Лутаници из музикалния клуб

Портата е отворена, дворът похотливо се е скрил в тъмнина. Светлината наднича единствено от прозореца на сградата, чийто вторачен и отегчен вид заблуждава сетивата. Не можеш да натиснеш бравата, преди да залепиш носа си на стъклото. Различаваш движенията и по-скоро виждаш, отколкото чуваш ритъма на барабаните.

Първото нещо, което разбираш в музикалния клуб, е, че това място е начало на спирала, чиято единствена ръка здраво те е притиснала към себе си. Движенията й са бавни, а кикотът й пролазва под дрехите ти. Оставяш й се примирен. Миризмата е отвара от цигари, бира и алкохол. Музикантите отдавна са в състояние, в което удоволствието и желанието са се превърнали в постоянна, вибрираща енергия от звуци. Около стотина човека са се изправили. По лекото потропване на пръстите и едва доловимото разклащане на телата им усещаш как удивително еднозначно трепти мисълта им. Още петнайсет минути ще продължи този акт на взаимно отдаване.
Малко по-късно, в паузата, виждам дребничката фигура на познат музикант от свирещата група тази вечер. Спокойно се е отпуснал на пейката в преддверието. Липсата на хора около него и чашата в ръката му изграждат картина, пълна със самота. Знам, че не е точно така. Моментът е за спокойствие и презареждане. Приближавам и спестявам думите на възхищение. "Ние си свирим нашата. Виждаш как е." Следващите минути са за споделени неща между стари познати. Не подхващам темата. Вторник вечер е и това е един от изключително редките моменти, в които можеш да чуеш група (в случая известна джаз-формация), представяща собствените си композиции в музикален клуб. В съседния салон млади и нахъсани момчета свирят най-новите хитове. Купонът е в разгара си.
"Казвам се Звездомир Керемедчиев и съм вокалист на група "Ахат" - така започна разговорът ми със Звезди - името, с което мило го наричат приятелите му. Вродените му тактичност и ведрост ме успокояват и давам воля на любопитството си. "Преди да замина за Холандия и по-късно за САЩ не бях свирил по клубове. Познавах само големите сцени и публика от 2, 3, 7, 10 хиляди души. Разликата в усещанията на голямата сцена и на клуб-подиума е огромна. Харесва ми да виждам тези 300 лица в малкото пространство, да усещам спонтанната, първата реакция". Преди няколко дни певецът за първи път бе представил самостоятелната си клубна програма. Намирах се сред посетителите на известното столично заведение и заедно с всички пях, виках, аплодирах. Още веднъж се радвах на емоцията, родена от това, че като публика тук не оставаш анонимен. Да срещнеш погледите на музикантите и да им покажеш колко много ги обичаш. "Чувствам се различно - споделя Звезди и продължава - Някои от клубовете в София са доста добри. Това, което не ми харесва, е, че липсва добра сцена, където музикантите спокойно да се разположат. Когато си притеснен и нямаш достатъчно пространство, се отразява на свиренето ти, на начина ти на интерпретиране. Това е липса на отношение към групите, членовете на които в България са си направо герои."
Когато разговорът ни започва да разнищва около лошите взаимоотношения между собствениците на клубове и музикантите, Звезди се усмихва и погледът му се насочва към стъклото, разделящо на две култовото място, наречено първо звукозаписно студио на НДК. В момента там се подготвя самостоятелният проект на певеца. "Песните не биха влезли в репертоара на "Ахат", а е хубаво хората да ги чуят. После разговорът ни се завърта около три от песните, заимствани от нещата, които прави с американската си група "Бенд" и най-вече за третата "Предател", насочена към "лошите хора". Според Звезди и тук, и там трудно се оцелява с музика, но това не е повод зе бездействие. Бездействието при всички случаи означава, че си загинал, защото виновен за несполуките може винаги да бъде намерен. Още няколко пъти ще разчепкваме темата за успеха, но засега възстановяваме клубната атмосфера. Представата ми за тези места бе формирана от разказите за Ню Орлеанс, Мемфис, а една от мечтите ми бе да живея в Ню Йорк. Често да ходя на известното "Първо авеню", където, казват, музика звучала от всяка сграда и всяка неделя вечер да бъда в "Бар 55" - притегателно място за странни характери, и приютявало музиканти като Майк Стърн, Бен Перовски, братята Брекър. "Да - потвърждението идва и от Звезди - там има клубове с история, която се е развивала десетилетия. В някои от тях се ходи като на концерт и удоволствието е огромно, защото си успял да прекараш няколко часа с музиканти като Би Би Кинг, например."
Разглеждам стари снимки на "По Мънки Лаундж" (клуб в Мериголд, град в Мисисипи). Светлина почти няма, лицата на музикантите едва-едва се различават, а тук-таме танцуващите двойки подсказват бавната носталгия на ритъм енд блуса. Справката сочи, че много от клубовете на Бийл Стрийт (Мемфис) са по-скоро туристическа атракция, а в популярни квартали като Бронзвил (Чикаго) музика се чува все по-рядко. Там е замлъкнало дори и популярното заведение "Дъ Палм", където са блестели звезди като Дизи Гилеспи, Каунт Бейси, "Темптейшънс". Знам ли, може би музиката, битувала по тези места, е вече само част от историята. В момента в САЩ основните музикални магистрали тръгват от Ню Йорк, Лос Анжелис, Атланта и Сиатъл. Там са и най-големите музикални тържища. Там са и най-желаните клубни сцени - много по-различни от тези от преди десетилетия. "Е -отново на помощ ми идва гласът на Звезди.- Америка е страна със страхотни клубни традиции. Там, например, на едно такова място можеш да попаднеш на откриване на изложба по същия начин, както тук ще се озовеш на промоция на марка уиски." Слава богу, че и в България има бели врани като артклуба на "Цар Иван Асен 2", където музиката съжителства с изобразителните изкуства.
"Когато кажеш клуб в САЩ, това означава място, където задължително има банда. Когато стане дума за дискотека, това вече е съвсем различно. Там отиваш да разкършиш снага три-четири часа, докато се умориш, и да пиеш няколко бири с приятели". Усещам категоричност в думите на Звезди, а в едно интервю с диджей Стивън чета: "По принцип на Запад понятието дискотека не съществува. По света дискотеките се наричат клубове. Там няма сепарета и сервитьорки, защото основното им предназначение е хората да танцуват".
Краткият ми разговор с Ясен Петров се осъществи в стъкления оазис RFI. Сигурността ми, че в музикалните денс клубове водеща е ролята на диджея, ме накара да търся определение за "съвършения диджей" именно от него: "Той е този, на чието парти отиваш в 11 и си тръгваш в 5, след като си танцувал до припадък и до изтощение. Една чиста емоция, продължила за теб секунди, а всъщност е била няколко часа." Действително, понятието диджей доста се промени в последно време. Много от тях са звезди в музикалната индустрия. Работата им доведе и до т.нар. ремикси, особено популярни от които са клубните ремикси на известни хитове. Появяването на някои диджеи и възприемането на програмата, предлагана в гиговете им, предизвиква големи трепети и вълнения. Но това, че те "свирят" и "създават музика", свързвам по-скоро с риторика, родена от голямото нахлуване на компютрите в живота ни, отколкото с първичния смисъл на тези думи. Не бих се съгласила и с това, че техно рейва и неговите производни, и електронната музика със своята тридесетилетна история и безспорните си образци са еднозначни понятия. В никакъв случай обаче не бива да омаловажаваме популярността, влиянието и качествата на хората, свързани с тази музикална територия.
Връщайки се към темата за клубовете, иска ми се да направя разграничение между местата за танцуване и забавление, от една страна, и клубовете, от друга, където напоследък все по-често се канят диджеи. За това говори и фактът, че в известните "Рок гардън" и "Рок хаус" в Лондон са престанали да свирят групи. И още нещо - заведение с музика, макар и "на живо" все още не означава музикален клуб. Рецепта за това как се прави няма. Водещи са вътрешната интуиция и голямата любов към музиката.
Само допреди седем-осем години в България за такива места дори не се говореше. Сега все по-често те се превръщат в най-посещаваните кътчета на града. Историята като че ли започна с "Кънтри клуба" в Студентския град. По-късно се родиха "Фънкис пъб", "Кокарача", "Суингинг хол" и най-нашумелите в последно време "Мистър Пънч", "Библиотеката", "Трезор". Ако търсим конкретна причина за бързо нарасналия им брой, то тя е в хъса на предприемчивите музиканти, които бяха събрали опит по света и бяха предусетили необходимостта от такива музикални оазиси. У феновете също назря необходимостта да се срещат на живо със своите идоли, а за самите изпълнители клубовете се оказаха естествената среда, в която живеят и се раждат джазът, блусът, рок- и поп- музиката. Не мога да кажа, че в София има клубове, в които звучи само джаз, или само рок, или само блус, макар че в заведения като"Библиотеката" ще се чуе най-вече поп и рок. В "Суингинг хол" и "Трезор" много по-често от където и да било времето е запазено за джаза, а в по-претенциозния "Мистър Пънч" музиката като че ли е между другото. Навсякъде стиловата бленда е широко отворена и съвсем нерядко можеш да попаднеш и на латино парти, и на вечер на евъргрийна. Но, струва ми се, че в повечето случаи това са заведения, предоставили възможност на музикантите да свирят в момент, когато за концерти и албуми все по-трудно се намират пари. Но все пак това не са естествено избраните от самите музиканти места. Разбира се, с малки изключения като незабравящите се петъчни вечери в Малък градски театър "Зад канала", по-късните срещи в "Ла Страда" и "Суингинг хол" и възрожденското начало във "Френкис пъб". Ето защо, може би и заради липсата на традиции, въпреки огромната си популярност тези места все още не са станали част от истинския свят на музиката. Както се казва, важното е тя да е "специалитетът в менюто, който води клиента". "Разликата между българските и американските клубове е, че там вниманието изцяло е насочено към групата". - отбелязва Звездомир Керемедчиев. В САЩ сега има два вида клубове. Първите, в които се свирят кавъри и вторите, в които звучи собствена музика. Там можеш да чуеш всичко - от най-невероятните експерименти на млади момчета до изпълненията на мегазвезди". Дали заради страха, че оборотът ще падне или заради неизживяната нагласа, че музиката трябва да е фон на забавляващия се клиент, в България на повечето от местата наричащи се музикални клубове почти не можеш да чуеш музиканти със собствените им композиции. "Това малко ме натъжава. Тук има такива таланти и се раждат такива идеи, че ти е бедна фантазията. Ако има такива места, и пазарът на музика ще се засили, защото много по-лесно е, ако си чул нещо и то ти е направило впечатление да дадеш пет лева за касетка, а не да се чудиш какво е това. Когато някой прави нещо и няма къде да го покаже, той губи желание. По този начин може да си отиде не един талант."
Спомням си, че преди години читалищата бяха местата, където можеха да се чуят авторските песни на някоя група. Сега такива моменти в нашите клубове са много редки. Ще ми се и тук да се намери предприемчив българин, който да предусети успеха и на такова заведение. В никакъв случай не говоря за "благотворителна акция за спасение на българските музиканти", а за реална потребност - и за музикантите, и за публиката.
Клубното движение у нас, макар и в детската си възраст засега се опитва да намира точния ритъм. Усеща се по желанието на музиканти, които преди никога не биха свирили в "кръчма", сега да бъдат там. При това причината не е само в доброто заплащане, по-доброто озвучаване, макар и изградени сцени да няма,в по-цивилизованото изготвяне на договорите...
В клубовете има атмосфера, изчистена от префърцуненост, там чувството за хумор е повече, отколкото на други места за забавление. Има и повече радост. Достатъчно е дори да запазиш спомен като този: Петък вечер е и в клуба рокът е подпалил пожар, струите на спокойствието панически търсят укритие. Сцената прилича на малка гондола, захвърлена в бурно море. Никой не знае кога и как ще завърши пиршеството от твърди звуци и рева на гвардията фенове. Ако не издържиш, ти просто не си за тук, затова трябва да намериш начин да си тръгнеш по-рано. В полумрака се мяркат познати лица и възбудата нараства в очакване на бъдещия сешън на някои от най-добрите в българския рокендрол. По-късно, в първите часове на следващия ден ще крача из софийските улици и главата ми ще бучи от изпитите емоции. Мислите ми се блъскат в железния ми череп и още и още ще искат да повтарят вълнението от последните няколко часа. Постепенно фразата нарежда думите и оформя изречението: "Заради такива моменти българските музиканти намериха още една причина да останат в България".

Цветославия Бахариева