Крачка към съвременността,
две към традицията
Ваймар'99
Моделите на Гьоте институт
У нас знаем все още малко за различните модели, които институтът създава и внедрява за приобщаване на повече хора към немския език и култура. Заедно с всички по-публични и афиширани дейности, които съществуват в тази насока, от няколко години е започнала и организацията на тези семинари. Целта на семинара е да събере хора от различни браншове на културата и различни краища на света и да ги постави за известно време (в случая 14 дни) в немски условия. Организиран по този начин - една инициатива, която струва и доста пари - семинарът дава възможност на участниците в него да създадат контакти с немски партньори от региона, но и помежду си; да се опознаят, да разменят информации за културата в собствените си страни и да се огледат в обстановката и мястото, в което са попаднали. Не само това, разбира се. В повечето случаи тези контакти завършват и с осъществяването на различни културни проекти - както в Германия, така и в страната, от която идва съответният представител на семинара. Тук трябва да спомена, че този семинар в културната столица бе втори за всеки един от петнайсетте участници в него. През 1996 г. във Ваймар най-официално бе открит първият за бившата ГДР клон на Гьоте институт - в къщата на Шарлоте фон Щайн - една от важните жени в живота на Гьоте. Тогава в продължение на три седмици имахме възможност да опознаем всички потенциални партньори за в бъдеще. Сега това събиране включи някои от участниците във всеки един от семинарите - с цел да се огледа как функционират тези събирания и дали имат онзи принос, на който организаторите от института се надяват.

Как работи семинарът?
Трима души - екип от Гьоте институт - в случая Маркус Бихеле, Робин Малик и Иза Еделхоф, създават всички необходими условия за семинарните занимания. Канят референти, уреждат срещи, организират дискусии, посещения на изложби, театрални спектакли, концерти, библиотеки, институти, разбира се, музеи и архиви; преглеждат поне няколко вестника и ксерокопират всичко, свързано с тематиката на семинарния ден, и го раздават на участниците; грижат се за това да удовлетворят всяко индивидуално желание, всеки интерес... Независимо дали става дума за архива на Ницше или за менюто на вечерята... Като организатори на подобни събирания дори за страна като Германия, в която за разлика от България "организация" не е чужда дума, екип като този е толкова сработен и добре действащ, така професионален, че може сам да преподава своето ноу-хау навсякъде, при това нищо не се върши със загрижен израз на лицето; имахме чувството, че и тримата не знаеха, че съществуват изрази като "не може", "няма да стане", "невъзможно е". Когато нещо не можеше да се уреди, позитивният синоним на тези изрази веднага влизаше в употреба, както и алтернативното, не по-малко привлекателно предложение.
На семинара бяха поканени хора от 14 страни: Чехия, България, Сирия, Турция, Югославия, Русия, Словакия, Норвегия, Испания (2), Южна Африка, Япония, Южна Корея, Беларус и Латвия. Те представяха различни професии: архитекти, германисти, театрали - артисти, режисьори и интенданти, музиканти - изпълнители и критици, преводачи, журналисти... Един кръг, в който, от една страна, се чувстваш удобно, защото всички са отворени, толерантни, с чувство за хумор и със силно личностно присъствие; от друга страна - естествено всеки освободи своята територия и културната проблематика на страната си за свободен достъп до останалите свои нови познати и партньори. Още по-интересно и провокативно бе присъствието "отвън" - четиридневните беседи под ръководството на Катинка Дитрих ван Веринг на тема: "Продължителност в международните културни връзки" бяха своеобразен ключ изобщо към традициите във всяка една от участващите страни, но също и към културните навици в днешния ден. Знам, че думата "беседа" веднага внушава усещането за нещо скучно, дотегливо и еднообразно... Не и с Катинка Дитрих! Много чаровен и опитен събеседник; обиколила целия свят - с широки интереси и познания, много толерантна към противоположния възглед. Не си представяйте някакво културно "чудовище", желаещо да ви смели. Тъкмо обратното: Дитрих живее в Кьолн, цигарата не слиза от устата й, по външен вид тя е по-скоро жената тип Ани Жирардо, човек с чувство за хумор, дори самоирония, и много подвижен спрямо демонстрацията на различни национални особености. А колкото до метода й - ето един пример: три-четири дни преди началото на семинара всеки от участниците беше получил на частния си адрес ксерокопия на петнайсетина страници от "Възгледите на един клоун" от Хайнрих Бьол. Молбата беше само една: да си ги припомним. Аз не съм специалист по методика, но единият от нас, професорът по германистика в университета в Претория Манфред Миш, специално ни обърна внимание върху широтата и последователността, с която Дитрих използваше текста едва ли не като "шперц", който отключи доста врати към социокултурпсихологията на страните участнички в семинара, както и на домакините, разбира се.
Вярно е, че съдбата някой път по особен начин "благославя" добрите идеи. Своеобразната игра с "Възгледите..." на Бьол за нас се оказа направо актуална находка поради факта, че няколко дни по-късно дойде новината за Нобеловата награда на писателя Гюнтер Грас. Темата Бьол-Грас бе подадена директно от новия Нобелов лауреат. По ARD го запитаха: "Каква беше първата мисъл, когато получихте съобщението?" "Мислех си за Хайнрих. Сигурно би останал доволен. Той беше 10 години по-голям от мен, но ние вървяхме заедно в литературата." Грас получи тази награда 27 години след Хайнрих Бьол. Немски вестник пък припомняше, че когато Бьол е разбрал, че е удостоен с наградата, първата му реакция била: "Защо аз, а не Гюнтер?" Звучи невероятно, но дори и добре изиграно, пак показва класа, нали? Какъв ще бъде отзвукът от Нобеловата награда на Грас върху преиздаването на неговите книги, не ми е трудно да гадая, след като книгите му изчезнаха само за няколко часа от лавиците на книжарниците във Ваймар... Ясно е, че за издателя му, който основателно празнуваше заедно с него, се задава невероятна година.
Връщам се към семинара - всичко, което разказвам, дължа на организираните от екипа на Гьоте институт срещи, представления и изложби... Сега още по-ясно съзирам как тази тиха, последователна работа, изпълнена с десетки "дреболии" около планирането и организирането на професионалните ми интереси и контакти, е "надиплила" сериозния пласт в съзнанието ми с ключовата дума "Ваймар'99". Може би успехът на тези срещи се дължи и на факта, че се търсят мненията и препоръките на участниците в тях за предстоящите през идните години. Хората на Гьоте институт най-добре като че ли посрещат критическите забележки. Защото в организацията на работата не се влага емоционалният, а прагматичният подход. Т. е. първата им работа е не да се обидят, както най-често се случва у нас, например, а дори да изискат препоръките, защото като абсолютни професионалисти знаят и как да влагат в своята работа добрите идеи. Затова при най-релаксивен "режим" на работа за 14 дни семинарът подари на всеки един от участниците толкова много впечатления и информация, че в случая е направо невъзможно дори да се подредят.

Новото в града
Може би най-нормално е да започна от акцентите в градското пространство, защото в това отношение е извършена колосална работа за трите години, които са изтекли между двете ми ваймарски посещения. Градът те посреща по нов начин още от гарата, а тя е станала неузнаваема; подготвя те за новите цветове и чистите линии, които те срещат навсякъде. Действително след дълго обикаляне започваш да изпитваш носталгия по скромните патинирани стени, които помниш от стария Ваймар. Като че ли прекалено нагиздено и натруфено ти се струва. И тъкмо започвам да се успокоявам и да се укорявам, че все намирам недостатъци, излизам на пазарния площад и погледът ми се спира на централния балкон на хотел "Елефант". Не мога да повярвам на очите си - там са монтирани изрязани като от дебел картон или тънко дърво тъмносините фигури на Гьоте и Шилер - обърнати към пазара, като че ли приветстващи туристите. Този балкон е доста известен от времето на националсоциализма. Тъкмо оттам Адолф Хитлер е приветствал жителите на Ваймар при честите си посещения на града, който за него е символизирал духа на Велика Германия. И да си забравил, видиш ли ги там - няма начин да не се сетиш. Дали е целен този ефект - не знам. Градът гъмжи от туристи: Бернд Кауфман, главният интендант на предприятието, наречено "Ваймар - културна столица", ще ни съобщи по-късно, че до септември през града са минали 6 милиона туристи - срещу два милиона за цяла година в нормално време. Представям си колко масово се е "обзавел с Гьоте" средностатистическият немски бюргер. Изразът не е много красив, но за това, което имам предвид, подхожда. В града има над 700 вида стоки за бита и за семейството, на които можете да видите или главата на Гьоте, или неговия подпис, или любимия му римски поздрав "salve". Впрочем специално за случая и за 250-годишнината на гения е бил открит и магазин "Salve": поздравът се четеше върху дамски чорапи (кулминацията тук беше и "бримката на Гретхен"), чаши, готварски престилки, бонбони, шоколади, какво ли не, всъщност... фантазията на търговците направо е неизчерпаема. Отворени са и много нови магазинчета, площи на открито за търговия, за продаване на прочутия уникален "тюрингер вурст", едно попътно леко угощение за всеки, на когото културният въздух не му стига, за да е сит... Докосване до фолклорната култура на Тюрингия са и плитките от лук, които се продават на пазара - в най-различни форми и размери, с цени, които варират предвидливо според възможностите на всеки джоб. Впрочем в своята статистика мениджърите на европейския културен град някак пропускаха една подробност - прочутите оферти за тридневен уикенд-туризъм, от които немските семейства най-масово и най-много се възползват. За това време, в което се включва и пътят, туристите достигаха именно до тюрингския кренвирш или до някоя "салве"-бонбониера. В този тридневен "панорамен" поглед върху културния град най-чувствително се покачваха постъпленията в туристическите и търговските обекти... Доколко се покачва културното равнище на средностатистическия бюргер и дали това изобщо е цел на предприятието "Европейски културен град на годината", не мога да твърдя със сигурност. Но като слушах как организаторите ни съобщаваха, че тъкмо извънредният културен статут на града за годината е дал възможност в него да се оправят толкова много неща, напълно нормално паметта ми подаде онази мила родна картинка от времето на победилия социализъм, когато "първият" правеше срещите си с дипломатическия корпус в различни градове - и именно тези срещи бяха повод да се поднови поне централната част на селището, за да има с какво да се по'фалим. Разбира се, сравнението е малко пресилено, но е факт, че асоциацията ме нападна там тъкмо при вида на обновените и лъскави, по-видни за гостите на града негови квартали в центъра, където се намират и повечето закрити и открити пространства за изпълнение на културната програма.

Културната програма
Сама по себе си тя е колосална - един сбор от реставрация на сгради, от организирането на изложби и експозиции, издаване на книги, които са в контекста на целогодишното събитие; музика, литература, пластични изкуства, театър, балет, улично изкуство, хепънинги и най-различни образи на т. нар. Work in Progress - една мобилна форма на създаване, която във Ваймар, изглежда, предпочитат. Най-скъпият и значителен акт на реставрация е новият музей във Ваймар - една сграда, която доскоро носеше още белезите на националсоциалистическите разбирания за функционалност. От войната, когато се е използвала за базов армейски лагер, тя е била лишена от каквато и да е възможност да функционира по друг начин. Била е запусната. Именно тази година тя е пресъздадена за музей на модерното изкуство, в който в момента според мен има много и най-странни образци, но все още няма модерно изкуство в реалния смисъл на това определение. Очевидно бе, че вкусът и замислите на кураторите на "пластичните събития" са доста специфични. В това можахме да се убедим най-вече когато посетихме предизвикалата вече няколко големи скандала изложба "Възход и упадък на модерното", която се сочи като първата ретроспекция на немското изкуство на ХX век.

Възход и упадък на модерното - скандалната изложба
Целта на изложбата според нейните куратори е да се види съотношението между авангардното и консервативното изкуство. Изложбата е била замислена в три отделни части: в първата са били рисунки и пластика на художници и архитекти - от френския импресионизъм, чиито представители са били изключително радушно приети във Ваймар, до най-съществените консервативни течения на ранния двайсети век... За съжаление този дял на изложбата е бил закрит на първи август. Вторият дял предизвикваше масово интереса още със заглавието си "Изкуството - на народа" - откупил: Адолф Хитлер. За първи път се показваше частната колекция на Хитлер, която той е събирал от годишния показ на националсоциалистическата пластична продукция от 1937 до 1944 г. Тази колекция е пропътувала хиляди километри. Най-напред е била иззета от американците, след това се е върнала отново в Германия, но никога не е била показвана. От миналата година колекцията е предоставена на немския исторически музей в Берлин, благодарение на което е било възможно нейното експониране тази година във Ваймар. Легендите, които са съпровождали Хитлеровите картини, са най-противоречиви. Една от тях гласи, че Хитлер имал невероятни оригинали на модерно изкуство... Но действителността е много по-банална от очакваното. Около 200 експоната свидетелстват по най-директен начин за евтиния популистки вкус на фюрера. Нещо повече - трудно може да се видят на едно място толкова лоши, дори не може да се каже ученически картини, които извеждат естетиката на ковьорчето до истински възход. Най-интересната част в този дял на изложбата безспорно бяха фотографиите на Ела Байер-Хелд, които великолепно документират всекидневието във Ваймар по времето на националсоциализма. Ваймар е бил любимо място на Хитлер; той го е посетил над 40 пъти, докато е бил на власт. Известната фотографка е оставила 1500 голямоформатни негативи от стъкло като историческо наследство на Ваймар. Тази фотоизложба показва съвършения професионален подход на един хроникьор документалист. От нея може да се научи много повече за "бита и душевността" на Германия по времето на националсоциализма от което и да е най-изчерпателно историческо описание.
Последният дял на тази грандиозна експозиция бе и причината за многобройни скандали, разпространени и в медиите, а също и за два съдебни процеса. "Официално/неофициално - изкуството на ГДР" - под това заглавие кураторът архитект Ахим Райх от Кьолн показва около 500 произведения, които трябва да представят повече от 16 000 платна, създадени все от художници на бившата ГДР. Никога досега не бях виждала подобен подход към каквото и да било наследство от миналото, включително и към тромавите изображения от колекцията на Хитлер. Първият повод за скандала е много ясният паралел, който кураторът прокарва между националсоциалистическото изкуство и изкуството на социалистическа Германия. Но едното е частна сбирка на "главния естет" на фашистка Германия, а другото - подбор, доколкото е имало такъв, от един архитект, който никога не е живял в Източна Германия и, както се видя, много малко познава изкуството й. Подходът му се характеризира с "очарователна простота": той посетил депата, в които се пазят картините, свалени от Двореца на републиката в Берлин и от много други официозни места, и, както бе написала една от служителките в депото: "Прайс дойде и каза: "Трябват ми картини от ГДР." Попитах го: "Кои?" "Няма значение - отговори ми той, - важното е да са много." Звучи като виц, но изложбата показва, че е факт. Картините действително са окачени (не подредени) на килограм в едно колосално по размери място, което прилича на манеж, но организаторите го наричаха "панорама" или "ротонда". На едно сиво платно, спуснато по стените, при много лошо осветление, бяха закачени на разстояние не повече от 2-3 см. Всичките те, нарисувани от представители на официалното според куратора изкуство на социализма. Подходът бе очевидно априорен, а този начин на подредба трябваше препоръчително да се разглежда от столове, поставени в центъра на т. нар. панорама. Естествено нещастните художници, които са имали късмета техните творби да попаднат "в кюпа", са започнали серия от протести. Някои са си изтеглили картините. Имало е и един съвсем нетипичен за Германия скандал - точно при посещение на холандската кралица Беатрикс и принц Клаус един разярен художник си свалил картините пред смаяните им погледи и казал нещо доста неприлично по адрес на куратора, който, естествено, развеждал лично височайшите гости. Двама от набедените соцреалисти вече бяха осъдили изложбата за неспазване на авторското им право. Надигна се и голяма част от културната общественост на бившата ГДР: "Ние не сме втора ръка хора; не можете да показвате нещо, което не познавате!" Факт е, че в идеите и организацията на Европейската културна столица Ваймар взимат участие предимно (ако не и само) хора от Запад, т. нар. весис. Имахме и среща с куратора г-н Прайс, на която бяха изказани много любезно много остри забележки. Той не е поканил дори про форма специалисти от Източна Германия, които биха могли да му бъдат от полза с познанията си. Най-смехотворното беше, че т. нар. неофициално изкуство, представено там - в много по-добри условия, разбира се - изобщо не беше нито по-провокативно, нито по-модерно, най-малко по-талантливо. Разбира се, това са повече или по-малко наблюдения на един неспециалист. Но мисля, че случаят не беше толкова "тънък", за да не може да бъде разчетен. Съществува едно мислене у мнозина представители на Запада, че живелите по времето на социализма са някак "недостатъчни". Най-общо постановката е следната: "Те не са били свободни; казвали са им как да мислят и те са мислили така - следователно не са се научили да мислят и да преценяват реалностите. Казвали са им как да рисуват или как да пишат музика и те друго не са знаели. Следователно... и т. н." Звучи добре, нали? Е, как да не ти е драго да се обидиш дори! На всичкото отгоре това се случва в град от бившата ГДР, първият от всички страни от източния блок, определен за Европейска културна столица (догодина ще бъде Прага). Така че Германия все още е разделена. И ако нейното обединение де юре навършва своето първо десетилетие, никой не знае и не желае да предвижда кога това обединение ще се реализира де факто. И в това отношение интелектуалният немски свят е твърде скептичен. Включително, както се знае, и най-новият нобелист за литература писателят Гюнтер Грас. Независимо че политиците и социолозите побързаха да излязат с данни за това колко много хора са доволни от обединението. Естествено, че само по себе си то е нещо великолепно, но начинът, по който се развиват съотношенията в обединена Германия, далеч не предизвиква само възторг. Особено у интелектуалците, които, разбира се, са малцинство. И това са проблеми все пак на един народ, разделен преди няколко десетилетия. А доколко обозримо е обединението на Европа?

Музикалният Ваймар
Той беше здраво обърнат към миналото и съвсем забрави, че преди да се превърне в град на "тежката" традиция, е бил средище на новото и модерното. Бернд Кауфман, интендантът на културния град, с когото ни срещнаха колегите от Гьоте институт, най-учтиво се съгласи с това и каза, че неговите експерти предпочели интерпретаторската пред новаторската музика. Затова във Ваймар са концертирали звезди, чието присъствие по-скоро очевидно е трябвало да подчертае, че "в този случай парите не са проблем". Действително не в парите е бил проблемът - проблем обаче може да се окаже не съвсем рационалното похарчване на 500 милиона марки. Оказа се, че това е възможно дори и в страна като Германия. Във всеки случай Ане-Софи Мутер с Курт Мазур, Даниел Баренбойм и Берлинската филхармония (Фауст-симфония от Лист), академията "Сейнт Мартин ин дъ фийлдс", Зубин Мета с Израелската филхармония, Джон Елиът Гардинър с революционния и романтичен оркестър; Пинкас Цукерман... Един ефектен проект е бил уъркшопът под мотото "Западно-източен диван" за оркестрова и камерна музика с ръководител Даниел Баренбойм и педагог виолончелистът Йо Йо Ма, на който са работили съвместно музиканти от арабските страни, Израел и Германия: толерантност, разбиране, помирение - трите ключови думи, които очертават целта на проекта. Предстоеше и изпълнението на всички ваймарски кантати от Йохан Себастиан Бах от музикантите на Щутгартската Бахова академия и певците от "Гехингер Канторай" под диригентството на Хелмут Рилинг. За мен най-интересното събитие ще бъде съвсем в края на културната година - на 18 декември, когато във Ваймар ще се състои премиерата на опера от Гия Канчели - "Музика за живите" с либретист и режисьор Роберт Стуруа.

Танцовият театър
Очевидно експертите на господин Кауфман по танца са били по-отворени към днешния ден на танцовия театър. А и на театъра изобщо. Защото програмата там беше изключително силна и отворена към съвременните тенденции в театъра и в танца. Достатъчно е да изброя някои състави и проекти: бразилски танцов театър "Групо Корпо", балетът на Морис Бежар от Лозана, танцовият театър от Харлем, балетът на Борис Ейфман от Петербург, Кейко Такея данс-къмпани - Япония, кинетичният театър на Саша Пепеляев от Москва, Илайза Монт Данс от Ню Йорк, балетът "Кулберг" от Стокхолм; фестивалният проект "Франкенщайн - театралното чудовище" с участието на трупи от Франция, Германия, Полша, Холандия и др.
И Исмаел Иво - звездата, която от три години е постоянно в националния театър - Ваймар, като ръководител на танцовия театър и главен хореограф. Пътят му в танца започва от родния Сао Паоло - Бразилия, дълго време е член на Алвин Ейли къмпани - Ню Йорк, а от 1985 г. живее в Германия. Има няколко авторски солови спектакъла, с които гастролира в цял свят. Имах възможността да види "Делириум на детството" по музика на Малер, на пигмеите и на африканските негри. Темата на спектакъла му е самотата и опитът да се погледне на реалността с очите на дете. Животът през погледа на едно голямо дете - тема, която може да бъде на всеки. Тема, чийто трагизъм е заложен изначално. В програмата бяха написани отделните сцени, но заглавията им са напълно условни. Много по-съществено бе посланието на Иво, който е изключителен танцьор и артист и още по-голям естет. Музикалният подбор и съчетанието на толкова различни типове музика в едно цяло създават усещането за стремителност на посланието, въпреки че танцът му е по-скоро медитативен и свързан много повече с пространството, отколкото с времето. Трагедийното при него е толкова извисено, толкова нематериално, така красиво, че не ти остава нищо друго, освен да се наслаждаваш на това изкуство - високо и близко същевременно. Движението за Исмаел Иво е повече от слово, от общуване, от дума - то е символ на определено състояние, което той може да предаде в цялост само чрез едно трепване. Той сякаш рисува с тялото си картини, които остават в сценичното пространство и независимо че е настъпило следващото му преображение, предишното е напълно осезаемо, да не кажа видимо. Всичко - музика, пластика, светлина и покой, цвят и динамика - се допълва и концентрира в някакво действително чудотворно единство. Спектакълът трае около час, който минава като минута. Едно наистина фантастично, незабравимо преживяване.

Джорж Кръмб
Имах подобно преживяване и в музиката - не ми бе предложено от програмата на културния град, а от Клангверкщат (звуковата работилница) - Ваймар, в лицето на основателите и вдъхновителите на всичко, което се прави в състава - пианистът Кристоф Ритер и виолончелистката Кристина Майснер. Съставът включва до осем души, когато е необходимо и диригент, и изпълнява предимно проекти със съвременна музика. Попаднах на последния, в който се отбеляза 70-годишнината на световноизвестния американски композитор Джордж Кръмб с негов авторски концерт. Концертът се състоя в чудесната зала на висшето музикално училище. Кръмб пристигна във Ваймар; той е едно рядко симпатично присъствие, изтъкано от усмивка и толерантност. Бях свидетел на една репетиция, която започна в 10 сутринта и завърши в пет следобед - с кратка пауза за обед. Нищо по-интересно няма от това да видиш как един композитор помага на своите изпълнители да изведат идеите му за звук, цвят и динамика до пределна яснота и чистота. В програмата бяха включени "Vox Balaenae" ("Гласовете на китовете"), написано през 1971 - едно от най-популярните творения, четири ноктюрни (1964), "Нощта на четирите луни" (1969), "Сънливецът" (1984) и "Търсене" (1994). Действително в различни степени и с различна сила на въздействие и на внушение музиката на Кръмб е едно преживяване, което включва поетиката на екзотичния смесен тембър, тръпката от намерения звук и тайнството като философия на Изтока. В препълнената зала Кръмб общуваше между пиесите с публиката, като отговаряше на всякакви въпроси. Още по-интересна бе срещата му на следващия ден с ученици от гимназията "Йохан Волфганг фон Гьоте". Учителят по музика Филип Шефлер, който според мен нямаше 30 години, бе запознал своите ученици с творчеството на Кръмб; специално намерил компактдиск с "Макрокосмос" и ги помолил да рисуват, докато слушат музиката. Те направили своите рисунки, които бяха подредили в един ъгъл на салона на гимназията. Посрещнаха Кръмб на английски и му предложиха да говорят на английски, за да могат да го упражняват. Самият учител бе направил една импровизирана композиция от няколко алеаторни модела като закачка към последната му пиеса "Търсене" - "Quest", като беше озаглавил пиесата "Question" ("Въпрос"). Няколко деца изсвириха на китари в ансамбъл заедно с учителя си тази пиеса; след това имаше разговор. Деца (от 12 до 16-годишни) и учител от най-обикновена гимназия разговаряха с Джордж Кръмб за играта, наречена музика, с такова удоволствие... Дори не си помислих да сравнявам с където и да било! Попитах Кръмб дали има очаквания за развитието на музиката на двайсет и първия век. "Ще има и там големи творци, може би музиката ще стане по-открито емоционална, по-директна" - бе неговата прогноза.
Какво още съдържаше Ваймар? Във връзка с десетгодишнината от падането на Берлинската стена - уличен пърформанс под заглавие "В нощта мисля за Германия"; също по този повод - кантатата на Ханс Пфицнер "За немската душа" по текст на Айхендорф; ретроспектива на Лукино Висконти и... разбира се, четене на Гьоте пред телевизионния екран - десетки случайно подбрани посетители на града четат пред камерата стих или проза от Гьоте... Естествено, че бе предложено и на нас; един от спонсорите на културния град - телевизията SAT 3 - излъчваше тези импровизирани четения.
Ваймар'99 - градът предаде щафетата на Прага. Убедена съм, че дълго време още и градът, и тези, които го посетихме, ще продължаваме да търсим в себе си следите на това приключение.

Екатерина Дочева


Две седмици във Ваймар, и то в годината, в която 60-хилядният град е обявен за културна столица на Европа, си е истинско преживяване. За мен то стана възможно благодарение на поканата да участвам в международен културен семинар на Гьоте институт.