Антологията като хербарий
или
На Острова на Прокълнатите

Намерението на един писател с утвърдена популярност да състави литературна антология е нещо повече от художествен факт; то надхвърля в много отношения очакванията за някакъв пореден сборник с жанрово - и вероятно тематично - еднотипно оформени текстове, вместващи се задоволително в рецептивните нагласи на аудиторията. Това е намерение, доближаващо се твърде много до литературната игра. И както всяка друга игра, има своите предпоставени цели, нелишени от прагматизъм. Различното е само едно: пътят, по който един литературен homo ludens преследва компилативното (интертекстуално?) натрупване на факти, го превръща в производител на художествен продукт, в homo faber; той е в много по-голяма степен експресивен като популярна (и популистка) демонстрация и много по-категоричен като осъществена сугестия. Защото тъкмо изричното жанрово-номинативно настояване "антология", което Виктор Ерофеев поставя под своя сборник "Руските цветя на злото"1, постулира забележителна привързаност към разно-езичието, много наподобяващо така познатата в иманентното му културно пространство полифония, но не в хармоничен, а по-скоро в някакъв какофоничен и - защо не - еретичен аспект. Ако има сериозно основание за подобна публикация тук-и-сега, то е, защото литературната антология винаги е била предизвикателство и за собствената ни художествена нагласа. Ние, българите, като културна памет и традиция разбираме от антологии, независимо дали осъзнаваме този факт в цялата му значимост. Трудно бихме отрекли две преимущества в художественото битие на антологията: нейната самодостатъчност, дискретната й претенциозност за всеобхватност и изчерпателност на предзададената тема и в не по-малка степен опитът й да демонстрира, но и да култивира (висок) литературен вкус. Безспорно, носител на подобен вкус е самият съставител - той пристрастно и в много отношения панически се опитва да докаже собствения си фикционален авторитет, непрекъснато съизмервайки го с чуждия. И тъкмо привличането на други имена издава не толкова спокойствие, колкото трескава нужда от убеждаване в ползотворното взаимопроникване на своето-в-чуждото и чуждото-в-своето през порите на нарцисизма. Да изживееш примерно Бодлер като свое alter ego или себе си като негова реинкарнация, е все едно да се признаеш и като един от многото, и единствен над всички. ("Преведено" на български, съждението звучи приблизително като: "Монблан да бъда? Съм! Но друг съм аз.") Ще се присъединим и към респектиращо-привлекателното становище на Пенчо Славейков, схващащ перспективата за читателско навлизане в една антология като "покана (калесване) за сватба". Ерофеев, създател на взаимодопълващи се персонажи за сватбения акт (заглавията на най-известните му творби "Руската красавица" и "Мъже" ситуират модуса на половата (нагонова) цялост, като подчертано без възможност за избор остават мъжете!), в случая обаче не кани на сватба. Томът с обем 500 страници не е дори по-близката на руското мислене "покана за екзекуция", а някакво свое-образно (садо-мазо) придружаване, съпровождане до забранената, но обетована територия на остров, конфигуриращ и един от кръговете на ада; той е "населен" не толкова с прокълнати (камо ли поети), колкото със самопроклинащи се "словоблудци". Съставителството на антология в случая е и подреждане на пъзел - действие, в което удоволствието се постига едва при вида на окончателната картина с низвергнато съдържание. Търсенето на "красивото в грозното" обаче по-често се контаминира с хрониката на един предизвестен успех, отколкото с тази на предизвестената смърт. Успехът и на Ерофеевата игра е увенчан, независимо от симулираното самоизтезание. Елементите от този "пъзел" (оригинално употребеното от автора понятие е "икебана" - отново стратегия на естетическото подреждане, нещо като игра на стъклени перли), съществуват предварително в самодоволния руски литературен орга(ни)зъм, но като негови тумори, като възпалени места, които, взети заедно, излъчват нуждата от "комплексно" и ефикасно лечение, от сериозно изчитане. Прокарани през конвертора на символизма, събраните автори и текстове не просто подсказват собствената си постмодерна визия като гарантирана от Бодлер, но и като концепирана от него. Така номинираната литературна флора в случая е обладана от омърсяващото и в много отношения перверзно зло, травестиращо литературното битие на анонсираните "цветя", но и позволяващо тяхната дълговечност. (В български контекст с подобна функция се нагърбва хомо-генната общност на теменугите, сгушени под сянката на най-известния ни явор.) Ето защо "икебаната" тук е по-скоро "хербарий", който също не е застрахован срещу артистично подреждане, но е по-емблематичен и по-дързък от нея. Хербарият е "антология" от редки и почти уникални екземпляри, най-често съхранявани между хартиени страници (албумът-класьор), които се "срастват" и се хомогенизират с книгата, чийто генезис също е флоралистичен (девствен).2 Дебелата (картонена) основа-статив, върху която се крепят разно-цветните издънки от оранжерията (и "менажерията") на Ерофеев, е обезпечена с имената на "първоотците" или още по-точно на "първоеретиците" Гогол, маркиз Дьо Сад, "Бийтълс", Набоков, Борхес и интегрираните покрай тях Солженицин, Достоевски, Мережковски, Розанов, Константин Леонтиев. (Казано "по ерофеевски" - на собствената им слава не липсва нищо, те липсват на нашата...) В този смисъл хербарият е сбор от вироглавите филизи на вековен лес, самопоставяйки се в който съставителят не по-малко от нашия български Предводител и Повелител на Прокълнатите (Блажените) поети може да заяви: "Аз съм стар вълк, навикнал на тъмна гора." Всъщност, между 22-мата автори, представени общо с 26 текста, първият и последният са на Ерофеев, първият и последният "автор" е отново той. ("В Началото бе Ерофеев, в Края - също.") Настоящата публикация ни повече, ни по-малко е своеобразно пре-съставителство на вече направения подбор. То се старае да доуплътни със специално написани метатекстове литературно-мистифицираната фикция на сборника. Авторският опит на Ренета Божанкова въвежда в "случая Ерофеев"; той открива неговите ситуативни постмодернистични конвулсии, под "хипнозата" на които се оказва склонен да припознае себе си едновременно като прото-Автор и съ-автор. Този аналитичен подстъп е успореден с няколко откъса от "автентични" отзиви, маркиращи своевременната реакция на критическата позиция - и анонсираща (рекламираща) начинанието на Ерофеев, и паралелно с това навлизаща в игровата поетика на квази-художествения му жест, като изтъква и доброто, и недотам сполучливото ("злото"). От включените оригинални текстове подбрахме три, които по наше мнение представят злото в различна субстанционална визия - три дамгосани екземпляра от "хербария". Първият откъс е от повестта на Юрий Мамлеев "Тетрадката на индивидуалиста", фиксираща злото в неговата тоталност, в самодоволната му потайност; краткият фрагмент може би ще изкуши нечие рецептивно съзнание, склонно да го чете като инверсирана пародия на "Кротката" от Достоевски. Вторият откъс предлага началото на уникалния текст "Печка" от "основоположника" на гей-прозата в руската литература Евгений Харитонов; той е характерен със своята външна монотонност и привидна безсюжетност, усвояващ злото като субективна нагласа към-себе-си, спотаявана от света, но по-силна от индивидуалното съзнание - негов носител. Накрая поднасяме на читателя цялостен текст - псевдо-екзистенциалния "монолог" на Игор Яркевич "Солженицин или гласът от подземието", който прави сериозен опит да обективира злото, да го проектира като независима даденост, чиято единствена динамика е рефлективното му "разплискване" в човешкото (под)съзнание. Засега - толкова. I у herbaриите. А вие? Вдъхнете и... леко дишане!

Людмил Димитров