Винаги съм искал да бъда смешен автор!

- Обричащата ви на смърт фатва не е отменена, но иранският президент Катами заяви през септември 1998 г., че нищо няма да бъде предприемано срещу вас. Как живеете днес?
- Водя нормален в разумни граници живот, ползвайки, разбира се, охрана, която не е нито толкова усилена, нито толкова ограничаваща, колкото в миналото. Например, полицейски служител се намира в съседство със стаята, в която сме с вас...
- Успявате ли полека-лека да си възвърнете донейде самочувствието на свободен човек?
- Винаги съм се чувствал свободен в мислите си, но цялата трудност е в това да живееш като свободен. Не мисля постоянно за фатвата или за иранците, но трябва да призная, че живея два живота. Единият реален, делничен, в който съм си самият аз, имам приятели и съм писател; към него винаги съм се стремил. За жалост, има и друг живот, прекършен от омразата и уловен в капана на зловещата история за "другия", който носи моето име и се пръкна благодарение на ислямистите, другият, който води независимо съществование, без да мога нищо да сторя! Тези два живота няма как да ги загубя, защото са неразривно свързани...
- А в тази шизофренична ситуация кой от двамата Рушди има по-голямо значение?
- Достатъчно е да прекарате половин час с мен - и измисленият Рушди изчезва. За съжаление, той засенчва другия за онези, които не ме познават и които, уви, са по-многобройни
Затова пък въпросното явление се наблюдава при мнозина писатели. Ето, например, Хорхе Луис Борхес твърдеше, че в неговата история "действащи лица сме Борхес и аз!" По същия начин Гюнтер Грас често казва, че понякога му се струва, че има "Гюнтер и Грас". Моят случай не е единствен, по-особеното са причините, които са в основата на това раздвоение..

- Идвало ли ви е наум да промените външността си, като си обръснете брадата, например?
- Като се има предвид лицето ми, със или без брада винаги ще ме разпознаят. Случвало ми се е да се дегизирам на два-три пъти. Всеки път съм се чувствал особено смешен. Всъщност, аз съм си аз, не смятам да се правя на някой друг. Така че реших да поведа битка с открито лице. Литературното майсторство е по-издръжливо от противниците си. Фатвата се отрази неблагоприятно върху репутацията ми на писател, доколкото хората си въобразяваха, че книгите ми представляват богословски нравоучения, низ от мъгляви, загадъчни, непонятни слова. Това в никакъв случай не предразполагаше към четене! Подобна представа се заличава бавно, още усещам последиците от нея. Но в края на краищата романът си възстановява правата и като се изключи постоянното усещане за ежеминутно натрапничество и за психологическо насилие, тегнещата над мен заплаха, кажи-речи, няма друга последица в литературен план, освен склонността ми напоследък към happy ends. Изглежда книгите ми стават по-смешни. Следователно, опасността е усилила чувството ми за хумор...
- Такъв е случаят с последния ви роман "Земята под нозете й", който е доста жизнерадостна книга...
- Да, английското заглавие е: The Ground Beneath her Feet! Става въпрос за любовна история между рокзвезди. Действието проследява бурния живот на една певица, Вина Апсара, надарена с неустоим глас. Той ни увлича след себе си от Индия в Англия, после в Америка и замлъква в едно земетресение. Това е разказ за неспокойната, покоряваща епоха, но и за съкровената и неумела среща на Изтока и Запада. "Казвате, че искате революция, подхвърляше с насмешка навремето Джон Ленън по наш адрес. Ами, знаете ли, всички искаме да променим света!" Откритието, че истинската революция бе предизвестена от грохота на рокмузиката, която надмогва граници, езикови и културни бариери, бе вълнуващо. Книгата изцяло се основава върху мита за Орфей и Евридика, който се опитах да претворя по съвременен, "метрополисен", космополитен начин... Винаги е имало вътре в мен битка между "тук" и "там", между зова на корените и мечтата за пътешествие. В сблъсъка между туземци и скитници дълго време се чувствах едновременно от двете страни на барикадата. Днес се нареждам на страната на онези, които са извън. Не-присъединяването: това е сега моята творческа родина...
- Как протече детството ви в Индия и как попаднахте в литературата?
- Имах много щастливо детство. През 50-те и 60-те години Бомбай преживяваше особено интересна фаза от историята си. Това бе наистина интернационално, сиреч необикновено място за растеж, и напълно оригинално в онази Индия от времето, когато много малко градове имаха толкова космополитно население. Нагледно можеше да се наблюдава останалата част от света. Това бе много важно за мен. Та пораснах там, сетне на 14-годишна възраст бях изпратен в лондонски пансион, за да постъпя след това в университета в Кеймбридж. Тогава лелеех мечтата да стана актьор и трябва да призная, че като студент посвещавах повече свободно време на сцената, отколкото на писането! В крайна сметка с времето и с постепенното избистряне на възгледите ми, след като излязох от университета през 1968 г., казах на баща си, че не искам нито с неговата търговия да се занимавам, нито да ставам адвокат, нито да заемам някоя от длъжностите, за които ме тъкмяха, а единствено да стана писател. Това бе за него истински удар. Толкова бе ужасен, та дори си помисли, че се шегувам...
- Упорствахте в намерението си да се занимавате с писане въпреки неговата съпротива, така ли?
- Да, върнах се в Лондон, за да се опитам да пиша, но ми трябваше много време, за да налучкам верния път.
- С какво се занимаваше баща ви?
- Дядо ми бе натрупал състояние в текстилната промишленост. Баща ми бе наследил бизнеса му, преди да разпродаде всичко, за да се впусне в търговия с недвижими имоти в Бомбай. Отначало работеше с известен успех, после нещата взеха такъв лош обрат, че го доведоха до разорение. В края на краищата това е хубав живот: благоденствието го съпътстваше през цялото време, за да остане без пукнат грош едва в предсмъртния си час, през 1987 г.
- Какви бяха в детството ви вашите отношения с религията?
- Семейството ми бе твърде слабо религиозно. Теоретически бе мюсюлманско, но в действителност нито баща ми, нито майка ми спазваха строго религиозните обреди. С това се обяснява, че религията присъстваше твърде малко вкъщи. Единственият обичай, който съблюдавахме, бе да не ядем свинско, донейде като онези католически семейства, които ходят на черква само на Коледа. Подобна небрежност, обаче, не пречеше на баща ми, който бе извънредно начетен и говореше арабски и фарси, да познава до съвършенство всички религиозни проблеми.
Близкото ни обкръжение се състоеше от неверници и вярващи от всички вероизповедания. Приятелите ми в игрите бяха както индуси, така и сикхи, християни или мюсюлмани. Ако ми бяхте задали въпроса навремето, може би щях да се самоопределя като мюсюлманин, но това щеше да бъде по-скоро стремеж да се заяви принадлежност към една общност, отколкото религиозно убеждение. Докато индусите съставляват 85% от населението на Индия, действително съществува внушителна общност от индийци мюсюлмани, към които смятам, че принадлежа. Макар да представлява само 10% от населението, тя все пак наброява десет милиона души...

- Все още ли се чувствате мюсюлманин?
- Не бих използвал религиозен термин, за да се самоопределя. В никакъв случай не бих казал, че съм мюсюлманин, защото не принадлежа към определено вероизповедание, и то съвършено независимо от случилото се - и преди положението бе същото.
- Какъв беше писателският ви път преди "Сатанински строфи"?
- Най-напред работех в областта на рекламата, защото трябваше да си изкарвам хляба! Сетне написах първия си роман, научна фантастика, озаглавен "Гримус", който не получи твърде радушен прием от публиката. Мисля, че от днешната дистанция мога да кажа, че не беше много сполучлив, но тъй или иначе е доста трудно за един автор да се съвземе от провала на първия си роман и да навакса пропуснатото време... Вследствие на този печален опит реших да отделя известно време за размисъл върху писателското си умение и реших да направя нещо по-лично. Тогава наченах една книга, която, изхождайки от разказа за индийското ми детство, полека-лека се превърна в история на независимостта на Индия. "Полунощни чеда" излезе през 1980 г. и пожъна огромен успех в цял свят, включително във Франция, което ми предостави случай да посетя страната ви за пръв път: беше чудесно! Тогава си казах, че най-сетне съм открил пътя си! Оттогава винаги съм обичал Франция. Това е страна, където имам усещането, че ме разбират и приемат. Вън от всички останали съображения, това е особено важно за мен като писател. Две години след това книгата ми "Срамът" също бе приета добре и аз можах да отделя пет години за написването на "Сатанински строфи", след които, както знаете, всичко се промени...
- Каква амбиция задоволяваше тази книга?
- Казах си, че след "Полунощни чеда", книга, вдъхновена от индийския ми опит, и "Срамът", творба, родена от опита ми в Пакистан, съм длъжен да напиша роман за емигрантския опит и по-специално - за емигрантството на Запад. Струваше ми се, че емигрантството поставя под съмнение всичко, което прави едно човешко същество, всички аспекти на личността: това, което мисли, знае, вярва, усеща. Прочее, онова, което неизменно се поставя под съмнение в подобен род начинания, очевидно е вярата, духовният живот. Ето защо две глави от книгата поставят под въпрос вероизповеданията. Именно оттам произтекоха всичките ми проблеми.
- Самото заглавие изглеждаше шокиращо...
- Лично аз си го обичам много. Намирам го за превъзходно! Всъщност хората, нападащи книгата, не се позоваваха на никакви литературни аргументи: на тях не им пречеха заглавието, написаното или стилът на произведението, а самото му съществуване. Доколкото успях да схвана, по-скоро ставаше въпрос за това кой има право да разказва определена история. Прочее, ортодоксалните пазители на исляма смятаха, че тази история в никакъв случай не бива да се разправя по този начин и още по-малко - от мене...
Реакцията бе от страна на група екстремисти, докато за голяма част от мюсюлманите книгата изобщо не представляваше някакъв проблем. За жалост, най-враждебно настроената група бе и най-шумна, и взе връх... Всъщност онова, което никой никога не спомена, бе, че "Сатанински строфи" е смешна книга. Тази характеристика никога не бе изтъквана, при все че наистина става въпрос за комично произведение! Днес то се чете, изучава и му се откликва като на роман, а не като на скандален сюжет. Това доказва, че нещата са отбелязали напредък. За "Земята под нозете й", издаден вече в доста страни, до мен достигат положителни или отрицателни отзиви, но те нямат нищо общо с отминалата история. Хората харесват или не харесват - точка, край! За пръв път от много години предизвиквам чисто литературен отзвук. Това е огромен успех и огромно облекчение.

- Иска ли ви се сега да купуват книгите ви заради вашия хумор?
- Ами че аз винаги точно това съм искал! Значи ще продължа да бъда този писател, който съм наистина. Имам предпочитание към писателите, които събират в едно света, като Рабле, Дикенз, Лоурънс Стърн или Гарсия Маркес. А пък човек накрая винаги прописва като тези, на които се възхищава. Винаги съм се старал да доставям удоволствие на читателите; винаги съм искал да разказвам истории, които да ги покоряват и пренасят във въображаем свят, но за съжаление години наред всичко това бе помрачено от своего рода облак, който днес най-сетне се разнася.
- В неотдавнашна статия заявихте, че най-доброто, което Съединените щати биха могли да сторят, би било опрощаването на дълговете на бедните страни...
- Да, и безспорно това е единствената тема, по която съм съгласен с папата! Икономическата пропаст между богатите и бедните държави не престава да расте. Убеден съм, че това ще е големият проблем на следващото столетие. Проблем, който ще има ужасни и понякога жестоки последствия. Поразен съм, между другото, като виждам толкова разнородни личности да се обединяват по темата, като се почне от представителите на Световната банка и се стигне до различните политически партии. Безспорно ще трябва да се мине през това, за да се избегне хаосът.
- Когато някой е като вас човек-символ, трябва ли да заема позиция в обществения живот?
- Интересувам се от всичко, което става по света, и най-прекият начин да изразя становището си все още е пресата. Затова пък не се смятам за символ. Аз съм писател, който винаги е искал да поддържа връзка с читателите. Романът не позволява да се изявиш на полемичния подиум...
- Един от героите ви, фоторепортер, казва: "Развивам дарбата да ставам невидим." Да си невидим не е ли най-големият кошмар за вас?
- Безусловно! Това изречение, разбира се, е свързано с опита ми..., но отива много по-далеч. Героят ми казва още: "Начинът ми на съществуване убеждава снайпериста, че не заслужавам куршума му, държанието ми скланя господаря на битката да не си цапа брадвата. Внушавам им, че не заслужавам жестокостта им..." А знаете ли какво му отвръща Вина Апсара, която не е вчерашна? Че подобен начин на изразяване е само "техника за сваляне на мацки!" Скромността наистина много подхожда на жените!


Разговора водят
Катрин Ней и Патрис дьо Меританс
Le Figaro magazine
От френски Мария Георгиева

Разговор със Салман Рушди