Десет години с право на кореспонденция

В деня на юбилея бях в София, където, превключвайки телевизионните канали, всеки път се натъквах на различен език. Но по всички канали и на всички езици в този ден показваха Стената. Само Русия излъчваше “Покаяние”. Гледайки всичко наведнъж, в мен се оформяше мой си филм, в който се сплитаха в един сюжет градове, страни, дати и имена.

7 ноември 1989 година, Москва.
По Червения площад, размахвайки червени знамена, маршируват (по определението на поета Холин) “тъпи червеномутрести тухли”.
9 ноември 1989 година, Берлин, ГДР. Незаслужено забравеният говорител на парламента на ГДР Гюнтер Шабовски, царят на епизодиците, на когото историята ще отреди главна роля, прочита току-що приетия Закон за улеснено преминаване на границата между двата... (сега е невъзможно да се напише) Берлина? Между двете Германии... Без визи и без покани. Неизвестен човек пита от дъното на залата: “Кога законът ще влезе в сила?”. Шабовски стъписано придърпва дебелата рогова рамка на очилата си и несигурно отговаря: “Мисля, че веднага...” Гледам тази хроника по телевизията на обединена Германия и се дивя на какви нищожества Нейно Величество Историята дава ярките роли... Тогава - по пладне - никой не осъзна станалото. Едва вечерта, след излъчването на изказването на Шабовски в новините, към Бранденбургските врати тръгват отделни хора. Започват да се събират край Стената. Завладяващо зрелище! Особено днес, когато знаем развръзката! Обърканите лица на войниците... “На граничните пунктове не са постъпвали никакви указания...” Към полунощ се събират толкова много хора, че неизвестен граничар - Историята не е запазила името му - отпуска връвчицата, задържаща бариерата. Раираната бариера с лекотата на балон хвръква във въздуха. Неизвестен германец прави първата крачка... И граничарите не стрелят.
9 ноември 1999 година, Берлин, обединена Германия. Запомнете едно име - казва експрезидентът на САЩ Джордж Буш и сълзи текат от очите му. - Горбачов! Без него нищо нямаше да стане. Гледам плачещия Буш, бледия Горбачов, гордия Кол и също плача. Да, само Горбачов можеше да даде заповед да се стреля. Но не даде. Защо - едва ли някога ще разберем. Той влиза в историята на Стената като герой, получил като наследство от палачите брадвата и дръвника. Горбачов вдигна брадвата, но не я пусна. И нито една глава не се търкули в краката му. И щеше да си остане с ореола на ангел, ако не беше интервюто с Шабовски 10 години по-късно. - Това беше грешка... Закъснях за началото на заседанието, на което ставаше дума за новите правила за пресичане на границата - казва от екрана 70-годишният старец. - Егон Кренц просто ми даде текста, без да ми каже нищо за каквито и да било ограничения. И аз сбърках с 24 часа, като обявих веднага свобода на придвижването... Значи са можели и да не успеят да съгласуват с Генералния секретар на СССР... Именно затова на парада стоят Буш, Кол, Горбачов - герои на грешката на Шабовски, а самият Шабовски лежи... Не до тях, а в затвора. Благодаря за грешката, затворник Шабовски.
10 ноември 1989 година, София, България. Тодор Живков си подава оставката от поста генерален секретар по време на пленум на ЦК на БКП. Картонената къщичка на соцлагера се разпада. Обичам месеца на листопада - ноември.
8 ноември 1999 година, София, България. Домът на киното. Премиера на филма “Като на кино” за един киновед, който по времето на Тодор Живков лежи в лагер заради любовта си към западните филми. След прожекцията, на скромен коктейл, моя колежка, журналистката Еми Барух ме запознава с Желю Желев. На 10 декември 1989 година той е избран за председател на Координационния съвет на Съюза на Демократичните Сили (СДС). През 1990 парламентът го избира за първи президент на освободената от комунисти България. През 1992 народът гласува за него на първите преки президентски избори. Философ, автор на велико съчинение със скромното заглавие “Фашизмът”, в което авторът доказва, че режимът, установен в България от комунистите, по нищо не се различава от фашизма. А до идеята, че режимът в останалия соцлагер е същият, всеки сам свободно достига. “Тоталитарната държава, от една страна, унищожава свободата на мисълта, от друга - съзнателно произвежда мислещи хора, за да бъде на нивото на демократичното общество поне във военната област. Но мислещите хора лесно се превръщат в свободномислещи, които развиват критично отношение към заобикалящата ги реалност. Тъкмо това създава опозиция на тоталитарния режим” - пише в тази книга Желю Желев. И само българската специфика изчезва. За недългото си пребиваване във властта той успя да разработи нова Конституция на страната, да вкара политическите реформи в руслото на закона, да положи фундаменталните основи на демокрацията: изборно правителство, свобода на словото и печата. Центрист по убеждения, той успя да избегне съблазънта да се разправи с комунистите, като даде пример за търпимост по отношение на онези, които нарече фашисти и от които получи и арест за книгата, и уволнение отвсякъде, и изселване. За него да започне да ги арестува, уволнява и изселва значеше да стане като Тях. Тоест фашист. И те му се отблагодариха: от януари 1997 година Желев е никой. Щастлива съм, че го виждам жив и здрав. Ние ще умрем, но ще останат децата ни, които все някога ще организират процес, подобен на Нюрнбергския, който официално да приравни статута на комунизма с този та фашизма. Така ще могат да бъдат поменати 100-те милиона жертви на комунизма; ще може да бъде осъдена идеологията, оправдаваща онези престъпления срещу човечеството, които нямат давност. Трябва да помогнем на нашите деца. Моля Желев да се съгласи да изготви първоначалния документ, който ще положи началото на работата върху юридическата основа на бъдещия процес. - Вие сте първият, който нарече комунизма фашизъм - му казвам. - Не съм първият - протестира Желев. - Добре, единственият от живите днес дисиденти - настоявам. - Имате моралното право да напишете този текст. - Ще го напиша - съгласява се Желю, като се усмихва. - Тогава вече документът ще може да се предложи за подпис и на Михник, и на Хавел, и на Ковальов... Разговорът плавно преминава към суетата на делниците: Желев разказва за поканата да стане почетен член на обществото “Мемориал” в Москва, която му донесъл оттам тези дни Александър Даниел, а аз му разказвам, че в този момент в Северна Америка вдовицата на Юлий Даниел Ирина завършва своята мемоарна книга за 70-те... Той моли да му помогна да намери Елена Бонер, за да обсъдят нещо важно, и аз се наемам да помогна... И не скривам радостта си, че го виждам жив и здрав. Разделяме се с уговорката, че той ще ми изпрати книгата си, която е издадена най-после и на руски. Заобикалят го приятели, а мен ме чака самолетът за Америка, където CNN беше отделила за Стената само няколко минути... И вече от другата страна на земното кълбо бързам да допиша недоизреченото. Уважаеми г-н Президент! Вие трябва да сияете, а не да тъгувате. Има повод: Вие сте жив. Вчера вас биха ви убили - това не стана! И това е най-важното завоевание на вашето управление и на вашите философски трудове. Вие не разгонихте парламента и слава Богу. Нека сега си живеят сами, без вас, както си искат, и нека си изясняват кой е комунист и кой не е, и кое е по-лошото. Тук искам да ви напомня един много известен научен експеримент... Плъховете - загадъчна животинска популация - в социалния си живот често буквално повтарят много от моделите на човешкото поведение. Учените отдавна изследват върху плъховете много от ситуациите и правилата на социалното битие на популацията на по-едрите животни: “двукраки, без пера и с плоски нокти” - на хората, по определението на Платон. Експериментът е следният: в затвореното пространство на лабораторията се създава условен “град”, в който според “традиционната” за плъховете архитектура в центъра е разположен фонтан, а около него са уличките с дупките им. Градът се заселва и когато в него животът се нормализира, в най-отдалечения ъгъл на градската “стена” се прави отвор. В началото го забелязва само един, той го съобщава на друг и много скоро се оформя незначителна група (интелектуалци - елит!), която, макар и да изпитва безпокойство от наличието на отвора, повече се интересува, отколкото се страхува от него. Вечер групата започва да се разхожда край отвора. Отначало един по един, а след като се опознават, започват и да си шушукат... И идва денят, когато групата в определен час съзнателно се събира край отвора, всички по братски се сбогуват с онзи, който се е осмелил да бъде пръв - и го изпращат в отвора. Той тръгва, за да загине, но да разбере накъде води този отвор. След минута се връща щастлив, жив и невредим и докладва на другарите си: няма нищо страшно, това е просто безопасен апендикс. Останалите - всеки на свой ред - незабавно проверяват отвора и... загубват интерес към него. Връщат се към обичайните си дела и към семейните си задължения. Успокоителната новина се разнася из целия град и животът тръгва по утъпкания път. А по-нататък... След известно време в Града изкуствено се създава Проблем. Не смъртоносен, но тревожен: например, централният фонтан не работи както преди. Подчертавам: не смъртоносна жажда събира разтревожения Град край фонтана! Градът проучва проблема и... се нахвърля върху елита, като го разкъсва на парчета. Това е Законът. А Вие сте жив, господин Президент. И това е Прогресът. Плъховете не разкъсаха вас, Горбачов, другите. Това е новият социален опит в лагера на социализма, когато от поста глава на държавата си тръгват не във вид на пепел в стъкленица, полагана в Кремълската стена, и не като изкормен труп, изложен в мавзолей, а си се разхождат по улицата с ръце в джобовете и стоят по коктейлите в Дома на киното. България има многогодишен опит в не-убиването. Затова преди две години пристигнах за първи път в България като сътрудник на Фонда на Стивън Спилбърг “Преживелите Холокоста”, защото тук имаше огромен брой оцелели през войната евреи и цигани. В Израел, в Яд-Вашем, където има традиция да се засажда дърво в чест на Праведника на Света - човек, спасил еврейски живот - расте българска гора, улици на различни градове в Израел носят името на българския цар Борис. България ме прие с по-голяма щедрост и откритост, отколкото бих могла да проявя клетата аз, преливаща от любов към тези хора, към пленяващите легенди за тяхната многовековна, щедро обляна в кръв история и география, към опияняващата очите с планините наоколо София и с атлантите в градския пейзаж. Старинната, въздигаща към небесата църковна музика, успокои бурята на чувствата ми, короните на старите дървета край църквите, синагогите и джамиите в съгласие кимаха на обичта ми към тях и към древния език, към българската кухня, която е поела от аромата на всички треви и която лесно съвместява прищевките на гърци, евреи и турци. И, както се случва, един ме представя на друг и така - от човек на човек - премина ток и се образува кръг, в който с радост идвам за пореден път. Хората, които станаха мои приятели, са елитът, творческата интелигентция. Именно те ме поканиха да взема участие в работата на Международния център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия. Той, съкратено наричан IMIR, е създаден през 1992 година от младия учен Антонина Желязкова, която днес го оглавява, в сътрудничество с Центъра по изучаване контактите между Исляма и Християнството в Бирмингам, Англия, с Центъра по изучаване на етническите контакти във Варвик, Англия, и присъединилия се към тях Национален фонд на политическите науки на Франция. Поласкана съм, че имам право да говоря на такова сериозно събиране в тази древна земя. Земята на Балканите кънти под натиска на всекидневните проблеми и самото понятие “малцинство” звучи странно там, където фактически няма “мнозинство”. Българи и турци, цигани и евреи, гърци и македонци съвместно съществуват върху миниатюрно парче земя, опитвайки се да оцелеят. Затова инициираните от Америка бомбардировки на НАТО в този регион пораждат еднозначна оценка. Уви - не нашият Център е давал съвети на Клинтън и Олбрайт. За него, пък и за самата България малцина по света знаят. Обзета от страст към некрофилията, CNN излъчва предавания само от онези места, където има трупове. България, която би могла да стане образец за всички държави, търсещи мира, остава зад кадър: репортерите стоят в Косово над разкритите гробове и се занимават с ексхумация на новини. Предложих на колегите си да изкопаем братска могила с обичайния за CNN размер, да застанем в цял ръст в нея и от това положение да дадем интервю за живота. Изроди-репортери - на тях не им е интересно да говорят за онези, които не убиват. България живее зле. Всички в нея живеят зле. Но живеят! За това как хубаво умират отвъд границите на България, светът е информиран. Западът можеше да подкрепи Желю Желев, но не го направи. Това обаче е друга история. Адам Михник - известният писател и борец за свобода, преди две години в интервю пред американското списание “Нюзуик” разказа по този повод анекдот... Вече немлад човек, играещ голф на зелена морава, се навежда да вземе топката и вижда отвратителна зелена жаба. - Целуни ме - моли тя с човешки глас. - И аз ще се превърна във Василиса Прекрасна. Играчът гнусливо я взема с носната си кърпа, слага я в джоба си и продължава да играе. - Ама защо не ме целуваш? - вика жабата от джоба. - Още не съм решил кое ще е по-добре - да имам Василиса Прекрасна или говореща Жаба, - замислено отговаря играчът... “Докато Америка не си изясни каква Източна Европа иска да има - красавица или като говореща жаба, - проблемите няма да имат край”, - казва Адам. Тогава - преди Косово - това беше смешно и тъжно. А сега е противно. Но продължавам да твърдя, че има повод за радост, щом лидерите на перестройката успяха да останат живи. В понеделник, 22 ноември, президентът Клинтън пристига в София. За първи път в историята на българо-американските отношения ще се състои официално посещение на държавния глава на САЩ в България. “Ще плюне или ще целуне?!” - напрегнато гадае България. Скъпа София! Той не само ще пристигне, но и ще си замине, а по-късно и съвсем ще напусне този пост. А ти ще си останеш. И вместо него ще дойде друг, а ти и утре ще си бъдеш същата - бедна, щедра и слънчева. И трябва да се учим да живеем самостоятелно, макар това да е страшно трудно. И да се радваме на живота. Защото това всъщност е най-важният за България резултат: президентът Желев даде живот на парламента и Плъховете отговориха с взаимност! Позволиха му да надзърне в най-страшната дупка: да разпознае в комунизма фашизъм; и не го разкъсаха на парчета! Нищо, че го предадоха. Та и Иисус Христос едва намерил 12 младежи, двама от които го предали. Единият - на смърт, вторият - до първи петли три пъти се отрекъл от него, но бил не само опростен, а даже станал основател на църквата. Останалите единайсет не паднали духом, а проповядвали - колкото могли - онова, в което вярвали. Докато “не им запушили гърлата с глина”, по думите на Бродски. И с демократичните избори още тогава всичко било ясно: Народът гласувал за Варава... Понеже уродливият фундамент на демокрацията предвижда, че мнението на мнозинството е по-важно от мнението на отделния човек, а мнозинството винаги избира сивотата. Простете на народа, Желев! На древния народ с велика култура и велики традиции - в историческа перспектива, и на страшната сива маса плъхове - при поглед отблизо, които се събират край фонтана само за да ви разкъсат. Вслушайте се в гласа му и ще чуете, че народът от страните на несъстоялия се комунизъм иска Сталин-Ленин, иска който и да е, но да е Бащата! Този хор на сираците се щура, без да знае кого да избере. Затова се мъчи огромният лагер на социализма: без орач, без бащина закрила! Голи-боси-гладни-злобни сираци... Това не ви е изисканият принц Хамлет, който впрочем, като осиротява, също нищо не желае така страстно, както да намери убиеца на баща си. А когато се измъчва не принц, а гладно стадо, тогава едва ли може да се разчита на нещо добро. Думата “стадо” използвам лесно от август 1991 година, когато Елена Бонер от трибуната на парламента на Русия каза, че ние сами, а не ГКЧП, ще се оправим с Горбачов. Че сега работата не е в Горбачов, а в нас: “Опитват се да ни покажат, че сме стадо”. Смешно е... Тя свято вярваше, че “ние”, това е народът, който като чуе гласа на елита, ще тръгне след него и няма да иска да бъде стадо. Не тръгна... Вярно, че и елитът не намери време да отиде при народа и да му изясни предимствата на свободите. Да поговори със сираците, да им обясни, че да бъдат роби е лошо, срамно и вредно от гледна точка на еволюцията. Той не даде и възможност на народа да отговори. Та с интерес да изслуша разказа му за предимствата на робството. Адам Михник веднъж в Университета на Ню Йорк на въпрос на студентка от Бразилия отговори, че на земята има едно място с осъществена социална мечта: безплатно жилище, храна, здравеопазване и даже облекло. Това място е затворът. Михник е прекарал в него повече от десет години. Всичко останало е свобода. Масовото съзнание, за кой ли път, не смогва да е в крачка с елита. Което е съвсем нормално. Както казва Исайя Берлин в своите “Есета за свободата”: “Вероятно най-развитите форми на свобода на личността не са стигали до съзнанието на народните маси просто защото те са живели в бедност и потиснатост. Едва ли може да се очаква, че хора, живеещи при недостиг на храна, топлина, подслон и минимална безопасност, биха размишлявали за свободата на печата... Употребявам думата “свобода” в онзи смисъл, който съдържа не само липса на неудовлетвореност, но и отсъствие на пречки пред възможността за избор и за дейност - отсъствие на прегради по пътя, които човек може да избере. Такава свобода... зависи не от това искам ли аз изобщо да вървя по този път и колко надалеч да стигна, но и от това колко врати са отворени пред мен, доколко те са отворени, важни ли са за моя живот... Степента на моята обществена или политическа свобода се определя от отсъствието на препятствия не само за моя реален, но и за моя потенциален избор...” Правителството може да бъде избрано по демократичен начин. Не може да се избере народът. А той не ще и да знае за всякакви там скъпи на елита граждански свободи. Той иска хляб и зрелища. Простете на своите Плъхове, Желев. Поне затова, че ви пощадиха. Не губете нито минута. Колко много още трябва и може да се свърши! Не се затваряйте в границите на България; ако вашият народ не иска да ви чуе, съществува още Русия и останалият огромен свят. Комунизмът - тази недоубита твар - е жив и доубива мнозина. Китайските фашисти хвърлят от балконите с глава надолу монасите от будистките манастири в Тибет. Призракът броди по Европа и по много други страни. А че младите негодници, с които също се познавам, промъкнали се до властта, я използват не за да придвижат народа напред, а да принудят елита да отстъпи, е нормално. Понеже са Плъхове! Малката България, която не е убила през войната своите евреи, която днес не убива мюсюлманите и циганите, е първото сираче от нашите сиромашки бараки, което се раздели със своята натъпкана с дървени стърготини кукла, изнесе я от Мавзолея и я зарови като хората. Заличила от лицето на земята къщичката на своята кукла - мавзолея, - нима сега ще се подхлъзне върху курешките на издигналите се в небето на властта млади лешояди? Изключено е! Народ, който е подарил на света такава иконопис и такава Ванга, е избран. Новата власт трябва да знае това...
Вие сте жив, Желю! Живи са фашизмът и комунизмът. Аз плача, когато гледам хроника от онези дни. И си спомням, че Господ не се грижи за съдбите на народите - той се грижи за Принцовете, та те да се грижат за народите. България не зачете своя Принц; с нетърпението на пристанищна проститутка тя се взира в морската шир и търси алените платна на чуждоземния... И като плача край Стената, казвам на любимите си другари, че те са направили всичко, което са могли: съборили са властта на тиранията. А народът има да до-израства. Защото може да се извади затворникът от затвора, но не може затворът да се извади от затворника... А руснаците продължават да развяват червени знамена на Червения площад. Сякаш не са минали тези десет години. Но Горбачов е жив. И това не е малко.
Александра Свиридова

От руски Мария Вандова

Вестник “В Новом свете”,
Ню Йорк, 19 - 25 ноември 1999 г.

Стенание” е литературен жанр, представен в славянската култура от “Слово за похода на Игор”. Необходими условия за жанра: монологичен плач върху Стената (в онези времена - градска) по загиналите в боя. В “Словото” това е плачът на Ярославна по Игор, съпругът й. Нарушавам жанра: плача не за мъртвите, а за живите, плачът ми е пронизан не от мъка, а от щастие; и не съм пред Стената, а седя край екрана на телевизора, на който е Стената, която разделяше Берлин и която рухна преди 10 години. И онези, които имаха пръст в тази работа, са живи; и не са ми роднини.