24 (нарцистични) квадрата

Киното е илюзия на погледа, застиналост, възприемана като движение. Предаването "24 квадрата" се опира тъкмо на тази лъжливост, за да подбере своето име. Няма обаче име, което да не задава специфика, да не ограничава начина на присъствие: името е предел, който задължава. Задължаването на "24 квадрата" в случая е наблягане върху въобразяването на света на киното като много особен свят, кардинално различен от реалния; киното е лъскава Планета "Лукс", радикално и дори абсолютно друга спрямо сивата атмосфера на ежедневието.
Но за да се случи това разграничение, потребна е завеса - непрозрачна тъкан, която да скрива приликата и да подчертава разликата. Във разказващото за филми предаване на БНТ тази финтираща зрителя прикриваща роля е поверена на думите; те се изливат като водопад, като тропически дъжд и плътната им пелена тотално затъмнява преплитането между кино и действителност, между кадри и факти. Конструира се една "видима невидимост", създаваща заблудата, че за нещо информира, че за нещо говори, но в същото време след нейния словесен порой нищо не остава, нищо не се запомня. Лентата е осветена от думите и така съсипана.
Тук всъщност е големият проблем на "24 квадрата". В своята логорея предаването нищо не казва или, ако казва, то е безсмислено, въздух под налягане. И за да не се усети този вакуум, словото се сипе безспир. Георги Любенов наистина декламира изразително (някои чак подозират, че той просто наизустява чужди текстове, изработка на Люба Кулезич), но след целия негов рецитал сме заразени с усещането, че дъх не ни стига, че сме поели твърде много въглероден двуокис вместо животворящ кино-кислород. Сякаш някой отстрани пришпорва водещия да си каже по-бързичко думичките, сякаш някой стремглаво го гони към финала, без да му позволи дори едничка възможност за успокояваща темпото почивка. Няма друго предаване по българската телевизия, което така да препуска в своята риторика; истински вербален галоп, при който важно е не съдържанието на казването, колкото неговата скорост. Същински телевизионен конкур-ипийк.
Така "24 квадрата" се превръща не в новинарско или коментарно предаване, а в самозадоволяващо се предаване. То е най-големият, най-доволният от себе си екранен Нарцис: за него същественото е, че го има, че е прекрасно, че е велико; визиоторията е само досаден придатък. Елементарните заигравания и съпоставки на живота на звездите с реалния са не за грабване на вниманието, те са пореден акт от самовлюбения изказ за това колко съм готино, колко съм неотразимо, колко съм остроумно. И не случайно неговата заставка прилича на влак-стрела: също като него то е абсолютно незаинтересовано от ландшафта, през който преминава и (отново също като него) е обладано от самомнението, че от всички други "влакове" то е най-великолепно. Казано иначе, предаването се прави на, нещо повече, изживява се като Super-Star: отделя себе си от действителността по същия начин, както отделя киното от действителността. "24 квадрата" провижда достойното за себе си място на обитаване в райските селения на филмовите звезди, не в потрисащото го всекидневие на обикновените хора.
Независимо от това нарцистично самовъзприемане обаче, лентата му пак си е осветена, сиреч съсипана.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин