Австрия в Европа

В брой 41 от 1999 г. публикувахме статията на Тони Джуд "Австрия в Европа". Макар и писана по повод парламентарните избори в Австрия през 1995 г., тя в голяма степен предсказва и обяснява резултатите от следващите (есента на 1999 г.) парламентарни избори и всички съпътстващи ги скандали, които текат в момента. Позволяваме си да предложим отново най-важните части от статията, защото на фона на всеобщото объркване и "лесните" интерпретации тя дава ключ към разбирането на едни доста по-сложни процеси, които (както на Европа, така и на нас) предстоят. Смеем отново да повторим, че анализът на Тони Джуд е по-задълбочен и, за съжаление, по-песимистичен от простия етикет "неофашизъм".

На 17 декември миналата година в две европейски страни се състояха парламентарни избори. В Русия, най-голямата страна на континента, комунистите и техните съюзници излязоха победители и с това повториха успеха на бившите комунистически партии в Унгария, Полша и други страни от бившия Източен блок. В Австрия, една от най-малките европейски страни, не се случи кой знае какво. Правителствената коалиция остана на власт, предизвикателството на опозиционната десница беше успешно отблъснато. Само че някои съпътстващи австрийските избори обстоятелства ни дават сведения - а с това и повод за безпокойство - за онова, което очаква Европа през следващите години.
На пръв поглед това твърдение изглежда погрешно. Австрия отдавна не играе почти никаква роля в Европа. След Държавния договор от 1955 г., когато окупационните войски на Алианса се оттеглят, Австрия се задължава да спазва постоянен неутралитет и става член на Обединените нации. Алпийската република (както тя малко заблуждаващо обича да се нарича) става стабилна и просперираща държава в центъра на Европа. Безспорно е, че през последните години отиващата все по-надясно Свободна партия придоби голяма популярност и предвид екстремистките възгледи на нейния председател това не е за пренебрегване. Дестабилизиращото й влияние обаче не бива да се надценява.
В края на краищата възгледите на Хайдер никога не са били тайна. Прочутата вечер с "милите приятели" от "Вафен СС" не е първата му среща от този род. Преди десет години на подобно събиране с хора от бившите СС той каза, че тяхната жертвоготовност е спасила Европа.
Но ако през последните години Хайдер и партията му жънеха все по-голям успех в австрийските избори, то това вероятно е не заради, а въпреки открито ревизионистките им нагласи. Много е възможно едно значително малцинство в Австрия по лични причини да симпатизира на Хайдер, гласовете му обаче той получава заради друго.
След 1989 г., с разпадането на "Източна Европа" и края на студената война, се изпари и новопридобитото разбиране на Австрия за самата себе си, бъдещето й неизбежно се свърза с Европейския съюз като автономен придатък на обединена Германия. Единственото типично нещо, за което се сеща човек, като се каже "Австрия", е тежкото й минало. Продукт на разделението на силите след Втората световна война, Австрия се превръща в жертва на сгромолясването на тази уредба и в действителност Хайдер дава израз на едно възцарило се днес сред австрийците настроение: отхвърляне и страх пред бързите промени в Европа, неопределеното чувство, че и Австрия е въвлечена в тях (Хайдер може да иска какви ли не промени, но именно промените са това, от което се плашат избирателите му), инстинктивното връщане към засегнатата гордост от безвъзвратно отминалото.
Друга съпоставка би била може би по-поучителна. В последната седмица от изборната борба в Австрия навсякъде актуалната тема беше Франция със социалните си протести. На изборните плакати Враницки предупреждаваше за социалната цена от икономическата реформа - цената на изтъняването на държавния бюджет преди "Маастрихт 2" - и обещаваше да защитава социалните права; докато последната предизборна фраза на Хайдер директно заявяваше, че Австрия не бива да тръгне по пътя на Франция. Естествено двамата нямаха предвид едно и също. Социалистите на Враницки искаха да запазят държавата на благоденствието, etat providence, заради която французите излязоха на улицата, за да я защитят, докато Хайдер, който смята, че държавата на благоденствието вреди на националното чувство, предупреждаваше за разцеплението на обществото, което според него ще настъпи с европейската интеграция. Но общото послание беше ясно: В Австрия има социален мир (Австрия е твърде ценна, за да експериментира, пишеше на плакатите на Социалистическата партия), докато във Франция няма и ако австрийците не внимават, скоро ще им се случи същото, което се случи на французите.
Сравнението с Франция има и друго измерение. Също както в Австрия, и там един харизматичен водач на крайната десница увлече след себе си значителна част от електората (ако Льо Пен някога постигне успеха на Хайдер, той би могъл да стане втората политическа сила в страната). И също както в Австрия, миналото във Франция е станало извор на чувство за национална неудовлетвореност и препирни из цялата страна по сходни причини. Заместникът на Льо Пен Брюно Мегре споделя мнението на Хайдер, че е настъпил часът да се скъса с табутата на следвоенното време; и двамата по различни причини искат да "освободят" определени парчета от националното минало, които през последните петдесет години бяха затиснати от самодоволството на благоденстващото общество. ("Никой народ не може постоянно да живее с криминализирането на историята си и в Австрия трябва най-после да приключим с това", пише Хайдер във в. "Нойе фрайе цайтунг", 15. 1 1992 г.)
Французите са и допълнително объркани от края на негласното споразумение от последните петдесет години, според което Франция се правеше на водеща европейска нация, а Германия се правеше, че й вярва. Само че краят на стария ред не хвърля в дълбоко съмнение само французи и австрийци. Цяла Европа е засегната от него. Обещанията за една по-голяма, по-силна, по-богата Европа може все още да имат някакво очарование за източноевропейците - макар да е твърде съмнително, че някога те ще имат полза от Европа в сегашния й вид. В големи части на Западна Европа обаче тези обещания деградираха до схемите на валутния съюз, придружени от сигурните изгледи за големи съкращения в държавните разходи - силна заплаха за системата на благосъстоянието, представляваща важна част от саморазбирането на Европа след края на Втората световна война.
Австрия е пример за една Европа, която се събужда от блажения си следвоенен сън. Защото Австрия е отломък с накърнено самосъзнание, засенчена от наследството си, страхуваща се за бъдещето си. Тя не е готова да се откаже от истинските си социални придобивки и въпреки това е убедена, че няма да може да си ги позволи повече. Щастлива е от края на разделената Европа и объркана от загубата на ролята си в нея. Но нима Франция, Италия, Англия и другите страни не се чувстват по същия начин? Случайност ли е, че 80-те и 90-те години извадиха не само един Йорг Хайдер и един Жан-Мари льо Пен, но и едно ново поколение фламандски националисти или сепаратисти, както и новоизтупани бивши италиански неофашисти?
Те всички гледат само как да използват разочарованията и страховете, предизвикани от опита Европа да се обедини според фискалните директиви на Дойче банк; в речите и програмите си те всички със сигурност ще възкресят национални чувства и противопоставяния, вчерашни и днешни, действителни и въображаеми. А последствието от похвалния опит да се премахнат границите вътре в Европейския съюз (Шенгенското споразумение) са още по-високите гранични ограждения по периферията на Европа, които държат настрана нежеланите преселници. Този опит в известна степен допринася и за легитимирането на омразата към чужденците като основна тема на дясноекстремистката пропаганда. И в това отношение Европа може да си извади поука от австрийските избори.
Някои австрийски наблюдатели се изкушават да видят в Йорг Хайдер и партията му възкръсващия фашизъм и дори своеобразен паранацизъм. Това заключение е твърде повърхностно и по парадоксален начин обезпокоително. Сравнително лесно може да се докаже защо Хайдер (или Льо Пен, или Джанфранко Фини в Италия) не представляват просто връщане към лошите стари времена, защо в тяхно лице не се акламират призраците на европейското минало. Те не са идеолози на тоталитаризма. Ако бяха, вероятно щяхме да можем да ги игнорираме - и нямаше да имат такъв успех. Но само защото на опортюнист като Хайдер му липсват принципи, не следва, че той няма старателно поддържани предразсъдъци, споделяни от мнозина. Във време, когато Европейският съюз човърка по "Маастрихт 2", докато по периферията му избухват пожари, Хайдер и подобните нему са емблема за нещо много по-застрашително: Те са призраците на една Европа, която тепърва ще дойде.

сп. Транзит, книжка 11/1996

Тони Джуд

От немски Ирина Илиева