Парчета търкалящи се топчета...

Предполагам, че за читателите каламбурът от заглавия на Иван Черкелов е прозрачно четлив. "Стъклени топчета" - поводът за тези редове, е четвъртият му филм след "Балада", "Парчета любов" и "Търкалящи се камъни", а бих казал - и четвъртият му дебют (!) - нещо като рецидив. Мнозина чакаха той да се състои. Ала дали... Тези редове не ще се понравят на симпатизантите на Черкелов, които харесват филмите му. Други обаче ще одобрят думите и оценките ми. За първото - съжалявам, второто - не ме ласкае. Изразявам личното си мнение, което, смея да мисля, се доближава в определена степен до възможната обективна оценка. Сценарият "Стъклени топчета" загатваше крехка надежда за възможен успешен филм с най-после подсказан сюжет (ах, какво "унижение" за модерното авторско кино!), заземен в нашето съвремие. По пътя от хартията до лентата обаче Иван Черкелов отново е хванал любимата си пътека на съзерцателното монологично себеизразяване с бягство от нормалния разказ и с очевидни натрапчиви претенции за нравствена проповед. Ала вярата в Бога, както и да се нарича Той - Кришна или Христос (нали е един за всички ни, само го назоваваме с различни имена), отново е поднесена като натрапчив декларативен тезис, оголен и директен, и то доста банален като нравствено послание. Защо да не го кажа направо - филмът предлага в крайна сметка примитивна проповед, прочетена от скучен проповедник! (А нали е известно, че най-опасните врагове на Христос са скучните попове.) Нека поразсъждаваме в този план. Филмът безспорно има добри и амбициозни намерения да съобщи нещо важно на зрителите си, иначе авторът не би се захванал да го прави и показва пред публика. Ала както и да погледнем "Стъклени топчета", откъдето и да го завъртим в по-благоприятна за него позиция, все не издържа на универсалните художествени критерии, които са толкова учебникарски прости, че е дори неудобно да се припомнят и прилагат. Това, че екранът предлага пластически интересно и естетически впечатляващо изображение, е безспорно качество на филма, но заради какво? Колкото и други "бонификации" да откриваме в отделни елементни или детайли, те не са споени в единно цяло. Защото отсъства най-същественото! Първо, в идеен план авторът няма какво чак толкова да съобщи на публиката. И второ, това, което все пак е предложено като послание, е абсолютно некомуникативно за евентуалните му измъчени зрители. Вярно е, че този път сценаристът Иван Черкелов се е опитал да следва някакъв сюжетен разказ. Ала си личи, че го е подминал бързо, увлечен да съобщи морализаторската си проповед в изсушен дидактичен тезис. Позволявам си да повторя изречения, които вече съм писал по повод на "Търкалящи се камъни". Защото отново се получава същият нонсенс. За изкушената и интелигентна част от публиката, за мислещите и образовани хора, които биха изтърпели филма, той няма какво толкова да им каже, защото не съобщава нищо ново, интересно, дълбоко. Изписаната дори с текст сентенция на финала ("Лишен от стремеж към Бога, животът на човек минава напразно - като безсмислено украсяване на мъртво тяло"), макар да е вярна, е позната нравствена истина за всеки грамотен човек! А за другата, по-голяма част от публиката, която има необходимост да чуе и би трябвало да проумее това послание, то е обречено на невъзприемане, тъй като е поднесено в съвършено неконтактна форма и се погубва в неосъществения екранен разказ. А тъкмо тези зрители не прощават подобна некомуникативност, разглезени от преситения със зрелища днешен екран. Тогава? Оказва се, че филмът със всички свои характеристики, качества и недостатъци е същностно необходим главно на автора му и на малък кръг негови фенове ("по-неприличната" дума е апологети), които, ако са напълно искрени пред себе си, също ще признаят отегчението и умората от усилието да го издържат докрай, въпреки че декларират възторжено одобрение. Впрочем, тъкмо с гласовете на тези фенове "Парчета любов" беше вкаран в десетката на най-добрите български филми за всички времена (анкетата на в. "Култура" през 1993) и това в някаква степен "довкара" още по-силно Иван Черкелов в спиралата на самовярващото си авторство. Нека бъда разбран точно: никога не ще оспорвам правото на когото и да е да е верен на себе си и да слуша само себе си по пътя, който толкова убедено следва. Подобен "егоцентризъм" е напълно естествен и дори задължително творческо състояние за всеки истински автор. Но ако Иван Черкелов е сериозен и задълбочен човек (а мисля, че е точно такъв), сам е заинтересуван да чуе и други мнения, особено ако те са добронамерени и смущаващо единодушни в неприемането на филмите му. Днес никакви декретивни правила в изкуството няма и, надявам се, никой не си въобразява подобни стари страхове. Моето критическо мнение е напълно добронамерено и, ако не звучи твърде патетично, е загрижено за състоянието на игралното ни кино днес. Дори най-беглото оглеждане назад към историята на киното или към съвременната картина на световното филмово творчество веднага ще ни убеди, уви, колко изчерпана, непродуктивна и най-важното неистинска е тази линия на авторско себеизразяване. Въпросът не е личен или частен, а принципен и твърде важен. Позовавам се на професионалната си орентация за процесите в развитието на киното въобще и по-конкретно за търсенията на симетричното некомерсиално "арт кино" по света някога и днес. От образците на ранния френски авангард през 20-те години до Ален Рене ("Миналата година в Мариенбад") и крайните експерименти на Годар, този тип кино е вече направено, с облекчение забравено и никой не се замисля да повтаря извървените му пътеки. Самият Рене създаде по-късно великолепни сюжетни филми (и сред тях прекрасния "Войната свърши"), а Лоузи намери най-точния баланс между амбициозното "идейно" авторство и гледаемия разказ. Така че "откриването на велосипеда" отново и отново е занимание също толкова "напразно като безсмислено украсяване на мъртво тяло". Знам, че е много трудно, даже невъзможно един толкова самовглъбен режисьор като Иван Черкелов да бъде убеден в мнение, различно от неговото - яркият индивидуализъм е в природата и в кръвта на самовярващото си авторство. Ала това не означава затворени сетива за другите възможни форми на сериозно, амбициозно и същевременно контактно кино, което неговите връстници и дори по-млади режисьори правят по света и намират активен път към зрителите. И така осъществяват не само личните си авторски амбиции, но и адекватно участие в кинематографичния процес, и реално общуване с публиката. Без да става дума за каквото и да е противопоставяне, нито пък за натрапено сравнение, достатъчно е да се огледаме дори само в близките европейски съседи, за да видим как в не по-лека производствено-икономическа ситуация връстниците на Иван Черкелов правят истински умни и талантливи филми, които не само намират екран и получават престижни награди на елитните фестивали, а привличат и огромна публика в родината им, по света и дори в непристъпната киномрежа на САЩ. Нима някой би оспорвал качествата на "Коля" на младия Ян Сверак или "Преди дъжда" на Милчо Манчевски, или "Предумишлено убийство" на Горан Стоянович; или филмите на Петер Зеленка ("Копчета"), Ян Хжебейк ("Гнезденца"), Роман Вавра ("В ръжта") и Саша Гедеон ("Завръщането на идиота") в Чехия; на руснаците Алексей Балабанов ("Брат"), Валерий Тодоровски ("Страната на глухите"), Павел Чухрай ("Лъжец"); на полякинята Дорота Кенджиежавска ("Дяволи, дяволи", "Врани"), на сърбина Сръджан Драгоевич ("Хубаво село, добре гори"), на хърватина Винко Брешан ("Как започна войната на моя остров"), на туркинята Йесим Устаоглу ("Пътуване към слънцето"), на македонеца Антонио Митрикески ("Отвъд езерото"). Или, ако погледнем по-надалече, не можем да не ревнуваме заради филмите на немеца Том Тиквер ("Бягай, Лола"), французойката Ноеми Лвовски ("Малките"), евреина Арик Каплун ("Приятелите на Яна"), датчанина Оле Кристиян Мадсен ("Пица Кинг"), шведа Лукас Мудисон ("Покажи ми любовта"), холандеца Робърт Ян Вестдайк ("Сибир"), иранката Самира Махмалбаф ("Ябълката" - дебют на 18 години), казахите Рашид Нугманов ("Дивият изток") и Амир Каракулов ("Жена сред братя"), китайците Шанг Янг ("Баня") и Дзин Чен ("Любов по Интернет"), корееца Ли Куанг Мо ("Пролет в моя роден град"), да не говорим за имена като Дани Бойл ("Трейнспотинг", "Плитък гроб"), Пол Макгигън ("Есид хаус"), Ерик Зонка ("Мечтаният живот на ангелите"), Питър Катанео ("Време за мъже"), Ален Берлине ("Животът ми в розово") и много други от същото това поколение. Макар и относително млади, тях никой вече не ги поставя в тази снизходителна категория, а напротив - всички респектирано се съобразяват с техните нови проекти. Разбира се, подобно сравнение е относително и уязвимо заради редица безспорни фактори: икономическа конюнктура и конкретна филмопроизводствена ситуация, национални особености в културната традиция, школи и приемственост на поколенията, не на последно място фестивална мода, геополитически флиртове и т.н. Ала кога и коя творческа дейност е била извън рамката на тези и много други подобни обстоятелства! Тук става дума за нещо друго - за по-общия, генерален поглед относно принципите на авторско участие в националния кинематографичен процес, за работещия културен модел, за достоверната ориентация в нашата филмопроизводствена ситуация и ако щете дори - за типа филми, които ние можем и трябва да правим в реалното ни днешно кинодередже. Възможни са всякакви нюанси и тълкувания около филми от категорията на "Стъклени топчета". Но основният и най-важен проблем си остава именно въпросът за типа игрално кино, което трайно отсъства от нашата толкова оскъдна кинематографична нивица, докато на нея линеят бледи филизи от скучно и старомодно мислене, па макар и представяни за сложно авторско кино. В тази невъодушевяваща кохорта са още "Нещо във въздуха" на Петър Попзлатев, "Забраненият плод" на Красимир Крумов, "Вагнер" на Андрей Слабаков, "Дневникът на един луд" на Мариус Куркински, "Пясъчен часовник" на Георги Дюлгеров и др. Във въздуха витае болезнената фраза "Царят е гол!" и някой трябва да я изрече, но не злорадо и ехидно, а с тревога заради тази трудно оспорима истина и с надежда, че нещата могат да се променят! Защото при безспорната финансова оскъдица в културата ни като цяло и в киното в частност става все по-трудно да се защитават разумните искания за неговото подпомагане от държавата при подобно разминаване с цялата обществена и художествена ситуация, в която то трябва да съществува и най-вече да се самозащитава! Защото никой, дори най-добронамерените благодетели и всички доброжелателни "адвокати" не могат да свършат онова, което само екранът може и трябва да стори в отстояване на позициите си за спечелване на зрителското доверие. И тук въпросът съвсем не опира само до сакрализираното вече заклинание "кинопазар", а е много по-прост и необорим: днешното ни кино да се интересува от днешния ни ден и да говори на днешните хора тук и сега, а не да ги мъчи със скучни старомодни проповеди и банални екранни "послания", маскирани като интелектуални загадки зад иначе очевидни авторски затруднения в кинематографичната комуникация. Наистина, не е справедливо целият патос на една критична позиция да се стоварва единствено върху "Стъклени топчета" - той е само поводът за един по-общ и принципен разговор и в този смисъл не е редно филмът "да го отнася" с едър замах. В крайна сметка добронамерените и почтени творчески усилия, макар и при неуспешен резултат, не заслужават пренебрежително отношение или лековато отричане. Но те могат да предизвикат дискусия и да стимулират преориентиране в посоката на бъдещите търсения. Някои колеги на Иван Черкелов от прибързано и пресилено назованата "нова вълна" в нашето кино от края на 80-те години (Красимир Крумов, Людмил Тодоров) вече се замислят, угрижени за по-нататъшния си път, и подават недвусмислени знаци (макар и все още само словесни, а не на екрана) за преориентиране към "нормалното", "обикновеното", "традиционното" сюжетно кино. Защото разбират, че то съвсем не е малоценно, второкачествено, семпло и т.н. унизителни характеристики, а е само добър повод, възможност, форма, начин върху сюжета, над разказа авторът да добави, да вгради, да поднесе значими, пълноценни, съществени и вечни идеи за човека, битието, света и времето, стига да ги носи в главата и сърцето си и да има достатъчно талант, за да ги съобщи на зрителите. Но и нещо повече - сюжетното кино изисква от автора пълна мобилизация и съсредоточена дисциплина на режисьорското умение. Докато разхлабените, разглобени, направо убити сюжети на свободното асоциативно мислене се градят по-лесно и дори безотговорно по отношение на разказа, защото следват само индивидуалната субективна логика на авторското послание. Много често обаче то е краткотрайно самозалъгване, което дори и да е искрено, изчезва скоротечно, без следа, като вода в пясъка, а шеметът на времето заличава убийствено бързо злободневната суета на временния интерес. Затова се надявам времето и новосъздадените филми скоро да ме опровергаят и разсъждения като настоящето да се лишат от смисъл. Което би ме зарадвало искрено, защото съзнавам, че в тези редове изричам с неудобство добре известни, банални истини. Но се оказва, уви, че трябва да си ги припомняме ...

Божидар Манов


Стъклени топчета на Иван Черкелов е вече на екран, макар и само с една прожекция в кино Глобус. Култура публикува разговор с режисьора и оператора на филма (бр. 47/1999) и критически текст на Карин Янакиева (бр. 51/1999). Навярно за читателите ни, а и за самия автор на филма, ще е любопитна и друга, макар и крайна гледна точка към творчеството на Иван Черкелов.