Между меланхолията
и архаичния бяс


Не знам какво представлява новата книга на Ани Илков - три различни в жанрово и стилово отношение книги, или една, претендираща за глобалност книга, която се разпада на две цялости - поетическа и прозаична. Не знам, казвам, защото още заглавието ме обърква. Зверовете на Август е името му, но такова е и името на едно от стихотворенията вътре в книгата . Само че текстът под първото заглавие и текстът под другото са различни, даже много различни. Тогава? Зверовете на Август веднъж назовава книга и я обговаря чрез текст (текстът на корицата на книгата), и втори път, именувайки се по същия начин, подемайки някакви следи, подигравайки се на паметта, на склонността ни с едно име да назоваваме нещо точно и определено, при това едно, ни предлага друг текст... Но може би точно това е целта. Тази книга иска да се смее, да се надсмее над всякакви огледалности, копнее да подрие точността, симетриите, преведимостта и проводимостта дори. В нея като че ли има нещо от ирониите на Блейк, от желанието да се проиграват и невинността, и опитът, да се обгръща и обема целостта на света.
По своята концептуалност новата книга на Ани Илков се сближава с Изворът на грознохубавите и като че ли дори я надминава. Сходно е преплитането на стиховете с текстове (макар че в Зверовете на Август текстовете са отделени в самостоятелни цялости); прескачат заглавия, отделни думи от заглавия, под които обаче се редят други стихове, оформящи различни смисли. Така Зверовете на Август продължават вече един започнат цялостен проект. Проект, който обслужва като че ли убеждението на Ани Илков за продължаващото, за несвършилото и несвършващо наше Възраждане. Самите стихове тук са белязани от една някак глобалистка претенция, програмни са. Те, подобно на някои възрожденски текстове (прим. Горски пътник) яростно гледат към звездите, които пишат човешката съдба и обещават нещо отгоре, нещо в плюс, което да отмие баналността и вдъхвайки архаичния бяс - да осигури път към някъде... Затова и не е случайно, че тези стихове явяват историята и природата като взаимосвързани, даже смесени, объркани с фатална демоничност в някаква странна амалгама. Така те са призвани да прехождат през тази напрегната нишка и не да отмиват напрежението, а да извличат знаци, които могат да се разчетат, да се разтълкуват, защото такъв е залогът за разрешаването на подобни енигми. И могат, което е не по-малко важно, да снабдяват човека с халюцинации, сънища, есхатологични ентусиастики, които да градят битието му на измисляч в едно обществено време на страхотен упадък, на обърканост. Защото разглобено е и времето, което тази поезия моделира. Независимо дали тя е вгледана в своето сега, или е обърната към миналото, имаме все разчекнатост, която не позволява нито на миналото да се успокои, нито на настоящето да се отърси от напластеността на билото, нито на бъдещето да се почувства сигурно за своето случване.
Иначе казано, зевът между езика и живота е траен, затова и стиховете на Ани Илков са положени в една проблематична и полемична, както би казал той, доктрина за езика. Доктрина, която отчита алхимията на всяко отделно слово и способността му, волята му да прерасне в своята другост; която се опива от множествеността, от словесния барок; която полага думите в меланхолната диалектика, разкъсваща ги между придържането до етимологията и втурването към свободата, към революцията в поетическия език.
В прозаичните части на Зверовете на Август, и конкретно - в Е.С.М. или политическият роман на 90-те години - езикът също е някак възрожденски, следва патоса на възвишеното; той е накъсан, ударен, едновременно натежал от символност, но и много конкретен. Направо език - перформатив, с тази разлика, че не се затваря в собствената си природа, а търси да обясни разлома между съвремениия човек, съвременния българин и настоящето. Той пита и изпитва волята на гражданите да разберат истината за историята, за своето днешно тук и сега, пита и изпитва склонността им да изпитат политическото, готовността си за революция. И е безпощаден в говора си за изключителната българска треперковщина и робското българско овчедушие, за безгръбначното резоньорство на интелектуалците, за всякаквите политически компромиси, сторени през 90-те, за проиграването на шансовете на България и т.н. И най-сетне - този език изпитва и собствената си възможност да звучи там, където езиците на другите замлъкват, да звучи там, където не са нужни разни алегории и тути фрути, а е нужно говоренето на един болезнен, викащ, разчекнат и всеобщ дивашки език...
Казано накратко, Зверовете на Август е книга, в която следите са много и те водят и към предходните книги на Ани Илков (както се спомена), и към книгите въобще, доколкото това е една типична постмодерна книга. В същото време като че ли възрожденското (такова, каквото е то според Ани Илков) тук е най-добре осмислено и въплътено и затова ми се ще да определя Зверовете на Август като най-аниилковската книга.

Амелия Личева

















Думи
с/у думи





Ани Илков.
Зверовете на Август,
ИК Анубис.
С. 1999