещат разликата. А не да продължавам да свиря Чарли Паркър според възприетите стандарти. По-добре ми е да пиша собствена музика, да се стремя да я подплатявам с опита на моето поколение. И аз съм израснал с рок и блус, с “Бийтълс” и със “Стоунс” - това също е част от мен, както и Колтрейн, Майлс, Паркър. Всичко това ме е формирало, за да бъда това, което съм. Това е моето наследство, което се стремя да пренеса в музиката си. Трудно е да се намерят точните думи - да обясня как стават нещата. Разбира се, че всичко зависи до голяма степен от таланта, от това дали имаш нужното прозрение - в музикално отношение или като артист. Просто трябва да си наясно ти къде си - резултатът до голяма степен опира до перспективата. Искам да кажа, че става дума за изкуство. Невероятно много неща са нужни, за да си истински артист. От хората, които свирят, една част са музиканти, но само някои - артисти. Съществува тази разделителна линия - малцина са артистите. Човек може да бъде блестящ изпълнител, но това не означава все още, че той е истински артист.
- Джазът, пък и цялата музика в края на този век се променя. Интригуват ли ви новите стилове и как оценявате комерсиализирането на музиката днес?
- Мисля, че с появата на MTV в началото на 80-те светът се уеднакви. Хомогенизира се. Човек е много повече бунтовник сега, ако свири джаз. Според мен, джазът все още е значително по-малко комерсиализиран. По-трудно е да направиш своя индвидуален избор чрез джаза. Ако искаш да те приемат, да си като останалите - можеш да свириш рок, да се показваш по MTV, да подтичваш със съдрана риза или със странна прическа. Всичко е собственост на MTV - включително и отношението към нещата. Човек може да се приобщи, без да бъде бунтар - там се псува, употребяват се мръсни думички. Все по-трудно е да откриеш нови средства, чрез които да шокираш публиката. Поне в Съединените щати е така, и в последна сметка всичко се превръща в една Америка. Сякаш светът заприличва на едно предградие на Лос Анжелис - това, което се случва в Ел Ей, се премества на Изток. MTV упражнява огромно влияние върху света. Когато пътувах преди 20 години и посещавах някаква страна като България, всичко беше коренно различно. Сега всичко сякаш е едно и също. Същите песни, същият външен вид. Гледаш същата телевизия и в България, и във Франция, и в Бразилия. Същите шоу програми, които копират американските. Не е необходимо да го приемаме трагично, да изпадаме в депресия от това, но наблюденията ми са точни. Когато би бопът се появява през 40-те - това е революционна стъпка, това наистина е един бунт. Същото се случва с бийта през 50-те, с рока през 60-те - тогава наистина нещо се случваше. Сега, през 1999, след като си преживял всички тези неща и си наясно с историята, е много трудно да гледаш на обикновеното като на нещо ново, нещо бунтовно.
- И все пак, оптимист ли сте за бъдещето на джаза?
- Не обичам този въпрос, защото виждам как става все по-трудно и джазът се превръща в музейно изкуство. За жалост е почти невъзможно да намериш спонсори - разбира се, това все още се случва, но рокът е по-предпочитан, а и на повечето спонсори им се ще джазът да придобие фиксирана форма, при което единствено звучността на 50-те години да преобладава. Много от хората не вярват, че джазът може да бъде истинска творческа дейност, чрез която да се създават нови творби. Смятат го за носталгия по миналото - а това го обрича на гибел, превръща го в музеен експонат. Това е печално, но това е истината. Не ми се ще да го казвам, но съм реалист и смятам, че оттук нататък ще става все по-трудно.
Разговора води Йордан Рупчев

Анди Съмърс. Ябълката на раздора между две фирми, решили да организират софийски джаз фестивал. Беше още ранна есен, когато вестниците разшумяха, че пристига китаристът на “Полийс”и всички се плъзнаха към спомените с една неповторима рок група. Но колцина знаеха, че преди да постъпи в популярното трио, Анди Съмърс е навъртял петнайсетина години из различни студиа и групи. Започнал от провинциалните английски джаз-клубове, преминал през школата на белия блус-баща Алексис Корнър и “Блус флеймс” на Джорджи Фейм; прескочил Океана, за да се присъедини към “Ню Енимълс” на Ерик Бърдън по време на залеза на безгрижните “хипи” времена, той накрая достига до дъното с пет долара в джоба в слънчева Калифорния. *