Руските цветя на злото

Да си призная, не обичам литературните антологии. Те ми напомнят на дегустация на вино, където, вместо да изпиеш бутилка хубаво вино, отпиваш по глътка от всяка бъчва, при това под зоркия поглед на червендалестия винар, който те наблюдава с неизречения въпрос: е, как е? В най-добрия случай се отърваваш само с главоболие. Ако аз все пак предлагам литературна дегустация, то не е от желание да издокарам някого с главоболие, а защото вкусовият букет на новата руска литература съдържа оригиналната ценност на смесването. Впрочем, думата "букет" може да се използва и в друго значение. Последната четвърт на ХХ век в руската литература се определя от силата на злото. Ако си припомним Бодлер, бихме казали, че съвременната литературна Русия е набрала цял букет от fleurs du mal. Аз в никакъв случай не разглеждам отделните автори само като елементи от моята икебана, напълно убеден в тяхната самоценност. Но през разнотипните и в известен смисъл враждебни един към друг текстове прозира любопитен архитекст. Той не просто дава представа какво се прави сега в руската литература. За това нека се погрижат учените слависти. По-важното е, че сборът от текстове съставлява роман за странстванията на руската душа. Доколкото руската душа в последно време се лута немалко, нейният опит отива далеч извън границите на "славянските" интереси, превръщайки повествованието в авантюрен и дързък сюжет. Някога сталинските писатели мечтаеха да създадат единен текст на съветската литература. Съвременните писатели пародират тяхната мечта. Ако колективният разум на съветската литература е телеоцентричен, то в новата литература цветята на злото растат с плевелите, както дойде. Базаров, героят от романа "Бащи и деца", е нихилист, скандализиращ обществения морал, но неговата ключова фраза звучи като надежда: "Човекът е добър, обстоятелствата са лоши". Тази фраза бих поставил като епиграф към великата руска литература. Основният патос на значителна част от нея е спасението на човека и човечеството. Това е непоносима задача и руската литература толкова блестящо не се справи с нея, че си осигури световен успех. Обстоятелствата на руския живот винаги са били плачевни и неестествени. Отчаяната борба на писателите с тях в много отношения е измествала въпроса за същността на човешката природа. На задълбочената философска антропология не й оставаха сили. В резултат, при цялото богатство на руската литература с нейните уникални психологически портрети, стилистично многообразие, религиозни търсения, общото й светогледно кредо в основни линии се свежда до философия на надеждата, изразяването на оптимистична вяра във възможността за промени, призвани да осигурят на човека достойно съществуване. Неслучайно проникновеният маргинален философ от втората половина на ХIХ век Константин Леонтиев говори за розовото християнство на Достоевски, както и на Толстой, почти напълно лишено от метафизична същност, но затова пък решително отворено към хуманистични доктрини, напомнящи за френските просветители. Руската класическа литература блестящо учи на това как да си останеш човек в непоносими, екстремални ситуации, без да предадеш себе си и другите; тази проповед и досега има своето универсално образователно значение. Мисълта на Набоков, че Достоевски е писател за юноши, формиращ младото съзнание, е приложима в известна степен и към много други руски писатели. Но ако за Запада опитът на руската литература е станал само част от общото литературно знание и негова инжекция - безспорно, благотворна, то руското културно общество в своето време е получило такава доза литературно проповедничество, че в крайна сметка е започнало да страда от нещо като морална хипертония или хиперморалистична болест. Наистина, в началото на ХХ век руската култура сериозно скъсва с традицията. Това се отразява във философията (например колективният сборник "Вехи", описващ националните стереотипи на прогресивното съзнание), в изобразителното изкуство на руския авангард, а също така в литературата на "сребърния век". Продължил около двадесет години, богат на имена и стилистични школи, "сребърният век", от гледна точка на традиционната менталност, е сам по себе си декаданс, но неговото значение до голяма степен се определя от отказа от предшестващата антропология. Може би най-скандалното произведение от този период е неголемият роман на Фьодор Сологуб "Малкият дявол". Неговият постулат е: злото няма социален смисъл, то е широко и свободно разлято в човешката душа. Философията на надеждата тук няма никаква работа. Руската литература обаче не е пожелала да се раздели с оптимистичната илюзия. Тя се помъква след народническия белетрист Владимир Короленко с неговите крилати думи: "Човекът е създаден за щастие, както птицата - за полет", след Горки, известяващ: "Човек - това звучи гордо". Двете изказвания лягат в основата на социалистическия реализъм. Смесвайки хуманизма като "пракомунистическа" философска доктрина на Ренесанса с непосредственото човеколюбие (т.е. "доброволната" любов на човек към човека), съветските идеолози представят всеки съмняващ се в хуманизма като враг на човечеството. Подобна подмяна поражда в съветската култура онова, което Андрей Платонов нарича оргия на хуманизма. Впоследствие тези оргии се превръщат в литература на лъжата и позора с такива купища графомански глупости, че остават като ненадминати образци на кича. От друга страна, със самото си зараждане, от романа на Замятин "Ние" през Булгаковите сатирични повести и "Майстора и Маргарита", романът "Доктор Живаго" и т.н., та чак до корпуса на Солженициновите съчинения, нонконформистката литература говори за достойната съпротива на тиранията, за поруганите човешки ценности. Съветската и антисъветската литература се състезават по хуманистични скокове. Впрочем именно при съветската власт човекът, т.е. субектът на хуманизма, показа на какво е способен. Демонстрирайки чудеса в подлостта, предателството, приспособяването, низостта, садизма, деградацията и израждането, той, както стана ясно, е способен на всичко. Сталинската комедия, разгърната на гигантската сцена на Евразия, в този смисъл беше поучителна и непредубеденият зрител можеше да остане след нейния край с най-песимистични представи за човешката природа. Но когато най-блестящата й част завърши през 1953 година със смъртта на автора и режисьора, останалите живи от зрителите побързаха да прехвърлят цялото зло на "култа към личността", засвидетелствайки, освен всичко останало, човешката си неспособност за анализ. Сблъсъкът на казионния с либералния хуманизъм формира философията на Хрушчовото "затопляне", основаващо се на "завръщането" към истинските хуманистични норми. "Сгряващото добро" се превърна в тематична доминанта на цялото поколение поети и прозаици на 60-те години (Евгений Евтушенко, Булат Окуджава, Василий Аксьонов, Фазил Искандер, Андрей Битов, Владимир Войнович, Георгий Владимов и др.), впоследствие наречено "шестдесетниците". От тяхна гледна точка критиката на хуманизма е недопустим разкош, пречещ на борбата с лицемерния режим, възможност да го приведе към приемливия модел "с човешко лице". В края на 80-те години историята на съветската литература се прекъсна. Причината за нейната смърт е насилствена, извънлитературна. Съветската литература бе оранжерийното цвете на социалистическата държавност. Щом в оранжерията престанаха да поливат, цветето повяхна, после изсъхна. Симетричното му цвете на литературата на съпротивата също залиня; те бяха свързани с единна система от корени. В резултат всичко се смеси. Писателите останаха без литература. Но не всички. Още в оранжерийните времена започна да се натрупва литература - по-късно критиката я нарече другата литература - извън основната проповедническа линия. Политически другата литература беше "неясна", което предизвика недоверието към нея на противостоящите й идеологически лагери. Разбира се, тя не страдаше от съветизъм, по-скоро бе асъветска, отколкото антисъветска. Сдържано се отнасяше и към дисидентската литература; тя й се струваше идейна издънка на конформистката словесност със забележителна близост в естетическите критерии. Другата литература се учеше от странната (от гледна точка на руското интелигентско съзнание) смес от учители: Гогол и маркиз Дьо Сад, декадентите от началото на века и сюрреалистите, мистиците и "Бийтълс", Андрей Платонов и никому неизвестния Леонид Добичин, Набоков и Борхес. Тя обичаше Паунд и нонсенса на обериутите, холивудските екшъни, поп-арта и блатните песни, сталинските небостъргачи и западния постмодерн. Загубата на обща идея освобождава енергията, необходима за свободно пътешествие. Родена в диалектическата игра на губене и придобиване, новата руска литература изхвръкна от клетката. Изостреното преживяване на свободата е заложено в същността на нейното съществуване. Отправна точка на пътешествието е адът.

Виктор Ерофеев


Превел от руски Людмил Димитров
Зло е това, което ни разделя от Бога и от хората.

Из разговора с монаси от Ново-Валаамския манастир