Все пак "Цветя на злото" е много полезна книга. Тя позволява да се направят няколко извода. Първо, ние имаме много и добри писатели. Това не е толкова очевидно, колкото изглежда на пръв поглед. Сега често казват, че литературата умира, че достойните писатели са малко, а младите се интересуват само от Интернет. В отговор може просто да се подаде на събеседника тази книга, много от авторите в която станаха любими и на същите тези младежи, които уж от нищо друго, освен от компютри, не се интересуват.
Второ, като започнеш да търсиш в текстовете от сборника злото, забелязваш и доброто. Разбираш, че Рубинщайн е сантиментален, Довлатов добродушен, а Саша Соколов е просто добър разказвач на приказки. Едно приятно напомняне.
(www.litera.ru/readmain.htm)


(...) По замисъла си този сбор от текстове би трябвало да е не сборник, където даже обединени от една тема автори при разработването й упорито теглят чергата към себе си, като представят и развиват собствената си мисъл, а единна книга, в която текстът на всеки автор, пронизан от идеята на съставителя, започва да разкрива и илюстрира мисълта му, без значение дали на самия текст това се харесва или не. Избързвайки малко, ще кажем, че на повечето текстове това не им харесва и те доста успешно се съпротивяват.
Всъщност, идеята за съставяне на "собствена" книга от чужди творби не е нова. И без пътешествие в дълбините на вековете може да се каже, че модернизмът активно я разработва (да не говорим, разбира се, за постмодернизма). Но трябва да се признае на Ерофеев, че той го прави по-просто и по-радикално от предшествениците си. Те, като опитни съблазнители, които желаят да накарат текста или фрагмента да забрави собствената си задача и да се преизпълни с тази на завладелия го "автор", прибягват към кротки уговаряния и блестящи софизми, към леки придърпвания и цинични изкривявания, обгръщат вече размекнатия къс с вълните на своето, авторско слово и така скрепят заплашващата да се разпадне тъкан. Решението на Ерофеев е главозамайващо просто: той съединява доста разнородни помежду им произведения чрез литературоведски предговор!
И това е всичко! И няма измъкване. Щом е казано, че си "цвете на злото", бъди така добър да цъфтиш по съответния начин. Та нали толкова години у нас литературоведските предговори бяха нещо като постановление на партията и правителството. Не подлежи на обжалване!
(...) Все пак може да се допусне, че възникващата при четенето на предговора и книгата мисъл за Ерофеев като за слаб литературен критик е доста наивна. Най-вероятно обяснението на загадката е в своеобразното серийно подзаглавие на книгата, което гласи "Родната проза от края на ХХ век. Най-добрите писатели". Именно за да оправдае последната фраза, на "автора" се е наложило да включи в книгата освен текстове, напълно съчетаващи се с неговото собствено литературно творчество (от типа на Пригов, Яркевич, Рубинщайн, Лимонов и пр.), и произведения, в които са живи мисълта, душата и надеждата. Да съедини хербария с живи цветя или по-скоро да вплете живи цветя в изкуствения венец.
Татяна Касаткина,
"Изкуствен венец"
Сп."Новый мир", 1998, бр.1