Хуморът в българската музика

Концертът с камерни миниатюри на 25 януари в зала 9 на НДК беше посветен на 100-годишнината на българската професионална музика. Избраната дата съвпада с първото представление на операта "Сиромахкиня" от Емануил Манолов - първият български композитор-професионалист.
Признавам, че се отправих към зала 9 на НДК служебно и скептично. Представях си как ще слушам час и половина всякакви скерци, капричии, гротески и пр., изпълнени с подобаващо усърдие. И как след това ще напиша нещо поучително за музикалната асоциация, която създава хумора, за контаминацията и др., как ще преведа на музикален език "Смешното" на Исак Паси и така ще докажа, че в концерта не е имало нищо смешно.
Действителността приятно ме обори. Най-напред ме порази пълната зала - както разбрах по-късно от г-н Владислав Заимов - резултат от старателна и умна предварителна работа от страна на Съюза на композиторите. И още по-приятно: поне половината от публиката беше млада!
Оказа се, че и "сериозната" съвременна българска музика може да се поднася така увлекателно, че човек да не усети как минават два часа. В началото водещият - актьорът Иван Балсамаджиев - ми се стори - пусти роден скептицизъм !- маниерен и преигран. Постепенно започнах да усещам, че цялата публика разчупва колосаните си представи за протичането на камерен концерт, че изоставя нагласата на българина да ходи на концерт, за да оценява, а не да се наслаждава и постепенно в залата се настани удоволствието. И още един човешки момент: поздрав към всички композитори, родени през януари и цветя за тези от тях, които бяха в залата. Придружени от кратички импровизирани "интервюта" на водещия. От кога ли сме забравили такива неща като колегиалност, взаимно уважение, непосредственост в общуването между музиканти? Като че ли този първи камерен концерт от цикъл, отбелязващ един век професионална музика, отвори сетивата на мнозина от присъстващите в залата за неизбродното отчуждение...
Концертът беше - в най-добрия смисъл - една чаровна музикантска игра, нещо от типа на "Музикантите се шегуват". Игра, в която биват въвлечени и лаиците, които присъстват. Започна с една прелестна миниатюра за тромпет и ударни от Добри Палиев - "Приумици", - премиера, поднесена с много хъс от ученици от софийското музикално училище "Любомир Пипков". Тук имаше и надсвирване, и смешни речитативи на тромпета, и гъргорене с вода, и "ритмично", в 5/8 късане на вестник - изобщо, "музикантите се забавляват". Чухме и един "позабравен" в последните години Димитър Христов, който също умее да "играе" професионално - в пиесата "Добре дошли при нас" - за две пиана на 8 ръце имаше много полифонично остроумие, а драматургията й напомняше детската игра "замръзванка". Данко Йорданов и Красимир Тасков се "надсвирваха "в Данковите "Субито-валс" и "Нон стоп-марш", в които имаше и елегантно пародиране на жанровете. Красимир Тасков беше поверил своите пиеси на други изпълнители - младият пианист Боян Коларов и клавирното дуо Лиляна Гетова-Райкова и Галина Апостолова. Нови изпълнители представиха някои "животни" от "Бестиария" на Румен Бальозов. Изобщо едно от много приятните неща в този концерт беше изобилието от млади изпълнители - ученици и студенти. Тук трябва да споменем талантливата "съавторка" на "Хепънинга" на Руси Търмъков, певицата Росица Панайотова, която за пореден път блестящо изигра атрактивната творба, преодолявайки сложната фактура и малко прекомерното времетраене." Ютутунска юхахаха" - една пародийна творба за глас и пиано от Александър Текелиев - в стил "Песен на Мефистофел" - изпълниха Текелиев-младши -(изключителен бас!) и Ростислав Йовчев. Традиционното редене на музикални номера беше разчупено от артистични изпълнения - на гостите Константин Коцев, Георги Русев и водещия Иван Балсамаджиев. А музикалният "портретист" Виктор Чучков им поднесе своите три нови разкошни "портрета".

Е, не всичко беше перманентен смях: четирите "Български танци" на Николай Стойков прозвучаха донякъде нелепо в такъв концерт (не бяха и перфектно изпълнени от Дора и Атанас Славчеви, в Шопското стакато напр. имаше доста пръстопреплитане); нищо детско не чух и в "Детската раздумка" и "Танц на марионетките" на Атанас Косев. Но, от друга страна, творбите не натежаха в рамките на програмата.
Отново се връщам на почти поразяващото откритие за доброжелателност в залата - отдавна забравено или пък никога не съществувало в нашата концертна практика.
И когато водещият обяви края на концерта и ни прикани на следващия, си дадох сметка за всеобщо любопитство кога ще е той и какъв ще е. Понеже, уважаеми читатели, подобна приятна атмосфера не може да се усети, ако човек не отиде там, просто следете афишите на Съюза на българските композитори и - заповядайте!

Наталия Илиева