Кирил Прашков и думите
Спомням си, че преди години видях в един епизод от филм (ако не се лъжа "Смисълът на живота", "The Meaning of Life") на любимата ми британска група от комици Monty Payton следната размяна на реплики: - Искате ли да знаете смисъла на живота? - Не-е-е-е-е...!!! Отговорът, в устата на един член на групата, беше така мъдро категоричен, че се замислих... Наистина, дори и да съм сигурен, че знам смисъла на живота, на Божието творение, на Максималния Максимум, до който мога да достигна с бедните си човешки способности... Е добре тогава, да предположим, че го знам... А какво, собствено, бих могъл да направя с него??? Човек живее, работи, изкарва хляба, дори печели... С една дума - тича насам-натам и търси/намира (или не намира) нещо, смисъла... Може би онзи, който води до $, но и онзи другия, който е като светлината в края на тунела, за която с ужас разбираш, че е светлината на идващия влак... Или както Кокто го е написал, а Прашков го е изписал: "Понякога в гората, през нощта, загубилият пътя вижда добра, зовяща светлина. И тича, с надежда възкресена, към къщата, където ще го изядат..." Така стоят нещата..., като тичаш към смисъла, падаш в чинията, от която ще те изядат... Ако не Господ, то тогава хората... А сега да заменим думата "тичаш" с думата..., а-а-а с трите думи "четеш/пишеш/рисуваш" и ще получим уравнението, наречено Прашков, което обаче е разтегнато във времето по маршрута Лондон - Калкута, тоест във времето на универсалната всеобщност. При Прашков "сладкодумието", което смятам е всеобщо известно, се превръща в "рисунко-думие" винаги, когато уравнението прави изложба. То, уравнението Прашков, има склонността във всичко да привижда думи, текст от всякакъв вид и произход. Уравнението Прашков е един от най-простите примери за тотална текстуалност. При него смисълът на текста е онова, което при Monty Payton се упоменава като смисъл на живота. С единствената разлика, че Прашков няма нищо против да се позанимава със смисъла, просто защото знае какво да прави с него - ще изрисува текста и така ще се поразмисли за смисъла, като накара и нас да сторим същото. Това е един вид Дадаистичен "летризъм", който за разлика от Кубистичния "летризъм", преследва повече "истината" (или поне абсурда...), отколкото "красотата" на текста. Едно от нещата, които неизменно ме потрисат (и потискат) в последните години е паметта, която Прашков има за стихове. А ние с него все пак сме хора на възраст... Стихове на Пушкин, и на руски, стихове на Бродски и пак на руски, но и стихове на Луис Карол, и на английски, и на български, и на руски, стихове на автори, които е илюстрирал на младини, в годините, когато търсенето на смисъл е било изтласкано встрани от търсенето на $, и стихове на автори, които са неговият личен database от ежедневна мъдрост, както и стихове на автори, които според Прашков (и според случая) внасят някакъв ред в неговите отношения със света и хората. Прашков може да ви рецитира стихове в пространството на четири езика, но за сметка на това до безкрайност. Единственият въпрос, който възниква у мен по този повод, е: "Г-н Прашков, а какъв собствено е шрифтът, на който са изписани/изрисувани стиховете, които рецитирате, във вашата памет?" Обикновено отговорът на този въпрос ми се представя на изложба. Всъщност, известно е, че в контекста на съвременното изкуство има малко художници, които са изписали/изрисували толкова букви и думи, колкото Прашков. Дори и да има равностоен конкурент по количество, едва ли Прашков има конкуренция по разнородността на използваните материали - павета и хартия, пръчки/плетове и боклук, щрихи в туш и в пейзаж, тел бодлива и не-бодлива... Домът на Прашков край зала "Фестивална" в София е единственото място на света, което ми е известно, в което човекът-посетител трябва да внимава, за да не се блъсне в някой текст... Но Прашков със сигурност държи рекорда по изрисувани ноти... В тази изложба, като че ли като цитат по песента на Саймън и Гарфънкъл от нашата младост "The Sounds of Silence" ("Звуците на тишината"), авторът ни предлага една визуализация на три типа тишина - барокова, нервна, конструктивна, хомогенна, а, май станаха повече... Но тишината е толкова наситена със светлина и пространство, че нищо чудно - Прашков й се наслаждава като човек, който знае и как да говори, и как да слуша. Въпреки че не си спомням да съм го чувал да пее, или поне да тананика, само да подсвирква някоя рисунка. Въобще очевидното нещо е, че Прашков не само рисува, но и чете. За мен лично това е проблем и поради установената в страната митология, че художникът не бива да чете (камо ли да пише), но бива да рисува... И поради моята собствена пред-история на "пишещ" човек. Прашков ме кара да се чувствам като онзи "чукчи" от не много политически коректния виц от преди десетина години, който гласи, че "чукчи иска да стане писател, а не читател"... Прашков ме кара да си спомням, че не съм чел достатъчно, когато му е било времето. Затова аз ще си позволя още една спекулация и ще кажа: "Наистина, трудно е да пише за вас, Прашков, човек, без да се изкушава да стане мислещ художник", и като така "чукчи-читател", а не само писател... Да ме извинят жителите на полуостров Чукотка, моля!!! А за присъстващите приятели, които по някаква причина не са запознати с въпросния виц - ще оставя на Прашков удоволствието да ви го разкаже (или нарисува?) на езика и по начина, по който той избере...
Лъчезар Бояджиев
(Думи, произнесени на откриването на изложбата във Френския културен институт - 10 януари 2000 г.)