Живот с другите

Проектът AC/DC в галерия XXL за едни безспорно олицетворява "Краят на приказката", а за други означава "Приказката продължава" по заглавията на две едноименни изложби, които могат да се видят съответно в НДК и "Солерс". Не съм съвсем сигурна какво визират споменатите две изложби, но наименованията им чудесно изразяват дискусията за бъдещето на изкуството, която в консервативно настроеното ни общество приема драматичен характер. И мнозина от нас непрекъснато изпитват на гърба си напоените с отрова стрелички на защитниците на "традиционното" изкуство, макар да не даваме повод, че пренебрегваме смислените му проявления за сметка на "нетрадиционна" всеядност. Занимавам ви с лични драми, защото днес това е форма на съществуване за редица от нас - между омразата и презрението, между незачитането и присмеха. В този ред на мисли изложбата AC/DC с куратор Свилен Стефанов със сигурност се намира в точката, където се пресичат представите за "край на света" и "ново начало". Не бих казала, че харесвам изложбата. Една част от работите не разбрах (допускам,че проблемът си е в мен), други намирам за повърхностни, трети нямат нищо общо с темата, а общо експозицията трудно се крепи. Като цяло обаче ми харесва атмосферата на небрежност, усещането, че на това, което се представя, не се придава кой знае каква важност. Допада ми ироничното отношение на авторите и на куратора, липсата на убеденост, че показаното е нещо изключително, ненадминато и на световно ниво. Наскоро гледах по телевизията как една дама говори за изложба с кавалетни работи. В петте изречения, които каза, като с парен чук набиваше в главите на непросветените, че става дума за "уникални" творби (тези дами не използват думата работи, дори когато стилистически трябва да избягнат повторението), на "изключителни" творци, които споделят с нас своята "неповторима" чувствителност в една "прекрасна" експозиция. Боже, колко мъка има на този свят, Боже, както е казал поетът. Времето се движи, ситуациите се сменят, езикът се променя. Сигурно е наивно, но ми се иска да сме разбрали, че не сме постигнали уникалността, че върхът е далеч и че зад него има още много други. А също и, че не сме единствените, които го изкачват. Темата за разбирането, за съжителството с Другия се продължава и от изложбата на Моника Роменска "Дневни красавици" в Центъра за изкуства АТА. Авторката се опитва да ни се разкрие или да се разкрие на самата себе си и да подскаже, че има толкова версии на "Моника", колкото и гледни точки. За да го постигне, ни поднася различни формални опозиции, които изграждат образа на изложбата: ден-нощ, лице-гръб, бяло-черно, светло-тъмно, жива роза-увехнала роза и с които ни кара да поупражняваме вътрешните си сетива. Като насича собствения си образ на хиляди парченца и ни позволява да се промъкваме между тях или с други думи да проникваме в него, М. Роменска съчетава два древни принципи - единият е "опознай себе си", а другият, че това не може да стане без помощта на другия или както казва Сенека за субекта: "Той се нуждае от протегната ръка да го изтегли". По много професионален начин изкуствоведът Николай Бошев "протяга ръка" на скулптора Андрей Николов и го изважда от праха на славата. Изложбата в НХГ показва как трябва да се организира подобен тип изложба, нещо на което музеите все още не са се научили. А експозицията демонстрира нагледно, че подходът се отразява на възприемането на дадено творчество и в случая значително допринася за неговото преосмисляне. Както се оказа, дори Андрей Николов има нужда от протегната ръка. А ние - живеещите в реално време и пространство - много повече се нуждаем да доближим Другия. Затова и използвах за заглавие на този материал наименованието на известното произведение на Цветан Тодоров.

Мария Василева







Изкуство
на борда