Корумпирането на утопиите

- Две култови трупи на берлинската сцена "Бараката" към "Дойчес театер" и "Sasha Waltz & Guests" поемат заедно един от най-големите театри на Германия. За какво става дума - за сбъдната театрална мечта, дължаща се на щастливия случай или за определена концепция, обединяваща драматичния и танцовия театър под един покрив?
Хилйе: Нас ни свързват много неща - силният интерес към движещото се тяло в пространството, към телесния театър и наративният, реалистичен подход към теми и съдържания. В това има много допирни точки.
- Колективно ръководство - това метод за поделяне на отговорността и облекчаване на работното напрежение ли е или имате конкретен замисъл? Има ли апломб в това?
Остермайер: Смесица и от двете е. Отначало действително се опитахме да формулираме нещо като манифест. Веднага ти идват наум фрази, които са ти познати от подобни, по-стари модели. Скоро обаче осъзнахме, че принадлежим към поколение, което се отнася по-прагматично и по-трезво към подобни работи. Така че на преден план изцяло мина ежедневното ни сблъскване с теми, пиеси и идеи.
Зандиг: Разбира се, че веднага започват дежурните заплахи - колко четиричленни и петчленни ръководства в Берлин се били провалили. Но в случая се пропускат разликите. Защото ние не сме и четиримата режисьори. При нас става дума за събиране на разностранен опит - режисьорски, хореографски, драматургичен и организационен. Тези неща се допълват взаимно.
- Да поговорим за "правото на глас". В това отношение възприемате свещените традиции на "Шаубюне".
Остермайер: С малки промени. Ще има възможност с мнозинство от две трети да се отменят решения по репертоарния план. Правото на вето е обвързано със задължение да се правят предложения. Актьорите трябва да участват в активното търсене на пиеси и режисьори. Те трябва да са не само предотвратяваща, но и градивна сила.
- Тенденциите са към театър с пътуващи актьори, към театър на звездите, към мултимедийно изкуство, а вие още веднъж залагате върху добрата стара постоянна трупа. Практичен ли е този модел в днешните пазарни условия? Или е чиста романтика?
Остермайер: В трупата ни има едно решително ядро от хора, които казват: с кино можем да се занимаваме и по-късно, сега става въпрос за този театър и ние не искаме да се продаваме. Този отказ създава определено настроение - ние сме хора, които не искат да участват в пазара! Това е важно, създава се чувство за идентичност.
Валц: Решаващото е, че актьорите и танцьорите чувстват, че могат да научат нещо едни от други, че могат да извлекат взаимна полза. Миналата година го изпробвахме - актьорите участваха в тренировките на танцьорите...
Остермайер: ...което се оказа много важен опит за тях! Моите актьори, както и аз самият, имаме чувството, че с нашия театрален език сме още в самото начало. Копнеем за виртуозност. Оттам идва и огромното въодушевление, с което ни заразява работата на Саша.
Зандиг: И обратното - подобна нова, равнопоставена и залегнала като нормативен ръководен принцип общност от танц и драма дава исторически шанс и на танца. Тук формираме трупа, която се състои от 28 актьори и 12 танцьори и още след първите пиеси смятаме да си поставим въпроса, как бихме могли да ги сближим още повече.
- Значи ли че ще има смесени продукции, спектакли, които ще обединяват драмата и танца?
Зандиг: Първият, който ще работи с целия състав, е парижкият хореограф Жером Бел. Спектакълът му ще се върти около историята на "Шаубюне" и биографиите на актьорите и танцьорите. Рефлексия върху днешния театър, най-вече върху въпросите за това, как артистите възприемат самите себе си. Ще бъде експеримент.
- По какво работата на вашата трупа се различава от тази в други театри? Остермайер: Ще назова една дума: не под-, а следготовка. В "Бараката" това вече е станало традиция. Няколко дни след премиерата, когато са излезли рецензиите, се събираме и си поставяме въпросите: Какво искахме и какво постигнахме? Може би реалистичното отразяване на действителността ни е довело до граница, от която не можем да продължим по-нататък. И въпреки това искаме да правим обществено въздействащ театър.
Валц: Аз искам непременно да помогна на танцьорите да развият хореографския си талант. Люк Дънбъри например, който вече би могъл да основе и собствена трупа, реши да остане при нас, но той трябва да продължи да бъде хореограф на собствени спектакли. Разбира се, и гастрольорите са важни. Танцьорите трябва да усвоят различни езици и техники, те не бива да се удавят в моята малка вселена. За мен особено важна е Мег Стюарт, американка, с която съм работила в Ню Йорк и която сега живее в Брюксел. Тя често работи с художници и е развила собствен, своеобразен език на движенията - много твърд и много мрачен.
Зандиг: Жером Бел, Мег Стюарт и други хореографи, които ни интересуват като Ален Плейтъл и Лойд Нюсън - всички те не се занимават само с чист, абстрактен танц. Не работят само заради изкуството, а целенасочено се стараят да проникнат в проблемите на времето, на света.
- А какви имена - на режисьори и автори, можете да обявите за драматичния театър?
Остермайер: Като втори режисьор на щатен договор взехме Барбара Фрей - идея, която дойде от актьорите. Тя е швейцарка, работила е в Манхайм, Базел, Хамбург. Предлагаха й Цюрихския "Ноймаркттеатер". Медийна сензация е. Прави много музикален театър.
- Вие, както и в "Бараката", сигурно ще търсите съвсем целенасочено близост с авторите?
Хилйе: За тях има две щатни места. Мариус фон Майенбург, авторът на "Огнено лице" е щатен автор и драматург; Роланд Шимелпфениг е на първо място драматург. Освен Майенбург за нас ще продължи да пише и Алексей Шипенко. Освен това търсим и нови автори - немски или чужди, без да се фиксираме само върху най-младото поколение. Една драматуржка от "Ройал корт тиътър" също ще се присъедини като сътрудник към нас.
- Ще продължите ли да включвате в репертоара си британски пиеси?
Хилйе: Доминирането на британските пиеси е такова само в медиите.
Остермайер: Според мен в "Шаубюне" трябва да се заемем с две неща. Първо, трябва да поемем риска да поставим на сцена сравнително големи епически форми, и то с повече действащи лица и по-задълбочена проблематика. Другото нещо е, че най-накрая трябва да се отърсим от славата си на хора, които поставят само онези малки, мръсни англичани. А освен това, англоезичните пиеси всъщност бяха шотландски - като "Нож в кокошки", бяха американски, ирландски и английски и можеха да бъдат разбрани, само ако се имаха предвид културните и езикови разлики.
- И все пак нещо в тези пиеси ви е вдъхновило, нещо, което не сте намерили в немските текстове?
Остермайер: Липсвала ми е биографията на страданието, която аз усещам и на лексикално равнище, автентичната ярост, мъката по загубата, радикална позиция към действителността. Прекалено често откривам литературни първообрази и клиширани идеологии и нито за миг изконните притеснения на самия автор или пък умението му да се превърне във високоговорител на фигури или групи, които досега не са имали такъв.
- Как си обяснявате тези дефицити на младата немска драматургия?
Хилйе: Това е обществено-интелектуален проблем на 90-те години. Немската драма по традиция е идейна драма. В момента, в който идеите и идеологиите колабират и настъпи обща дезориентация, се изгубва мястото, откъдето се пише. Затова английското влияние стана важно. Това бяха нови гласове, напълно субективни, родени от болката на наблюдението на света около теб, от гледането и слушането, а не от умозрителни разсъждения.
- Желанието за нова ангажираност, за позиция, за убедителност и на разказа не е ли анахронизъм?
Остермайер: Напротив. Подчертавайки силата на реалистичния разказ и нуждата от него, бихме могли да се позовем на социолог като Ричард Сенет. Той казва, че моралът на разказа е във формата, а не в директния изказ. Именно защото социалният опит на хората е толкова непоследователен и накъсан, расте необходимостта поне да се симулира нещо като единство, свързаност, като проект. Това е причината за реалистичната насока на постановките ни.
- При което растат изискванията ви към реализма на пиесите. Днес търсите по-сложни, по-задълбочени и по-загадъчни сюжети от времето, когато започнахте в "Бараката".
Хилйе: Вярно е. Търсим истории, които не засядат в натурализма, а се прицелват в друго ниво, издигат се до сюрреалното, магическото.
- Ето че се озовахме насред дебата за реализма. Има обвинения, че реализмът на "Бараката" е лъжлив, традиционен, че не взема под внимание фрагментарността на модерния субект и че навързва житейски ситуации, които всъщност не са автентични.
Хилйе: Да, лявата театрална критика критикува формата на пиесите ни, линейното повествование, а от страна на консерваторите идват критики за героите и съдържанията.
Остермайер: Изградили сме си прекрасна хипотеза за това: така както в ГДР имаше социалистически реализъм с изисквания за социалистически герои и със задължителната надежда в края на пиесата, така и нашата система си има своя утвърждаваща естетика - капиталистическия реализъм. Това е естетика, която разбира човека единствено и само като гъвкаво същество, което по възможност няма никаква история, за един ден е способно да забрави миналото си, идеалите си, което не мъкне със себе си личната си биография като бреме през ежедневието на работния ден. Тази естетика ни зарязва безнадеждно във фрагментирането на собствената ни индивидуалност - изкуство, което подчинява субекта на силите на света.
Хилйе: Ядрото, за което става дума, е трагедията. Това е всъщност предметът на разказа. Мислене, което е насочено към края на историята, продължава отчаяно да се поддържа като духовна позиция чак до края на 90-те. Но най-късно след 1989 г. започнахме да живеем в свят, в който историята изведнъж пак се появи и заедно с нея - една крайна несигурност пред бъдещето, такава, каквато не сме имали от десетилетия.
Остермайер: Трагически жизнен опит - чувствам се много ангажиран с това понятие. Неразрешимостта на противоречията. Точката, в която вече няма правилно и грешно, в която всички решения могат да доведат да катастрофа.
- Става дума за житейски опит, а не за послания?
Хилйе: Посланието е онова, което не се изговаря. Копнежът, който не се назовава. Затвореното в думи е неефективно. В момента, в който утопията се вербализира, тя влиза в кръговрата на пазара, корумпира се.
- Не се ли опитвате да реконструирате някакъв проект - вероятно проекта на Просвещението? Опитвате се да го възобновите, но сте много скептични, за да изразите с думи това послание. Затова водите зрителя до гранични житейски преживявания, за да може той да усети, че зад това се крие нещо...
Остермайер: Да, точно така е.
- "Бараката" е тъмен, малък бункер. Пренасянето в шикозните светли помещения на "Шаубюне" ще промени ли естетиката на постановките ви?
Валц: Колко пъти съм се сблъсквал с технически ограничения, колко пъти е трябвало да търся обиколни пътища! "Шаубюне" предлага страхотни възможности за работа със светлина и звук. Мисля, че това няма да остане без последствия върху естетиката на постановките ми.
Остермайер: Езикът, който търся, е всъщност език на по-големите пространства. Въпросът е, дали в този театър може да се реализира естетика, която да е на висотата на времето? Виждам добри предпоставки за това, съвсем различни от романтиката на плюшените кресла, в която се гмуркам, когато влизам в градския театър.
- Как си обяснявате предубедеността на някои медии?
Хилйе: В никоя друга европейска страна нежеланието нещата да се предадат в ръцете на по-младото поколение не е доведено до такава крайност като в Германия. Като че ли на 30 сме още деца. Докато сме си в нашите малки къщурки, всичко е наред, но в момента, в който ни дават театър, средство за производство, което всъщност принадлежи на друг, критиките стават злобни и неумолими. Имат ли тези изобщо право да влизат вътре? Не трябва ли да ги оставим още малко да постоят пред вратата? Зад това се крие студенина, агресия, от която се стряскам и която ме натъжава. Вижда се как едно поколение не иска да се раздели с властта.
Разговора води Герхард Йордер

в. Ди цайт

От немски Ирина Илиева

В Берлин група театрали от младото поколение поемат прочутия театър "Шаубюне". Четиримата нови художествени ръководители са режисьорът Томас Остермайер, драматургът Йенс Хилйе, хореографката Саша Валц, драматургът Йохен Зандиг. Трупата се състои от 40 души - актьори и танцьори. Всички са подписали договор, който ги задължава в продължение на две години да не работят за друга медиа - нито радио, нито телевизия, нито кино. Не би могло да има по радикален завършек на прекъсването в историята на театъра - не е останал никой от стария състав. През януари 2000 е откриването.