Някой разбра ли какво става в Министерството на културата? Много оставки и едно назначение*

И ако с назначаването на Юрий Дачев - колега театрал и журналист - за заместник-министър започва да се провижда във ваничката с проявителя "какво" става, то "защо" продължава да е нееднозначно и допускащо най-различни интерпретации.
Ясно е, че си отиде заместник-министър Николай Поляков. Толкова охулван, и то в най-многотиражния ни вестник, че просто изписаното там за него не можеше да е вярно. Второто пребиваване на Поляков в министерството беше в период, когато ред идеи за реформиране на функциите на централното културно ведомство, на структурите и начините на финансирането им, на мотивирането на творческия потенциал и т. н. вече трябваше да започнат да се прилагат всеобхватно и категорично. Няколкогодишното им обсъждане и повече или по-малко увереното им прокарване беше започнало още по времето на проф. Димо Димов, а след това по времето на проф. Ивайло Знеполски, когато реформата започна да се разгръща. Николай Поляков трябваше да продължи започнатото. И усилията му да отстои реализирането на натрупаните идеи и, поучен от натрупващия се опит да коригира в крачка практиката на реформата, не могат да не бъдат оценени. Това бяха трудни години за българската култура, но нямаше принципно друг ход за реформата. Министерството се гордееше с направеното, а конкретно театралната реформа дори сочеше за пример на останалите съсловия. И изведнъж - поне за външно око, наистина изведнъж! - подадената от Николай Поляков оставка е приета. Сякаш сам е вземал решенията и е нямало министър над него. Може би (хипотеза!) това се случи, защото Николай Поляков като пристрастен човек (всеки творец е такъв!), въвеждайки по-обективно действащи механизми, допускаше в повече субективизъм в името на постигането на определени резултати. Той имаше своите предубеждения, своите предпочитания. Имало е случаи, когато това подлагаше на съмнение инак продуктивни стъпки по пътя на реформата. Поляков не успя убедително, по начин, който да мобилизира солидарността на творческия потенциал на България, да внуши на обществеността визията на министерството за бъдещето на отделните изкуства, на културата у нас. Но това не направи и целият екип на министерството, не само той. Дали отново, както в много други случаи, показваме някакво балканско неумение да се разделяме с хората цивилизовано, по начин, който да щади самочувствието им. Човек може да напусне един екип просто защото влакът на неговото мислене е до тази гара. Това е нормално и крие в себе си достойнство. Достатъчно много, направо епидемични са обратните случаи. Само че всичко това спокойно се разяснява, та да не тънем в догадки за истинските причини.
Съвсем не между другото смятам, че горното е важно, защото всяка промяна трябва да става в името на някаква програма, поне в името на публично декларирано намерение. И това трябва да става преди съответното ново назначение. Юрий Дачев очевидно много добре разбира тази потребност от публичност, защото даде пространни интервюта, чието съдържание и тон отговарят на ред въпроси.
Практиката ще покаже какво и как ще се промени в дейността на министерството. Без да споделям катастрофалните прогнози за българската култура, знам, че на Дачев няма да му е леко. Сигурен съм, че дебатът за бъдещето, за бъдещите ходове на реформата ще продължи, а искреното желание за "чуване" на гласовете на самите творци е печеливша карта.


Никола Вандов



*Поне до днес -
21 януари 2000 г.