Христо Харалампиев не е любимец на критиката, особено след като стана шеф на СБХ. Предишният респект към Председателя (който и да бе той) през последните години еволюира в настървено скандальозно отрицание. Преди бе някак неудобно да се каже лоша дума срещу "първия между равни" в гилдията. Той съчетаваше знайни и незнайни, въображаеми и действителни средоточия на информация, власт и влияние с човешко отношение към колегите, независимо за колко неблагонадеждни идеологически бяха нарочвани някои от тях (дали пък не всички, включително той самият, ако бе достатъчно талантлив и чувствителен, за да избере свободата). Днес, за добро или не - всичко това е минало. Днес председателят на СБХ има един-единствен шанс - да бъде художник, да твори, да прави изложби. Скулпторът Христо Харалампиев прекрасно знае това, поредната му блицизложба в галерия "Ирида" го доказва. С нестихваща любов и любопитство отново е опоетизирано вечното женско тяло. Меката рехавост на акварела в случая облагородява откривателския и малко варварски драматизъм, познат от предишни изяви на художника. Постигнатото не е за сметка на рисунъчната спонтанност, опитността не престава да вълнува и да внушава. Голото женско тяло не се възприема като участващо в езическа вакханалия. То е по-скоро статично, утихнало, сякаш спокойно в собствената си метафорична достатъчност. Възприемателят все повече го възприема като женско тяло и все по-малко като голо, навярно и поради влиянието на околната медийна среда. Свещеност, преходност и единственост като че са трите характеристики на Тялото на Жената, която е важна за Христо Харалампиев. Свещено не значи свенливо, нито непременно иконно, сякаш твърди художникът. Утре няма да ни има, нека да бъдем днес, сякаш казва още той, неприемайки нито "след мен и потоп", нито философията на едното пийване-хапване. Мъжът е хетеросексуален и християнски моногамен, сякаш конкретизира още художникът - като уважение към природната естественост и като предизвикателство към ексестичната постмодернистичност. И още - мъжът може да притежава едно-единствено женско тяло - това, на което принадлежи, с което е едно цяло, с което е готов да остарее. Навярно не всички така ще разчетат знаците на тази изложба. Но е за отбелязване, че Христо Харалампиев се самоизразява без комплекси, без предразсъдъци, без лоша претенциозност. Казва достатъчно за себе си, без да иска да бъде любимец на всички. В други страни колекционери, критика и публика обичат да откриват себе си в сътвореното от такива художници. Но рисувайки голото женско тяло, Христо Харалампиев е и баща, който отказва да бъде патерналист, въпреки че моралът е достатъчно важен за него. Дали ще бъде така и след като продължи само с този единствен, макар и достатъчно благодатен обект на изобразяване?
Румен Спасов