Книги и поуки
5 януари 2000. Някога, в 1968, СБП ме изпрати в издателството на Пиер Сегерс в Париж като редакторка на вече съставената от други Антология на българската поезия - само да гледам преводите на френски, да прибавя биографични бележки и обяснения за прозодията, но да не променям нищо в избора. За себе си, по време на редактирането, вписвах свои и чужди впечатления поне за някои от застъпените поети. В 1970 ги публикувах под заглавие "Genus irritabile vatum". Там е и автентичният "Разговор за човека" с Ален и Жаклин Трюта, френски интелектуалци и мои приятели, за които многократно съм споменавала. Една вечер "на живо" Ален възразяваше преди всичко, дето антологията излиза при Сегерс, питаше как самият Сегерс е превеждал Вапцаров и признаваше, че Вапцаровото: "... И стихове пишем, тъй както умеем..." му звучало някак като неловко "оправдание", но тази "силна, публицистична поезия" все пак го хванала, може би защото още е в революционно настроение. (Не бяха отшумели майските събития, стачките, уличните битки. В тях приятелите ми - те се определяха като радикали - бяха взели участие.)
В онези години в международната литературна класация поезията на Вапцаров вече беше получила широк резонанс; поставяха го между Лорка и Деснос, най-вдъхновените поети-борци на епохата... Приятелите ми бяха скептични и към самата класация. Аз им разказах за средата на моите родители - артистична, жизнена, споряща и по литературни, и по политически въпроси, и как още гимназистка се врях сред тях, така че добре помня "огняра" Вапцаров, когото някои се опитваха да поучават и в писането, и в живота, а той - възбуден, развълнуван и притеснителен, малко заекваше в споровете... Според мен това емоционално заекване в стиховете му се проявява в повторенията, а те придават особена непосредственост и убедителност...
На другата сутрин след спора моите Трюта ми се обадиха по телефона - и двамата чели стиховете наново и сега го почувствали и разбрали! "Той е по-силен от Деснос!" (Деен участник в Съпротивата, поетът Деснос бил отвлечен в Освиенцим, после в Бухенвалд, накрая в модернизирания от германците лагер Терезин, където в първите дни следа освобождаването умрял от тиф)... Никога няма да забравя този телефонен завършек на спора "за човека"... Същото потвърди и поетът Андре Френо, бивш концлагерист, антикомунист, но близък приятел на Пол Елюар.
Скоро ще се навършат 60 години от разстрела на Вапцаров, а страстите не утихват, защото са конюнктурно-политически, докато моралното ни равнище си е останало все така низко. И като се мъчим да се върнем в Европа, нека не забравяме, че "в демокрацията" и досега продължават да почитат за идеите и творчеството им революционни автори като Брехт, Лорка, Деснос, Елюар, Арагон и десетки, десетки други...
А у нас Вапцаров бе изхвърлен от историята и поезията от Марин Георгиев в 1993... Но това просто е една от многото калташки истории... Сума неща си припомних, след като прочетох една малка по обем, но забележителна българска книга: "На повратки в село или към света?" от Никола Георгиев (издадена от "Гражданско дружество Критика", 1999).
Едновременното появяване на "Моторни песни" на Никола Вапцаров и "На повратки в село" на Николай Марангозов в 1941 г. дори в буквален смисъл е много симптоматично с кориците от Борис Ангелушев - на Вапцаров - по приятелска линия, на Марангозов - по поръчка от "Хемус". Но Никола Георгиев прави друг, особено богат смислов паралел в "На повратки в село или към света?" - и както се пита в заглавието, така намира най-точен отговор в анализа на двете книги. Не съм литературен изследовател и не се изказвам "професионално"; като препатил читател, който познава поне историята, повтарям, че намирам книгата за забележителна.
Но във в. "Култура", където глава 3 излезе в приложение през октомври 1999, само два месеца по-късно се появява огромна статия на Борис Николов, написана не само с негативна нагласа към Никола Георгиев, но и с преки обвинения за политически подтекст, който намира в книгата... И напомня между другото за "позабравения дебат около "Митът за Одисей" на Тончо Жечев, като твърди как при Тончо Жечев завръщането ("принадлежността към родното") било дълбоко мотивирано и "аргументирано чрез анализ на една културна форма"..., докато проф. Георгиев обяснявал завръщането като "ни повече, ни по-малко естествен нагон", т.е. "наложително по силата на природен закон..."
Обвинителят поначало не е бил съгласен, затова навярно и не е искал да разбере онова скептично отношение на Никола Георгиев към завръщането в родното в смисъла на Марангозовите "Повратки" като типично българска консервативна нагласа в 30-те години. А колкото до "Митът за Одисей", преди двадесетина години самият Тончо Жечев изразяваше там същата типично българска консервативна нагласа. (Тя бе определена саркастично от Емил Манов като "Блудният татко Одисей се завръща... към патриархалното огнище".)
С категоричността си и по въпросите за "българския етнически политически субект", г-н Николов ме кара да мисля, че прекалено самоволно е разширил обема на статията си "С поезия по политиците". В сравнение с неговите "тези", книгата на историка Мишел Каен "Политическата етничност" (Michel Cahen, "Ethnicite politique", Editions L 'Harmattan, 1994) дава на подобни въпроси по-убедителни определения за цивилизационното развитие от Борис-Николовите. Колкото до проф. Никола Георгиев, той очевидно няма нужда от чужда защита - писането му е доказателство, че неговата аналитична, безкомпромисна мисъл не се е загубила в настъпилия у нас литературно-критически здрач...

8 януари 2000. Обхванало ме е самосъжаление колко малко мога вече да чета, само с едното око, а и да отделя средства за "закупуване-набавяне" на нови книги. Какво успях да прочета от Нова година до сега? "Легионерството" от Дянко Марков. (Наскоро пак зърнах на екрана физиономията на стария "фюрер" Иван Дочев!)
И младите, и старите легионери оневиняват цялото си фашизоидно и антисемитско минало с аргумента, че били само... националисти. Не правят разлика между оня някогашен див "национализъм-шовинизъм" като идеологическо понятие и кроткото "родолюбие" като нормално усещане за народностна принадлежност...
Забутани в рафтовете, открих още интересни работи, които ме върнаха назад през годините - например към отдавна забравената "нелегална" книжка "Социализмът в България или Опит за равносметка", издадена от Пеев & Попов в Париж в 1983, когато авторите Наталия и Владимир Костови бяха обявени за "политически дисиденти" на Запад, а Владимир Костов бе прострелян с чадър също като Георги Марков... Реално, но от чия ли ръка загина след това единият от издателите им - Красимир Пеев, обявен за "самообесил се"... Колко неща, неизяснени и до днес!
Препрочетох и една дискусия от френската поредица "Кръгла маса" от ноември 1966 на тема "Culture de masse, culture d'elite" ("Култура на масите, култура на елита"). Сега, в 2000 година, като че ли поне за нас, в задния двор на Европа, е по-актуална оттогава.
В голям, пренебрегнат досега пакет, намерих и забравената книга на Херман Гортер (издадена на български през 1910 г.) "Историческият материализъм" с предговор от Карл Кауцки (останала е без първа и последна страница и не е ясно от кого е преведена, но предполагам - от Дядото). Тя също ми е спомен от 30-те години - баща ми държеше да я прочета, за да получа някаква представа за марксизма. След като я прехвърлих тогава съвсем на бърза ръка, дори пренебрежително, татко ми зададе основния въпрос: "Кое е определящото - битието или съзнанието?". "Разбира се, че съзнанието!" - казах с апломб. А сега виждам, че съм подчертала и отбелязала с удивителна и въпросителна: "Историческият материализъм е учението, което обяснява защо общественото битие определя духа, кара мисленето да върви в определени пътища и решава върху волята и действията на личностите и класите."
Не станах марксистка, защото все съм си била "опака", особено в "общественото битие", а и не успях да вникна в доктрината, но... вече започвам да се питам кое какво определя. И то по най-елементарна причина - парадоксалния бит, при който отоплението поглъща пенсията... Дали пък наистина битието не определя мисленето?
В "качествения подбор" на нови български книги останаха иначе напълно противоположни по възраст, стил и възгледи двама автори: Александър Шурбанов с есетата "Сънят на разума" (но той самият мисли и на сън!) и Атанас Наковски (който добре е измислил романа си "Другата практика").
Може би съм трогната от книгата на Шурбанов не само защото е написана естествено, почтено, в стил, който ми допада, но и... от суета, тъй като присъствам "анонимно" под заглавие "Зъзнеща култура" ("извадки от дневник - леко цензуриран"). Шурбанов разказва как ми гостували със съпругата си, симпатичната Даниела, на 18 юли 1996. Аз съм доверила нещо случило се наскоро преди това: бивш ръководител на издателството на БКП, сега в качеството си на чичероне или по-скоро на драгоманин, води по домовете на позакъсали или здравата закъсали писатели разни типове, представящи се за "антиквари". Придружаваше ги една извънредно проста жена, навярно близка на самия "антиквар" (а той - по къси гащи и потник(!). Жената заяви, че си "падала" по картини на Генко, но аз отказах да й продам моята... Срещу пет (днешни) лева "антикварят" купи ценни неща - часовника на дядо ми, депутатската значка на свекърва ми, други дребни вещи и дамски принадлежности, а аз с "всичките" пари успях да си поставя нови стъкла на очилата! Навярно и сама съм разказала свръхнеприятната случка в дневника от 1996, но при Шурбанов е по-подробно и главно - придружено с ласкави оценки за особата ми. А съм си още суетна!

17 януари 2000. От чужди автори успях да прочета само "Бялата покривка" на Жан Лафон в прекрасен превод на Еми Барух.
Но след ровене в рафтовете се появи една още по-интересна книга - "Масовият човек" на Бернар Еделман. Кой и кога ме е снабдил с нея, или пък съм я задигнала и после "потурчила" - все едно. Въвеждайки ни в текста си още в Крит, на един плаж, авторът чете "Дискурс за доброволната сервилност" от Етиен де Ла Боети. Живелият в XVI век философ, поет и преводач на Ксенофон и Плутарх, се е вдъхновявал от античните идеи за свободата и поставя сервилността между основните човешки пороци...
При завръщането си в Париж, след това въведение, съвременникът ни Еделман се обръща не към клинициста Фройд, а към онзи Фройд, познал фашизма, нацизма и опита на социализма в Русия. И нататък, от глава на глава, развива темата за "масовия човек". Подчиненият на Бога, на шефа, на бащата... масовият човек е измаменият от всички тях син... Древният мит прелива в най-модерните митове. Еделман обяснява как се подреждат илюзиите на масовия човек - чрез войската, църквата, политическата власт... после в колективното неосъзнато възникват образите на водача - олицетворение на свободата, докато "ордата", която бихме могли да наречем и "мафия", олицетворява самото подчиняване.
Той изследва психологическия процес, при който се стига до новия мит на Запада за "юридическото основание" или изобщо за правото... И заключава: "Все пак ако в нашето съвременно общество още съществуват най-голяма затвореност и най-дивашки репресии, то пак в него и въпреки всичко вече се създава и най-радикална систематизация на социалните отношения... И Човекът на Правото вече може да се противопоставя на масовия човек".
Ама така ли е?

Невена Стефанова