Вътрешната разлика,
там където са значенията


След първото издание на преводите на Емили Дикинсън на български преди близо 30 години (1971 г.) , след изчерпателното следващо томче с нейни стихове, писма и статии за нея (със "специалното" участие на Миглена Николчина, 1988 ), почитателите й отново държат в ръце луксозна книжка джобен формат с твърди корици и изящни рисунки - първата от поетичната поредица "Колекция в бяло" на издателство "АГАТА - А". Към стихотворенията, които знаем в превод на Цветан Стоянов, са добавени още шест непубликувани досега, а също и преводни варианти на 16 от познатите стихотворения. Твърде различно звучащи за ухото на свикналите със стиховете от първото издание. За най-придирчивите читатели са включени и английските оригинали.
Има автори, които трудно намират своя преводач, но ако това се случи, творбите им продължават да съществуват във времето на другия език. Повторението, като акт на припомняне, смисълът на четенето отново и отново на автор като Емили Дикинсън в различни етапи от развитието на литературата, носи специфична енергия за вглеждане навътре не само в конкретните нейни текстове, а и в самото наше писане. За да осъзнаем за пореден път, че езикът старее не по-бавно от самите нас.
Може би "най-добрият" вариант на такъв сборник би бил, ако се добави и нов превод към вече съществуващия. Със сигурност се нуждаем от подобно четене отново, "преповтаряне" на много световни поети. В днешното недоброжелателно време подобни начинания заслужават подкрепа. "Когато зрението ми се влоши, беше голямо облекчение да си мисля колко малко истински книги съществуват, така че лесно бих могла да намеря някой да ми ги прочете всичките", казва Емили Дикинсън при среща с литератора Хигинсън, дошъл да я посети чак в отшелническия Амхърст. Години след това, след смъртта й сестрата ще намери в заключено чекмедже до леглото старателно съшити купища листчета - томове с около 2000 стихотворения. Отшелничеството често е било позиция на писателите в различни времена. От китайския поет Хан Шан, през Хенри Торо и Емили Дикинсън проблемът е бил не къде пишем, а какво казваме. "Далеч ли е сърцето - и светът край теб завива" - са думи на поета Тао Циен. В планината и зад градските стени пътят към постигането на истината е един и същ.
Една жена гледа през прозореца на втория етаж, скрита зад пердето как излизат и влизат в голямата къща от кафяви тухли, общува чрез бележки с близките си, задълго се застоява в градината, с поглед, вперен в изтичащата вода от лейката. Нощем слуша шумоленето на листата и глухите удари на плодовете върху пръстта. Мисли. Пише. Осъзнала е различието си, самотата си. По детски страстната си привързаност към семейството и ужасът да се идентифицира с него. Вратата е заключена. Решението е върху писалището, където се уталожват напрегнатите мисли и въображение. Тя пише - така общува с оня свят, който единствено я интересува. Стиховете в чекмеджето стават повече. Повече от 150 от тях започват с думата "Аз". Емили Дикинсън се е освободила от опеката на обществените правила, от подчинението и себераздаването, разбрала е, че има какво да каже, знае как да го каже, че има смисъл казването върху белия лист. Не я вълнува дали веднага ще бъде чута. Има време, през което ще отстъпва назад в опит да се самонаблюдава, да постигне желаната дистанция на разума. Защото е прозряла, че "няма бъдеще, освен себе си". След поредица от катастрофи - не успява в любовта, не се омъжва и няма деца, не публикува с изключение на няколко стихотворения в анонимна антология, е успяла в едно - в писането. "Ако славата ми принадлежи, няма да й убягна", убедена е тя и думите й се оказват пророчески.
В средата на 19. век пуританският дух владее родния й град, който тя почти не напуска през целия си живот. Строга, скована е атмосферата и в дома й. Интелигентната и чувствителна, Емили постепенно разбира невъзможността да се примири с отреденото й скромно място на послушна дъщеря и по-късно съпруга. Привидното съгласие скрива клокочещия вулкан отвътре. Ерупциите на духа се отлагат в стихове, в писма. Нежеланието да излиза от дома си, да се среща с хора, с които няма какво да си каже, отказът да публикува стиховете, неизменното бяло облекло - на пръв поглед ексцентричното й поведение я прави мит. Стремежът да се реализира в обществото й е съвсем чужд. За нея успехът не съществува, той е илюзия. Важно е само дали стиховете й "дишат". Ценността е да бъдеш "никой", да се слееш с Природата с главна буква. Сложният вътрешен живот намира своя отдушник и зад заключената врата на стаята тя работи с твърдата убеденост в смисъла на словото. Дълго редактира написаното, търси съвършения вариант. Думите са максимално натоварени със смисъл, лишени от излишество, паузите и тиретата - заредени с енергия. Привидно праволинейна в живота, тя е своенравна и иронична в поезията. Не се подчинява на граматическите правила, а синкопираните й текстове, сбити до крайност, напомнят писане с йероглифи. Напрежението на сетивата и остротата на ума, неочакваните обрати, способността за дистанциране и самонаблюдение, необичайните асоциациии, комичният поглед към важните, големите неща - това са все характеристики, които ще провокират критиците доста, след като тя е в отвъдното.
Приживе отказва да се запознае с литературните кръгове в Бостън и чак 70 години след смъртта й ще излезе пълно тритомно издание на творбите с автентичната граматика, изразни средства, пунктуация. В края на живота си тя все още стои затворена в стаята на втория етаж, напълно вглъбена в знаците на живота и смъртта наоколо. Един по един си отиват най-близките до сърцето й хора. Спокойна е, когато написва и последното писмо: "Повикана обратно. Емили." Светът скоро ще узнае за нея: с очи "като черешов ликьор, оставен от госта на дъното на чашата."
Както повечето самовлюбени пишещи, ще се изкуша да разкажа един свой епизод с Емили Дикинсън. В миг на огромно раздразнение след скандал с родителите ми (още бях ученичка), излязох на балкона и на парапета от армирано стъкло написах с молив за очи стихотворението за пчелата и мечтата. Да ми напомня да не се примирявам. Моливът още не се е изтрил, макар че много години минаха и вече трудно се разчита. Мисля понякога (всъщност все по-често), че имам остра нужда да изляза на балкона и да чета.
Писах този текст за себе си, на себе си, въпреки
себе си.

Силвия Чолева



















Емили Дикинсън. Поезия. Двуезично издание с преводи от английски Цветан Стоянов. Издателство Агата. София, 1999.