Пътят към Европа минава през Сан Стефано 29

Тази политическа максима вероятно се е загнездила в съзнанието на Българската национална телевизия, плътно приобщавайки я към копненията на управляващите институции. Отделно всекидневните еврорепортажи в новинарските емисии и петъчните "панорамни" разсъждения за дупките и правите участъци на нашето "завръщащо се" пътуване, екранът показва и две типично "обединителни" предавания, информационни и коментарни едновременно. "Европа" и "Европейците - хора като нас" идат да ни осветлят не само какво ни чака, но и защо ни чака; учат ни всъщност, че пътят освен "страшен" е и "славен" и точно поради това си заслужава извървяването.
В своите съсредоточавания обаче, макар и да извършват еднаква педагогическа стратегия, двете предавания съществено се различават. Вниманието на "Европа" е концентрирано върху процеса на присъединяването, върху особеностите на разстоянията, които трябва да изминем, както и върху начина и скоростите на това изминаване, докато "Европейците..." акцентира върху крайния резултат, върху смисъла, заради който трябва да се напънем, че дори и "известни лишения" да понесем в своето абсолютно задължително "евроходство". С други думи, ако едното набляга на маслините, които трябва да отсечем, за да влезем в ЕС, то другото ни примамва с богатата реколта, която ще приберем след този саможертвен акт. Сюжетът на първото са трудностите при пътуването, сюжетът на второто - облагите на пристигането. Не случайно те и програмно са "строени" в този ред: в ранните вечерни часове научаваме за "култивиращите" норми на пътя, в късните - за плодовете, които ни очакват. Водещите също са подбрани съобразно това изискване: в "Европа" наблюдаваме разтваряне на личността в репортажността за отделните "пътни" отсечки; в "Европейците..." сме изкушени от паметта за Тодор Колев като човек, умеещ да доставя удоволствие.
Така БНТ, ако и да си представя, че реализира магистърски дидактико-възпитателен европожелателен дискурс, по-скоро еманира българските митове, българските въобразявания за "пътя към Европа" и за самата Европа. Българинът вече "знае", достатъчно "наясно" е след толкова интензивни внушения от най-високо ниво, че връщането в "европейското семейство" няма да бъде лесно и че за да се случи това, той, дето се вика, трябва да откъсне от залъка си и да отреже от ризата си. Но той също така добре "знае", че мине ли този период на лишения и напрежения, ще бъде стократно възнаграден: мечтаната Европа ще отвори райските си двери и към него ще потекат реки от мед и мляко, ще го залее рогът на Амалтея - изобилен и неизчерпаем. Европа сиреч се явява в неговата (теле)визия като лелеяна Аркадия/Утопия, където всичко е перфектно уредено и където не му остава нищо друго освен да се радва на заслуженото с търпение благоденствие. Или, както е казал поетът: "Търпи, и ще си спасиш душата", в случая маслото връз хляба.
Пита се обаче след всичкия този "оптимизъм": Дали няма на този наш много издържал и много изтърпял българин да му дойде в повече поредното обещание за "светло бъдеще"? И да изключи телевизора?


Митко Новков







Петък,
ранна утрин