Кой ти знаеше нещо за Балканите?
Обширни студии ще са необходими, за да може поне донякъде да се изясни драмата на Югославия от десет години насам. В работата към тази цел изследователите ще има да си пробиват път през гъста каша от изкривена и фалшифицирана информация. Журналистическият дял в нея е особено печален, защото вместо да упражняват контролната си функция и съвестно да се придържат към фактите, много журналисти се превърнаха в инструмент на войната. Историците има още дълго да се занимават с въпроса как можа това да стане при такава липса на критика и срам.
С всеобщия залез на комунизма сравнително умерената югославска система също започна да се разпада. Още при Тито съществуваха традиционни сепаратистки течения, ратуващи за независимостта на Хърватия, Словения и Босна. Мъчителният преход към пазарностопанска система, съпроводен от дълбока социално-икономическа криза, обилно наля вода във воденицата им.
Рибарите в мътна вода съзряха в тази криза шанса си за блестяща политическа кариера чрез откъсването на по-богатите съюзни републики от Югославия. За националистическата реакция на Милошевич, който току-що се беше появил на политическата сцена, още дума не можеше да става. Само Сръбската академия на науките през 1986 година даде израз на тревогата си от разрастването на центробежните сили, представляващи опасност за деликатната етническа архитектура, конструирана при Тито. Тази конструкция обаче, изглежда, беше на път да се стабилизира благодарение на растящия брой смесени бракове и други форми на югославска интеграция.
Четири години по-късно Словения първа взе инициативата за откъсването си и веднага получи благосклонната подкрепа на чуждестранни политици и медии, особено в Германия. Междувременно Милошевич завзе ръководството на Сърбия и прегърна меморандума на сръбската Академия. Последвалите в ускорен ход събития изправиха западните журналисти пред въпроса за коректната позиция, на който веднага и без задълбочаване в проблема трябваше да се намери отговор.
Кой ти знаеше през тези дни нещо за Югославия и Балканите? Е, знаехме за бурето с барут. Но кой бе наясно, че ЕС и ООН извънредно внимателно трябваше да подходят към проблема, за да не предизвикат верижна реакция на насилието? Само неколцина. За голямото мнозинство тази част от Европа бе почти безинтересна, или интересна единствено като място за евтина ваканция.
При липсата на сериозни познания за историята, културата и манталитета на югославските народи само малцина бяха в състояние да си представят каква трагедия може да предизвика разпадането на тази държава. Какво вършат журналистите в подобно състояние на неведение? Те се хващат за доминиращата политическа парадигма: право на самоопределение, човешки права, демократични свободи, етническа толерантност. Изневиделица вестниците се изпълниха с непоклатими убеждения в тези ценности. Аспирациите на Словения за независимост, последвани тутакси от Хърватия, на всяка цена трябваше да бъдат задоволени.
Един от нидерландските колеги, Ян Лаютен, писа например, че не съществувало такова нещо като югославска нация, че Югославия била държава, но не и нация. В Западна Европа обаче държава и нация, общо взето, са съвпадали. Жалко, че Лаютен май никога не е бил във Великобритания. Там можеше да открие, че жителите на Шотландия, Уелс и остров Ман се чувстват англичани, колкото и хърватите - сърби, и че там също се говорят различни езици и изповядват различни религии, и че тяхната история също е низ от взаимни конфликти и войни.
Голямото недоразумение бе обаче разделението на враждуващите страни на реакционни комунисти (в Сърбия) и прогресивни демократи (в Хърватия и Словения). Публицистът Паул Шефер например още през 1991 година писа, че "нашият" избор трябва да са демократичните републики, тъй че само подкрепата за Словения и Хърватия и в краен случай признаването на техния суверенитет може да смекчи бруталното им потисничество. Едва по-късно и с голяма неохота тези колеги признаха, че съдържанието на хърватската демокрация, например, бе като на демокрацията в Сирия.
Колкото и важна да беше ролята на медиите в югославската политическа криза, в крайна сметка решаваща дума имаха държавниците. За цялото злощастно развитие отговорност носят германските политици, които насилиха ЕС да признае Словения и Хърватия, защото в противен случай Германия ще стори това солово.
Германската заплаха се предхождаше от кампания в печата. Начело с "Дер Шпигел" и "Франкфуртер Алгемайне" германската преса уверяваше, че Югославия била затвор на народите, в който сърбите открай време вилнеели като варвари. В тази атмосфера призивите на ЕС към диалог и взаимно разбирателство между враждуващите в югославския конфликт сякаш бяха диктувани от някой идиот.
И когато накрая ЕС задоволи искането на Германия, членовете на съюза не проявиха особена готовност да поемат отговорността за вълната от насилия, последвала акта на признаването.
Все едно демократична или авторитарна, никоя политическа сила в Сърбия не можеше да приеме, че с разпадането на Югославия три милиона сърби внезапно се оказват малцинства в чужди държави. Една от загадките на югославския въпрос бе, че Западът не прояви никакво разбиране към този проблем. Ще цитирам известния и уважаван балкански експерт Раймонд Детре - в едно неотдавнашно интервю той отново напомни: "Щом с откъсването на Словения, Хърватия и Босна старата Югославия се оказа разглобена по федералните си граници, една трета от сърбите останаха извън Сърбия. Новите държави обещаха, че ще се съобразяват със сръбските си малцинства, ала за това нямаше никакви гаранции. ... Питам се, дали някой либерален политик на мястото на Милошевич щеше да действа по друг начин."
Как се стигна до подобно сатанизиране на Милошевич и на целия сръбски народ? Нямаше ли достатъчно гласове срещу всичките тези едностранни обвинения? Експерти, да кажем Раймонд Детре и Миша Глени, многократно обръщаха внимание, че хърватите, босненските мюсюлмани и косоварите с нищо не са по-добри от сърбите. Ще цитирам нидерландския наблюдател на ООН Херард Вондерхем, който в едно интервю каза следното: "Противни са ми всичките партии в тази война. И особено лидерите. Когато хвърляш народа си в такива страдания, не заслужаваш да те наричат лидер. Нямам никакви симпатии и към босненските мюсюлмани. Един колега от ООН бе убит при целенасочена акция на мюсюлманите, докато тези момчета от ООН правеха всичко за тях. Виждал съм и убити сърби с прерязано гърло. Всички групировки са вършили жестокости."
Още по-интересно е едно изявление на Джилас в италианската преса: "Западът още от самото начало погрешно прецени или не пожела да разбере характера на сръбските, хърватските и ислямистките движения, довели до войната в Босна. Всички те са пропити с нетолерантен национализъм, с някакъв вид балкански фашизъм, който не може да се сравнява с фашизма на Хитлер или Мусолини, а представлява по-скоро нещо като анархистичен бандитизъм с вековни исторически корени."
Друг интригуващ въпрос е как възникна често наблюдаваното разномислие между кореспондентите в Югославия и домашните редактори на бюрото. Известният журналист Раймонд ван де Богаард например писа: "Бие на очи, че сърбите придобиват демоничен характер преди всичко в редакционните анализи и в централните коментари. Кореспондентите, които отблизо следяха войната в Босна, обикновено мразят и избягват стереотипите, използвани от колегите им в домашните редакции. Повечето от тях несъмнено симпатизират на мюсюлманите, и то не само защото са по-слабата страна в конфликта, а защото повечето кореспонденти работят от тяхната страна на фронтовете. А нищо не побратимява така, както страхът на хората, живеещи ден след ден под дъжд от гранати. Същевременно обаче те са достатъчно близо, за да виждат, че всички са жертви на тази война."
Най-важният въпрос вероятно е защо по време на Косовската криза повечето журналисти така ентусиазирано настояваха сърбите да понесат военно наказание. Всеки, дал си малко труд да се запознае с фактите, можеше да узнае, че през продължилия 20 години конфликт между сърби и албанци броят на сръбските жертви не е по-малък от броя на албанските. Как тогава да си обясним пламенната солидарност с албанците, която се бе разгоряла още преди да паднат бомбите върху Сърбия, сиреч преди масовото прокуждане на албанците от сръбските военни сили и милиции?
Ирационализмът, с който Западът от самото начало подхожда към Югославската криза и който достигна апогея си в интервенцията на НАТО, дава материал за много бъдещи дисертации. А фактът, че демокрациите в продължение на 10 години можаха да хвърлят милиарди за задълбочаването на кризата, без да реализират и искрица разрешение, сам по себе си е най-изумителният пример за този ирационализъм. По време на последната война почти всички партии на Запад, от левите до десните, застанаха зад НАТО. Същото важи и за повечето вестници. Палмата на конформисткото първенство специално в Нидерландия пък се пада на централния осведомителен бюлетин по телевизията, който с безкритичността и раболепието си към правителството надмина всички останали медии.
Мило Анщад

Превод от нидерландски
Жерминал Чивиков



Мило Анщад е известен нидерландски писател, публицист и журналист. През 1993 година нашумя книгата му Сърбия и Западът. Историческа скица за Югославия и Балканите, която междувременно претърпя няколко издания. Извънредно критичен наблюдател на югославската криза, неотдавна Мило Анщад публикува в списание
Де Журналист есето Кой ти знаеше нещо за Балканите, което днес публикуваме с незначителни съкращения.