Играта с времената

Свободните словесни поведения:
сказ и поток на съзнанието

Във вторник ходих в селото за хляб, с гръб съм към хълмчето, забелязах и Лена - ето го момчето, което чака, фигурката му моментално се смали, китарата - на връв през врата, а единия си крак изнесе напред. И неочаквано, като се връщам обратно, той още не си е отишъл, та го виждам сега в лицето. Поисках му кибрит, той, без да ми отговори, тръгна към мен, аз още не разбирам защо идва, не казва или пък просто така - уличен навик; приближава се, подава клечка и сам иска да запали. Сега, мисля си, ще се разотидем и никога повече няма да го видя. Ако се разотидем, какво ще правя после, не знам; идва ми простата мисъл да се върна и да го помоля да посвири на китара, и е добре, не съм сам. Той веднага почна, гласът му страхотен, песни - от тези, дето ги пеят по дворовете. Изпя целия репертоар, няма повече с какво да го задържа. Как да е, прибрах се вкъщи, но когато останах сам и нямаше с кого и дума да обеля, мисля си в "Дъга", хайде давай, върви, само не стой на едно място; половината село извървях и го срещам. Невероятно, поисках да го видя и го видях, просто се озова наблизо, макар че не живее тук. Излезе, че се разхождах от нямане какво да правя и си викам, я да се присламча, ясно е, че той просто ей така си кисне. Кимна ми, аз все едно че искам да го погледам как свири, къде точно натиска струните. Дълго вървим, почти не говорим; разбрах, че е ученик, сега щял да бъде десети клас, учил в математическо училище, където имало само няколко души от целия край; не е просто случайното момче от улицата, а класа. Стоеше на хълмчето, чакаше приятеля си Серьожа, шампион по самбо, който щял да се върне от града. Като се понасяме безцелно към фурнирните къщички, настигаме момичета на негова възраст, приказват нещо с него, аз - настрана, не се бъркам. Започна да се стъмва, той предложи: да идем при спортистите? - Да идем; ами защо не, казвам, не познаваме нито спортисти, нито когото и да било тук. Затруднения с разговора, когато става дума за коли или за някоя песен, която всички те знаят. Той имал разряд по плуване. И изведнъж осъзнавам, че когато го видях преди три седмици - тук, по курортната улица вървеше момче с акваланг и плавници под мишницата, движеше се с момичета или деца на негова възраст, аз тогава бях поразен колко красив е той и в погледа му безсърдечност от красотата, всичко това видях мигновено, тъкмо преминаха покрай мен - и сега разбирам, бил е той. Стъмни се, седим на пейка пред една къщичка, той през цялото време подрънква на китарата и пее с апашки глас от онези песни - блатни, жалостиви, за любов. Една жена от къщичката помоли за тишина. Тръгнахме към откритата веранда на столовата, на нея - дежурна лампичка ниско в средата, светлината - оскъдна, получават се големи сенки; пази някаква баба с цигара и още две момичета и един младеж; момичетата случайно се оказали там, момчето също, то попита Миша - гаджета водиш ли? и Миша се изхили; даде му китарата и този Толя, с украински акцент, смешно и с някакво чувство, не като Миша, запя, псувайки на всяка дума. Толя прати момичетата да търсят карти, помислих си - хубаво, те са си четирима, аз не съм им изпотрябвал, няма да се разбере, че не играя; тези момичета живеят в съседната къща, дъщери ли са, знам ли ги, на завеждащата столовата; като се върнаха, Толя още пееше, момичетата сами с пазачката седнаха в отсрещния ъгъл и почнаха да си редят пасианс, а ние с Миша слушахме Толя и се смеехме, вече изцяло увлечени от пеенето; Толя пееше песни от този род: един безпризорник отива до касата, иска да открадне билет, хващат го, той се оправдава: - Граждани, колко сте жестоки, граждани, сърце нямате ли, забравихте ли, че съм безпризорен, защо ме обиждате; или: някакъв дрипльо убива в публичен дом моряк заради една фуста, като се навежда над трупа, познава в него собствения си брат и тогава убива и нея; или пък ученически песни за любов, приятни като мелодии и както ги пее сериозно, задушевно, те така стигат до вас. Пеенето свърши и станахме да изпратим Толик до палатките. Той веднага непринудено взе да разказва похожданията си, как преди време изчукал четири девственици, а други как цял живот искат да се оженят за някое момиче, не го намират, а пък към него колко се привързвали. Той говори повече от мен, Миша се занимаваше с китарата, може би разказите му бяха познати, а аз слушах внимателно. По-нататък продължаваме с Миша и той ми разказа за едно убийство, понеже аз се канех да мина през гората; тези дни убили някакъв младеж с верига от мотоциклет. На това място се разделихме - е, довиждане, довиждане; и сам го каза - формално, но все едно - до утре. След срещата на хълмчето, мислех си, дори и най-обикновено познанство не е възможно, пък се оказа възможно, толкова време прекарахме заедно, приказвахме си, той живее тук, сега знае как се казвам, а аз зная за него, че е Миша и утре ще се видим. На другия ден, в сряда, още сутринта отивам в селото при палатките, гледам Толик, украинеца, сам на стръмнината, - здрасти - здрасти - да си виждал Миша? - Не, не съм. Хубаво, мисля си, като се зададе той, аз ще се озова на пътя и няма да разбере, че съм го търсил, при това съм с Толик, нали и с Толик се запознахме, няма да съм самотната фигура, дето не се откъсва от него. Спортистите сядат да играят на карти, появява се старшият ли беше, треньорът ли беше, дава им витамини, отсипаха ми и на мен. Гледам го, идва - здрасти, здрасти, хайде на реката. Толя украинеца не тръгна, бил зает; и по пътя той ми разказва следния случай: седи си в общежитието, пъхнал крак между масата и стената; изведнъж усеща болка ниско в коляното, болката се усилва все повече, той разбира каква е работата: зад стената бръмчи свредел, пробива дупка там, където му е коляното, той въобще не може да си извади крака, свределът вече е в него, а кракът - плътно между плота и стената; и той е в такова положение, че не може да отмести масата; закрещява към стената, чак тогава спира, влиза работникът, Миша си изважда крака, свределът вече влязъл в костта. Самият Миша като математик каза, че вероятността свределът да попадне в коляното му по отношение на стената е равна на нула. Стигнахме до мястото, където се къпеха, беше с кестеняви бански с жълти кантове отстрани. Показа ми белега от свредела. Сам не съзнава красотата си, може би, казваха момичетата, и в огледалото да се погледне, пак няма да разбере, естествено, и приятелите не разбират, и техните собствени, и останалите. Предложих да поплуваме до острова, за мен до там и обратно би било максимум. Не се издадох, поседяхме малко на него, той искаше веднага да се върнем, аз предложих да почакаме, докато поизсъхнем, последните метри взех с големи усилия, преди да излезем на брега, редно е да си поемем дъх, после разговорът потръгна - китарата е тук, а аз искам да се науча и да запомня песните. Той ми показа техника на бой и акордите. Сестра му била в института, пеела в клуба "Жданов" преди сеанси; не, май че сестра си спомена вчера. Дойде Толя украинеца, обучението по бой продължи заедно с него - осмица, седмица, от тоя род термини; Толя предложи ударите да се усвояват по главата, така по-добре се запомняли. Те искат още да се къпем, аз им викам - предпочитам да се попека малко; така се измъкнах. Или, например, следното: Толя дойде, след като беше обядвал; значи, когато Миша реши да обядва, Толя няма да иде с него и ако аз тръгна с Миша, ще излезе съвсем непреднамерено, така че си правя устата от по-рано: - всъщност, смятам да обядвам скоро; сега вече, когато Миша се накани да иде, аз спокойно тръгвам също, а не да излезе - той става и аз - хоп след него, без от по-рано да съм си опекъл работата. Заедно сме през целия път до завръщането му, питам, дори не питам, ами просто така: след това ще се къпеш ли пак: - аха. Сега вече знам къде да го намеря, да кажем, след един час; а по време на обяда ми дава китарата да се поупражнявам. Вкъщи при мен идва Ваня: мислех да му разкажа за стиховете, тъкмо ще види и Миша, стана ми интересно, може би и той ще разбере, че пред него стои момче - едно на десет хиляди. Отиваме на реката, Миша дойде след половин час; тук усетих цялото удобство да общуваш със събеседник от своя кръг. Само на Миша не му е весело и разговорът му е безинтересен, но благодарение на Ваня току-виж и Миша се заслушал, засмял се, увлякъл се, ще ме поопознае малко или повече. И важното е, че аз не съм самотник в очите на Миша, имам и аз приятели. Изкарахме така три часа. Ваня реши да се връща в града, тръгнах да го изпратя до автобуса. Миша пита - после ще се върнеш ли? Формално, но все едно; та ние вече се познаваме, можем заедно да вървим по улицата, във вторник след срещата при хълмчето това беше немислимо. По пътя си говорим и Ваня, човек, чужд на моите страсти, потвърди всичко за Миша. Почувствах се уморен - и островът, и толкова път изръшнах през деня, реших да не се връщам повече там. И беше по-добре да не се натрапвам излишно, нека си мисли, че и аз си имам своя живот, а не че съм сам като куче и по цял ден гледам да светя на някого. Китарата си изигра ролята, показах изключителен интерес към китарата и песните. Той още първата вечер сподели, че това лято ще кандидатства в Москва, а през зимата щял да прекара в Москва ваканцията; освен това, мисля си, ще си запиша адреса му. (...)

Евгений Харитонов
Превел от руски Людмил Димитров


Бел. прев.: Евгений Харитонов е роден през 1941 г. в Новосибирск. Завършва актьорския факултет на Всесъюзния държавен институт по кинематография (ВГИК). За кратко работи като актьор, после става аспирант по кинознание. През 1966 защитава кандидатска дисертация. Написва редица пиеси, някои от които сам поставя в различни театри на Русия. Най-известната му постановка е спектакълът "Омагьосаният остров" в Московския театър за глухонеми. Поет, прозаик, води занятия в студия по пантомима. Властите го преследват заради самиздатската му дейност и за хомосексуализъм. Умира внезапно, от инфаркт, на московска улица в горещ летен ден през 1981 година. Приживе не е публикувал нищо. През 1982 г. няколко разказа излизат в алманаха "Каталог", издаден от издателство "Ardis" (САЩ). По-късно негови творби се появяват в руските чужди списания "А-Я", "Стрелец". Първата му публикация в Русия е пиесата "Дзън" в списание "Искусство кино" (1998). Посмъртна слава на писателя му донасят публикациите в сп. "Вестник новой литературы", "Столица", "Урал". Излиза двутомник със Събрани съчинения.
Статията е част от подготвяна за печат книга Захари Стоянов и българската култура