Войнът на хълма

Парадът на спектакли за един актьор "И сам воинът е воин", организиран от театър "Сълза и смях" и неговия директор Бойко Богданов (1.02.-7.02.) като минимум показа, че самотните воини в нашия театър съвсем не са малко. Актьорът, играещ монодрама, сам върху голата дъсчена сцена, отдавна е станал популярна метафора за драмата на самотния човек от ХХ век. В тази програма, обаче, сред този нашенски контекст на тегнещ недоимък от сценични инвенции, в парада дефилира нещо повече от тази известна метафора и бодрата вяра в самоотвержената "битка", в която с оскъдни средства се печели пълната "победа" на Театъра. В парада, иронизиран весело от заглавието си, дреме и смълчаното униние от подозрението, че моноспектакълът е последното убежище за много от българските актьори, на които не им се чака да им предложат "големите" роли и имагинерното забогатяване на театрите. И нищо друго освен монодрамата не им дава възможността да създадат значима/и роля/и сами. Дори когато не винаги това се получава, си струва да се опита. Театър "Сълза и смях" събра тези опити. За някои от най-сложните сценични образи, изиграни от Мариус Куркински ("Самият човек"), Вълчо Камарашев ("Руска народна поща"), Златина Тодева ("Забравени от небето") вече писах, някои гледах, други, за жалост - не.
Моноспектакълът може и да е като "капката, в която се отразява светът", но в едно от представленията на "воинската програма" едва ли се отразява цялата й оръжейна мощ. "Глупакът на хълма" (театър "Ла Страда"), представлява драматизация по Даниъл Кийс, направена от режисьора на спектакъла Емил Тонев. Драматизацията се старае повече да разкаже историята на един глупав чистач на тоалетни, работещ в завод, който иска да поумнее. Модерната медицина му предлага възможност това да се случи чрез операция, научен експеримент, който да удиви света. Експериментът успява частично, защото накрая човекът отново оглупява. Експериментът на Модерността, разомагьосваща живота на субекта, е иронизиран, преобърнат от автора чрез сюжета. Знанията, които главният герой получава, макар за малко (защото умен, означава знаещ) го лишават от заводските му приятели, не му спечелват нови, обострят самотата му и съвсем не разгадават загадката, която той е. Мишката Олджърнон, другият участник в експеримента, той приема за единствения си нов приятел. В този сюжет се таи и драматизмът на основния персонаж. В драматизацията основното действащо лице повече разказва на публиката своята история, отколкото да живее в ситуация, в която се разгръща драматизмът чрез трансформацията й, и оттук - и чрез представянето на различните преживявания и състояния в нея, чрез напрежението между тези различни "образи" на героя и напрегнатия му "диалог" с онези хора, които населяват неговия свят. Накратко, драматургична е основната причина актьор с широки възможности като Борислав Стоилов да се налага да изразява само някои страни от образа на своя персонаж, да го "затвори" в характеристиките на клиширан инфантилизъм, симпатична неграмотност и недодяланост, които с малки изключения се играят до финала. Неговата мекота, склонност към игрови импровизации, пластическа мобилност, бърза смяна на изказа, интерес към рязката смяна на ситуацията и образа - качества, които познаваме от участията му в представленията на "Ла Страда", в този спектакъл остават немобилизирани от режисьора и моноспектакълът започва да прилича повече на моно-разказ с игрови илюстрации, отколкото на моно-драма, в която Борислав Стоилов да разгърне своите сценични възможности. Така той сякаш остава да стърчи на хълма сам в текста, воин в леко снаряжение сред непозната неравна местност, въпреки всичко защитаващ убеждението на програмата, че "и сам воинът е воин".

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата