Гостите от Триест
Сопраното Джизела Санвитале и диригентът Фабио Носал посетиха София за седмиците на италианската култура. Концертът им в зала "България" на 12 януари събра многобройна публика. Партер без нито едно свободно място, препълнен с правостоящи втори балкон, четири реда, запазени за VIP-гости. Каква беше стръвта, привлякла толкова хора накуп? Как се осигурява днес и тук подобна картина? Организаторите - Италианското посолство, Италианският културен институт, Клубът "Приятели на Академия Киджана" - очевидно знаят формулата: добра разгласа, вход с покани, популярна програма, италиански маестро начело на сборен фестивален оркестър, италианска певица, което според общоприетите представи означава гаранция за автентично белканто. Солистката Джизела Санвитале действително владее някои от тайните на "красивото пеене". Започнала като пианистка, тя школува гласа си при Джампиеро Маласпина, посещава майсторски курсове на величия като Алфредо Краус и Карло Косута, работи с авторитетния педагог Еторе Кампогалиани, преподавал на ред знаменитости, между които Мирела Френи и Пиеро Капучили. Контактите с такива личности, ако можеш да си ги позволиш, защото струват скъпо, обогатяват. Чисто природните дадености на симпатичната вокалистка не смаяха никого, дори на моменти гласът й се губеше в многозвучието на оркестъра. Често труднопостижимият за някои диригенти баланс става причина певците да прибягват до силов маниер. Случаят не беше такъв. Джизела Санвитале остана докрай лежерна, деликатна, със светъл тембър и ясна дикция, виртуозна в пасажите, интонационно точна -без прекалености. Тя е нелишена от чар, но твърде еднообразна и в четирите представени от нея оперни отрязъка. Норина от "Дон Паскуале" на Доницети - свежа, обичаща шегите и блясъка, склонна към волности, сякаш скова чувствеността във валса на Музета. Този откъс не съвсем сполучливо беше поставен в обкръжението на интермецото от "Селска чест" и увертюрата към "Севилският бръснар". Пажът Оскар от "Бал с маски" на Верди определено беше най-доброто постижение на Санвитале за разлика от "Травиата". Голямата сцена на Виолета "E strano" започна с несъстоял се речитатив, липсваха драматични акценти, а след отделни музикантски находки в кантиленния дял, бързата част прозвуча по-скоро вяло, без блясък, без повторение - нещо, което не приемам. И без обичайно отприщващия аплодисменти финален, максимално ферматиран висок тон. Някои пеят ми бемол на трета, други си бемол на втора, трети при транспониране, както Тебалди - ла. Важното е да се държи по-дълго, а оркестърът в това време стои и глуповато-напрегнато чака знак от диригента кога диханието на "Дивата" ще я върне към I степен на тоническия квинтакорд. В такива нередки случаи винаги ме е напушвал смях. Е, този път Санвитале и Носал ми го спестиха, всичко си беше според партитурата, но усетих полъх на разочарование сред публиката. Нищо подобно след ефектно изсвирената, с размах, устрем и градация увертюра към "Силата на съдбата". Тук диригентът Фабио Носал и воденият от него Софийски фестивален оркестър показаха наистина на какво са способни хора, които често прекарват заедно лятото в Сиена.
Пламен Петров