Артпрограми
и пари в Ню Йорк

Разговор с Денис Елиът -
директор на International Studio
and Curatoral Program, NYC

Първият ми въпрос, естествено, бе за кураторската програма, в която бях вторият участник.
Фактически още когато създадох ISP през 1994 г., аз създадох и офиса, в който сте сега. Направих го за куратори, историци на изкуството или критици. Но той остана празен до този септември. Отне ми известно време да развия кураторската програма. Този тип програми са много малко и твърде малко са институциите, които финансират кураторите. Понякога куратори се подкрепят за продължаване на образованието и/или за създаване на изложби. В много редки случаи те са финансирани, за да се оттеглят на някакво място, където могат да работят върху свои проекти - почти никой не е склонен да подкрепя това. Така че аз прекарах две години в опити да обуча спонсорите да дават пари за кураторите. Успоредно с това разговарях с много куратори (защото не бях работил с такива преди) как да развия кураторската програма. Някои от тях казаха: "Просто я направи максимално свободна". Други подходиха по-догматично - "Кураторите трябва да кандидатстват с предложение, вие да го оцените и едва тогава..." В другата крайност бяха мненията, че кураторите трябва да правят каквото си искат - те могат просто да седят в офиса и да блеят в стените в продължение на три месеца, ако имат нужда точно от това. Харесах тази идея по няколко причини. Първата от тях е, че ние не сме квалифицирани да оценяваме кураторите. Ако даден куратор идва в Ню Йорк с някакъв проект, аз не се интересувам какъв е той. Имам предвид, че се интересувам от него, но не го съдя. Това, което оценявам, е квалификацията на куратора. Искам да видя резюмето, искам да видя кой е спонсорът - така преценяваме качествата на куратора. Опитваме се да открием от какво се нуждае кураторът, опитваме се да го улесним. Всъщност единственото ни изискване към кураторите е да бъдат независими. Опитваме се да им осигурим контакти, достъп до библиотеки, възможности за бъдещи изложби и т.н. Например опитваме се да работим с Boston College - те се интересуват от предложенията, които биха направили кураторите от ISP. Говорих също и с директорката на Скулптурния център в Ню Йорк. Тя също много би искала да чуе предложения от кураторите в ISP и да прави изложби в центъра...
От казаното заключих, че кураторската програма се развива на същия промоционен принцип, както и художническата.
Всеки пита какво всъщност е кураторската програма - и ние не знаем. Имам предвид, че кураторската програма "расте" точно както и художническата програма. Ние свързваме хората и се надяваме нещо да произтече от този контакт. Това е всичко, което можем да направим. Също както при срещите на художниците с гостуващите куратори - срещаме ги и се надяваме нещо да се получи. Ако кураторът например иска да посети ателиета на художници, можем да го организираме - това е лесно. Но трябва да ни кажете какво искате. Ако например искате да четете лекции тук, предложенията трябва да се направят за по-далечно бъдеще, защото преподавателските ангажименти са уточнени предварително за месеци напред.
Попитах за спецификата на ISP и какво я отличава от другите подобни програми.
ISP е некомерсиална организация. Това, което я отличава от повечето от останалите резидентни програми, е акцентът върху развитието на кариерата на артистите. Художникът не може да кандидатства директно за програмата - тя не е замислена като организация, която дава стипендии. Но ако решим, че искаме даден художник да участва в нея, ние го окуражаваме да си намери патрон - независимо дали той ще бъде организация или личност. Едно от първите места, където трябва да се търси, са корпорациите, които имат офиси в Съединените щати и могат да извлекат полза от намаляването на данъците. Другото важно нещо е, че ISP е независима. Ние сме нещо като малък бизнес, като малък Canal Street бизнес (бел. ред. - улицата е характерна с ориенталския си вид: редици от сергии и магазинчета, където на открито и на закрито всеки продава каквото може и живее с колкото изкара). Но имаме и известни предимства - ние сме независими и можем да се развиваме така, както искаме.
Колко художници работят в момента в ISP - те пребивават за различен период от време и непрекъснато пристигат нови. А "администрацията" е само от вас и един секретар - Бено Лойнинг, който се връща в Германия.
Сега мисля, че имаме 17 художници. Идеалната ситуация би била да имаме 25 ателиета и повечето от тях, бих казал 22, да бъдат договорени с различни страни или фондации. Това са дълготрайни договори, понякога за цяла година. Три от ателиетата трябва да са за кратки периоди, за да не стане програмата твърде статична. Същото се отнася и за кураторската програма. Бих искал да имам 10 офиса. Кураторите обикновено идват за по-кратки периоди, от една страна, заради малкото пари, от друга, защото обикновено те са свързани с институции и не могат да ги оставят за цяла година. И разбира се, нуждаем се от персонал - по един човек на всеки седем участници в програмата. Сега имаме 18 участници (включвайки и вас) и само един човек от персонала - това съм аз. А програмите се нуждаят от още двама души, които да ги движат. Имаме нужда от непрекъснато увеличаване на средствата - това е моята работа. И би трябвало още да има двама служители, защото има много бумащина, много кореспонденция, която трябва да се поддържа. За всеки спонсор, който работи с нас, ние преговаряме с пет други, които може би няма да се включат в програмата. Например наскоро подписах договор с Тайван - и това стана след три години преговори...
Последното естествено ме накара да попитам за парите, необходими за развитието на програмите.
Кураторската програма струва 1000 долара на месец. Така че трябва да взимам субсидии от места като фондацията "Елизабет" - места, които плащат заплатите. Но самата програма трябва да е по-платежоспособна. И колкото по-добри художници имаме, толкова програмата става по-известна и това прави моята работа - намирането на пари - малко по-лесна. Ето например Бено Лойнинг ще се опита да направи такава програма в Берлин. Може би за него ще е по-лесно, защото субсидирането на изкуството с обществени пари е много по-разпространено в Европа, отколкото в Съединените щати. Когато започнах програмата в Ню Йорк, аз знаех, че тук има много частни пари, които могат да са от полза, но тук няма обществени пари. По-малко от 1% идват в програмата от американските държавни средства.
Колко спонсори има ISP?
Имали сме около 120 художници, 2-ма куратори и около 40-50 спонсори. Понякога спонсорите финансират само един художник. Когато започнах, спонсорите даваха пари за отделен художник за кратък период от време. Например Германия спонсорира един художник за четири месеца и толкова. След това аз трябва да започвам всичко отначало. Ето защо предпочитам да подписвам по-дълготрайни договори. Германия например е като Съединените щати - имат малко федерално финансиране. Това, което направихме в последните месеци, е да подпишем дълготрайни договори: те ще изпращат художници на регулярен принцип и двете ни страни са много ентусиазирани в това отношение. Швейцария и Финландия също се включват - сигурен съм, че ще се включат следващата година. Така че освен Белгия (ще отида там през януари и се надявам да подпиша договори), почти всички западноевропейски страни са представени в програмата. Има и много източноевропейски страни, които са участвали - като България например. Когато Греди Асса, Александър Алексов и Павел Койчев трябваше да дойдат, ние кандидатствахме във фондация "Ланън" (това е фондация в Ню Мексико) за стипендия и имахме късмет, защото те тъкмо я бяха учредили. Още повече, че за резидентни програми много малко фондации дават пари. Така че те тъкмо започваха, а ние фактически бяхме първите, почукали на вратата... И отидохме на обяд, говорихме с хората, подадохме документите и получихме стипендия от 25 000 долара. Но тези пари не бяха достатъчни. Особено когато трима художници идват в рамките на една година - това значително оскъпява нещата. Трябваше някой да плати за програмата и това беше Институтът за балкански изследвания в София. Те дадоха 15 000 и плюс онези 25 000... Необходими са около 45 000 долара, за да се покрият разходите за една година: транспорт, материали, програмата и настаняването. А Ню Йорк е скъп град. Така че когато говорим със спонсорите, им казваме: "Мислете за около 45 000 долара за година". И въпреки това трябва да намерим повече, защото 15 000 долара не покриват разходите на програмата. Когато започнах, през първата година имах само трима художници и три ателиета. Тримата спонсори бяха фондация "Елизабет", една корейска галерия и Швеция се включи - това помогна изключително много и създаде доверие в програмата. След това и други страни се включиха... Имали сме за спонсор строителна компания, имали сме Хюндай, и малка фабрика, и производител на коли, и едно наистина много малко предприятие за преработка на храни в Бруклин, което спонсорира корейски художник, и т.н. Имали сме наистина добри художници, но да се намерят спонсори за тях беше трудно. Сега вече е много по-лесно. Сега мога да кажа: "Вижте, подписали сме договори с всяко правителство в Западна Европа" - това не е без значение, но е следствие от наистина много работа. И то ни дава известна международна роля. Дойде време да се свържем с Южна Америка и просто го направихме. Подписахме договор с културния департамент на Аржентина, после с Мексико, Коста Рика може да се включи - те искат да пратят куратор. Наскоро подписахме с Австралия, Нова Зеландия и Тайван... Имаме около 22 страни, чиито културни съвети са наши спонсори. Но и много страни нямаме: нямаме никой от Средния Изток, опитваме се да вземем художник от Ирак, не сме имали шанса да включим художник от Куба...
А по отношение на България?
Връщайки се към България, тогава получихме стипендията и тримата художници дойдоха. За съжаление на следващата година фондация "Ланън" спря цялото финансиране. Така че вече не можехме да сътрудничим с Института за балкански изследвания. Но това, което искаме да направим, е да намерим пари отнякъде и тези страни да бъдат обърнати към идеята да изпращат свои художници в Ню Йорк. И да им помогнем да придобият самочувствие и да изпращат художници отново вече със свои пари. Така ние бихме могли да прехвърлим средствата към някой друг: Румъния например или Македония. Що се отнася до България, ние се срещнахме с някои политици тук, в Ню Йорк, и говорихме, че въпросът може да бъде поставен пред Парламента и да се отдели бюджет, достатъчен да се изпрати български художник в програмата. Мисля, че застоят сега е само временен. Институтът за балкански изследвания все още иска да участва в субсидирането, но не и да финансира всичко. А те и не могат - добре разбирам, че не могат - това са много пари...

Разговаря Диана Попова


Ню Йорк, 14 ноември 1999 г.
Денис Елиът основава арт-програмата през 1994 г., а кураторската програма започва през 1997 г. На художниците ISP предлага привлекателни ателиета в TriBeCa (квартал в Южен Манхатън, съкращение от Триъгълника под Канал Стрийт), програма от гостуващи критици и куратори, пътувания извън Ню Йорк и изложби/коктейли "Открито студио".